Определение № 3032 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3933/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Д. Д. и Т. Д. Д. чрез пълномощника им адвокат Л. С. против решение № 2459 от 23.04.2024 г., постановено по гр. д. № 13479 по описа за 2022 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № 20223639 от 17.12.2021 г., поправено с решение № 20047539 от 12.07.2022 г., постановени по гр. № 33342/2016 г. на Софийски районен съд и вместо него е постановено друго за осъждане на И. Д. Д. и Т. Д. Д., на основание чл. 49, вр. чл. 47, ал. 2, вр. чл. 45, вр. чл. 52 ЗЗД, като наследници на Ц. Т. Д., починала в хода на процеса, да заплатят солидарно с Детска градина № 8 „Проф. д-р Елка Петрова“ и Б. М. Я. на Н. М. М., представлявана от законния й представител М. Н. М. сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие на наранявания, изразяващи се в нахапвания от друго дете на 02.06.2016 г. в Детска градина № 8 „Проф. д-р Елка Петрова“, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 02.06.2010 г. до окончателното погасяване на вземането. Н. М. М., представлявана от законния й представител М. Н. М. чрез пълномощника си адвокат И. П. е подала отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. Въззивното решение в частта, с която искът е уважен по отношение на Детска градина № 8 „Проф. д-р Елка Петрова“ и Б. М. Я. е влязло в сила като необжалвано. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че се претендира обезщетение за неимуществени вреди за причинени наранявания в резултат на нахапвания от малолетно дете на 02.06.2016 г. в детска градина № 8 „Проф. д-р Елка Петрова“, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното погасяване на вземането, като между страните не е спорно, че се касае за причинени вреди в резултат на поведение на малолетно дете от яслената група, както и че вредите са настъпили по време на престоя им в детското заведение на 02.06.2016 г. По отношение отговорността на изпълнителите - физически лица съдът е посочи, че малолетните са неспособни по смисъла на чл. 47 ЗЗД и не отговарят за непозволено увреждане. Родителите, осиновителите, настойниците и другите лица, които са задължени да упражняват надзор над неспособни да разбират или ръководят постъпките си, отговарят лично за причинените от неспособните вреди /Постановление № 7 от 30.12.1959 г., Пленум на ВС/. Отговорността на учителите, възпитателите и другите лица, задължени да упражнява надзор над неспособен /малолетен/, се урежда от разпоредбата на чл. 47, ал. 2 ЗЗД. Тя се отличава от отговорността за непозволено увреждане на родителите, осиновителите и настойниците по това именно, че последната е презумптивна и се основава на неположените от тези лица грижи за възпитанието и контрола над децата, без да се търси конкретна вина за настъпването на конкретното увреждане от тях. Достатъчно е да се установи наличието на причинна връзка между настъпилите вреди от поведението на неспособния и неупражнен надзор от страна на носителите на това задължение. Необходимо е също така да се направи преценка, дали те са били в състояние да предотвратят увреждането, или не са били в състояние да направят това. Приел е, че не се оспорва, че вредоносния резултат е настъпил в детската градина, безспорно е причинен от дете, поверено на същата градина, в която дейността по полагане на грижи на децата е била поверена на ответниците Б. Я. и Ц. Д.. Налице е хипотезата на чл. 47, ал. 2 ЗЗД за търсене отговорност за причинени от неспособен вреди, за когото отговаря друго лице, което е задължено да упражнява надзор над него. Лицето, което упражнява надзор, се екскулпира само ако не е било в състояние да предотврати настъпването на вредите. Докато трае заниманието в детската градина, с оглед възрастта на децата /пострадалата е била на година и няколко месеца, а неспособният е бил тригодишен/, обемът на мерките, които трябва да се вземат, за да се осъществи надзорът, се определя от особеностите и състоянието на нуждаещия се от надзор и обстановката, в която се провежда наблюдението. В настоящия случай от събраните по делото гласни доказателства се установява по безспорен начин, че от страна на лицата по чл. 47, ал. 2 ЗЗД не е проявена постоянна грижа за наблюдение на поведението на неспособния, както и върху опасния начин на въздействие върху пострадалото дете от страна на друго малолетно дете, която грижа е възложена на ответниците – физически лица. Последните не може да се позовават на чл. 47, ал. 2 предл. 