Определение № 686 от 15.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1666/2011 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] против въззивно решение № 337 от 30.06.2011 г. по гр. дело № 583/2011 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 43 от 11.02.2011 г. по гр. дело № 119/2010 г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е отхвърлен иска на жалбоподателя против С. И. Г., П. Г. Г., Д. И. К. и Т. Б. К. за обявяване нищожността на договор за доброволна делба сключен на 28.03.2003 год. между първите трима ответници по отношение на 1/2 идеална част от делбения имот, включващ самостоятелни обекти в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идинтификатор 551555.501.536 по кадастралната карта на [населено място]. В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателя поддържа трите хипотези по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване и счита, че следва да се даде отговор на въпроса, както е правното естество и значение на възбраната на недвижими имот, наложена със съдебен акт и налице ли е възможност лицето да се разпорежда с възбранения имот. Представя съдебна практика по приложението на чл. 19, ал. 3 ЗЗД във вр. с чл. 26 ЗЗД; чл. 26 ЗЗД във вр. с чл. 189, ал. 2 ГПК (отм.); по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) и чл. 108 ЗС, чл. 92 ЗЗД във вр. с чл. 26 ЗЗД, чрез която обосновава приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Ответниците С. И. Г., П. Г. Г., Д. И. К. и Т. Б. К. не са представили писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси не обуславят решаващите мотиви на съда за отхвърляне на иска и не са основание за допускане на касационно обжалване. Прието е с обжлваното решение, че договора за доброволна делба не е нищожен като сключен в нарушение на закона, а е относително недействителен (непротивопоставим) на лица, които са наложили и вписали възбрана върху делбения имот, когато делбата е извършена след вписването на възбраната. Съгласно чл. 401, ал. 1 ГПК запорът и възбраната наложени за обезпечаване на иск произвеждат действието предвидено в чл. 451-453, като обезпечения кредитор може да предяви срещу третото задължено лице иск за сумите или вещите, които то отказва да предаде доброволно, като се прилагат чл. 435, ал. 4 и чл. 440 ГПК, а според чл. 452, ал. 1 и ал. 2 ГПК извършените от длъжника разпореждания със запорираната вещ или вземане след запора са недействителни спрямо взискателя и присъединилите се кредитори, а когато изпълнението е насочено върху имот, недействителността има действие само за извършените след вписването на възбраната разпореждания. Видно от посочените правни норми, разпорежданията на длъжника с възбранен имот са недействителни спрямо взискателя, ако са извършени след вписване на възбраната, недействителността е относителна и взискателят би могъл да се позовава на нея и в изпълнителното производство без предявяване на иск, когато изпълнението е насочено върху възбранения имот. Основание за това дава и разпоредбата на чл. 453, т. 1 ГПК, според която на взискателя не може да се противопостави прехвърлянето на вещни права, които не са били вписани преди възбраната. Ако разпореждането е извършено преди образуване на изпълнително производство, но след вписване на възбраната, наложена в обезпечителния процес, то по силата на чл. 401 ГПК последиците са идентични с тези по чл. 452, ал. 2 ГПК - разпоредителното действие е недействително спрямо кредитора и възбраненото имущество служи за удовлетворяването му. В случая възбраната е наложена като обезпечение на предявен от жалбоподателя срещу първия ответник иск за парично вземане и разпореждането е извършено след нейното вписване и преди образуване на изпълнително производство, при което кредиторът би могъл да се позове на недействителността на извършените разпоредителни действия с възбранения имот, респ. на непротивопоставимост на правата на трето лице в изпълнителния процес против длъжника. Предвид изложеното не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Представената от жалбоподателя съдебна практика е неотносима към процесния случай, неприложима е и хипотезата на т. 3-та на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като приложимите правни норми са ясни, не се нуждаят от тълкуване, нито има основание за развитие на правото. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.