2 ЗЗД, че не са могли да предотвратят настъпването на вредните последици, тъй като увреждането е резултат от бездействието и невниманието от страна на ответниците, а не на случайно събитие, затова и ще следва да се ангажира отговорността им. Отговорността в настоящия случай е за бездействие – за неположени грижи за предотвратяване на вредоносния резултат, поради което съдът намира, че следва да се ангажира отговорността и на двете медицински сестри, които са имали задължение да се грижат за децата от съответната яслена група в деня и по времето, когато на ищцата са били причинени процесните наранявания. Обстоятелството, че по време на инцидента ответницата Ц. Д. не се е намирала в същото помещение не е екскулпиращо, тъй като не се доказва, че лицето не е било в състояние да предотврати настъпването на вредите по смисъла на чл. 47, ал. 2 ГПК. При определяне размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил експертното заключение на комплексна съдебно-медицинска и психологическа експертиза, изслушано в производство по чл. 207 ГПче К. Приел е, че на ищцата са причинени вреди, изразяващи се в охлузвания, кръвонасядания по лицето, дясната мишница, задна повърхност на дясното рамо към гръдния кош отзад, лявото рамо, левия лакът, които се дължат на твърди тъпоръбести предмети. През първите няколко дни от увреждането детето е изпитвало силни болки и страдание. Според експертното становище на вещите лица така причинените охлузвания и кръвонасядания зарастват без да оставят белези, но в конкретния случай при преглед на детето се забелязват увреждания в стадий на преминаване, което е необичайно дълъг срок. От експертизата се установява, че уврежданията на тялото и лявата ръка са получени от действието на зъби, като уврежданията в областта на главата могат да се получат както от зъби, така и от други тъпоръбести предмети. При изясняване на заключението по реда на чл. 200 ГПК, вещото лице, предвид данните по делото заявява, че най-вероятно и тези наранявания са получени от действието на зъби. Според заключението на психологическата експертиза соматичните посттравматични прояви на детето сочат към преживени емоционални травми, последващи случилия се инцидент. Съдът е обсъдил и гласните доказателства, които също установяват вида на нараняванията, влошеното емоционално състояние на ищцата в продължение на няколко години (плакала е през нощта с часове, спряла е да контактува и общува, страняла е от деца, проявявала е агресия), като и досега се стресирала при среща с много хора или силен шум, както и продължителния период от около осем месеца за зарастване на раните и останалия белег под мишницата в меката част на тялото. При отчитане на тези обстоятелства съдът е приел, че справедливия размер на обезщетението е 25 000 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК И. Д. Д. и Т. Д. Д. поставят следните въпроси: 1) изключва ли се (експулпира ли се) отговорността на учител, възпитател или друго лице, на което са поверени под надзор неспособни, за причинени от това лице веди при наличието на разпределение на дейностите между това лице и останалите отговорни лица, съответно - налице ли е конкретна лична вина у това лице за настъпилото увреждане, при условие, че лицето е изпълнявало служебните си задължения съгласно разпределението им между служебно ангажираните лица, които задължения обективно са препятствали възможността на лицето да предотврати настъпването на увреждащия резултат поради отсъствието му от помещението, в което този резултат е настъпил; 2) съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и критериите, които са от значение за определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на непозволено увреждане в хипотезата на чл. 47, ал. 2 ЗЗД и за задължението на въззивния съд да изложи конкретни мотиви във връзка с тях, за извършване проверка за съответствие на въззивното решение в обжалваната му част с ППВС № 4/1968 г., включително и по въпроса към кой момент следва да бъде определен размерът на присъденото обезщетение и трябва ли да бъдат изложени мотиви за това. Първият въпрос е поставен при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и е свързан с доводите в касационната жалба (възпроизведени при обосновката му), че по делото е доказано, че Ц. Д. е била ангажирана с дейности от преките й задължения, като нито едно нейно конкретно действие не е станало пряка и непосредствена причина да настъпят вредите (от показанията на свидетелката Ч. е установено, че Д. не е могла да реагира на ситуацията, тъй като съгласно направеното вътрешно разпределение на задачите на персонала към момента на настъпване на инцидента е имала грижата да подготви памперсите за поставяне на децата, след като свършат с гърнетата, т. е. обективно не е могла да се противопостави на настъпването на вредоносния резултат. Въззивният съд не се е произнесъл и по възражението, че нормативно установения брой деца в смесена група е не повече от 16, а в детската ясла да допуснати 23 деца, без да е осигурен допълнителен персонал извън минимално установения, като Ц. Д. не е могла да въздейства на това решение на ръководството на детската градина или на нейния принципал, което изключва нейната отговорност изцяло и възможността да й бъде вменена вина за претърпените от малолетното дете неимуществени вреди. При тази обосновка по този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Самият въпрос е предпоставен от тезата, че Ц. Д. е можела да изпълни съответните си служебни задължения единствено по времето, когато е настъпил инцидента, а подобен извод въззивния съд не е направил. По същество доводите касаят обосноваността на извода на съда, че наследодателката на касаторите е допуснала бездействие чрез неположени грижи да предотврати вредоносния резултат, като обстоятелството, че не се е намирала в същото помещение не е екскулпиращо, тъй като не се доказва, че лицето не е било в състояние да предотврати настъпването на вредите по смисъла на чл. 47, ал. 2 ГПК. Този извод не е очевидно неправилен с оглед приетата от съда и посочена в мотивите му фактическа обстановка, а доколко е обоснован с оглед съдържанието на събраните по делото доказателства не може да се провери в производството по чл. 288 ГПК. Необсъденият от съда довод по същество съставлява възражение за съпричиняване на вредоносния резултат и не е относим при преценка опровергана ли е презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, а и процесуално правен въпрос относно задълженията на съда при постановяване на съдебното решение и неговото мотивиране не е поставен. По втория въпрос касаторите поддържат противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по решение № 95 от 29.09.2009 г. по т. д. № 355/2009 г., І т. о., решение № 46 от 8.03.2019 г. по гр. д. № 2077/2018 г., ІV г. о. и решение № 115 от 22.07.2021 г. по гр. д. № 3069/2020 г., ІІІ г. о. Този въпрос е свързан с доводите, че определеното от съда обезщетение е завишено и следва да бъде намалено поне до сумата от 10000 лв., като съдът неправилно е преценил тежестта на претърпените телесни увреждания и свързаните с тях болки и страдания, периода на възстановяване, отражението, което увреждането е дало върху ежедневието на пострадалия, като експертизата установява, че детето бързо се е възстановило, като инцидентът не е оставил траен спомен, предвид малката възраст, на която е било детето при настъпването му. Развитите във въззивното решение съображения, сочещи „комуникационни дефицити“ е твърде възможно да се дължат на „контактуването само чрез телефон“ и постоянно гледане на „клипчета и песнички“, като невярно е твърдението на съда относно спирането на детето да говори/приказва след инцидента, тъй като е установено, че то не е могло да говори и към момента на настъпване на инцидента. При тази обосновка и по втория въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. От една страна съдържанието на понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД е разяснено в ППВС № 4/1968 г. и по приложението на чл. 52 ЗЗД е налице многобройна и трайно установена практика на ВКС по чл. 290 ГПК. От прочита на мотивите на въззивния съд не се констатира несъобразяване с практиката на ВКС, вкл. и по решение № 46 от 8.03.2019 г. по гр. д. № 2077/2018 г., ІV г. о. (Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД, но зависи от установените във всеки отделен случай факти и обстоятелства, които имат значение за делото, като тълкуването е доразвито за това кои обстоятелства се съобразяват при обезщетяване на неимуществени вреди на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ), решение № 115 от 22.07.2021 г. по гр. д. № 3069/2020 г., ІІІ г. о. (Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Необходима е преценка на всички установено по делото обективни признаци - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет на болките и страданията. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване вредите на увреденото лице съобразно естеството и интензитета на претърпените болки и душевни страдания. В тази връзка въззивният съд е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да посочи в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се) и решение № 95 от 29.09.2009 г. по т. д. № 355/2009 г. (Вредата е обективирана с настъпване на непозволеното увреждане, с факта на осъществяване на деликта- личното засягане на защитените ценности, поради което дължимото обезщетение следва да се определи към този момент/арг. от чл. 84, ал. 3 във вр. с ал. 1 ЗЗД/. Независимо продължителността на времето, през което ще се търпят страданията, основанието за обезщетение е породено с настъпването на вредата, поради което при определяне размера на дължимото обезщетение се има пред вид и репарирането на бъдещите вреди, определими към момента на увреждането. Вредата е обективирана към момента на непозволеното увреждане, от когато е породено и основанието за нейното обезщетяване.). Съдът е съобразил броя и местоположението по тялото на ищцата на уврежданията, периода на интензивни болки, продължителния период на зарастване на раните над обичания за този вид увреждания, промените в емоционалното състояние и поведението на детето, установени от психологическата експертиза и свидетелските показания. Следва да се посочи, че съдът не е формирал извод, че детето е спряло да говори след инцидента, а изводите му са, че детето е спряло да контактува и общува, страняло е от деца, проявявало е агресия. С оглед изхода на настоящото производство И. Д. Д. и Т. Д. Д. следва да възстановят на Н. М. М., представлявана от законния й представител М. Н. М. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 3000 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат И. П.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение