Определение № 63 от 19.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3/2021 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от „Г.Т.Е.М“ АД гр.Костинброд, представлявано от изпълнителния директор М., чрез процесуалния представител адвокат А. против въззивно определение № 1942 от 9.09.2020г. по в.ч.т.д. № 2563 по описа за 2020г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане № 7737 от 5.03.2020г. по гр.д. № 14350/2019г. на СГС, като е прекратено, на основание чл.129, ал.3 ГПК, производството по делото и е върната исковата молба. Жалбоподателят счита обжалвания акт за очевидно неправилен, постановен в противоречие със закона и установената практика, поради което иска да бъде отменен, а делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Срещу подадената частна жалба не е постъпил отговор. В приложено към жалбата изложение, жалбоподателят поставя следният въпрос като общо основание за допустимост, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, на подадената частна касационна жалба, изискуемо с оглед препращането на чл.274 ал.3 ГПК: Налице ли е правен интерес за предявяване на иск по чл.429, ал.3 ГПК в хипотеза, в която ищецът търпи принуда по изп.д.№ 20199270401455/19г.на ЧСИ Л., без да е страна по делото, но в което по аналогия има качеството на ипотекарен длъжник в изпълнителното производство, въз основа на мотивите на ч.гр.д.№ 616/2019г.на СОС, обвързващи на основание чл.429, ал.3 ГПК ищецът с пределите на изпълнителен лист, издаден в полза на взискателя Р. на несъдебно изпълнително основание срещу длъжника „Транброд“ ООД /в несъстоятелност/. Позовава се на противоречие с т.2 от ТР по т.д.№ 4/2017г.на ОСГТК на ВКС, съгласно което – макар и в материално отношение едно лице да не е длъжник, щом в изпълнителното дело то се явява страна, която търпи принуда, може да се ползва от защитата, от която се ползва самия длъжник в изпълнителното производство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при задължителната си проверка за наличие на основания за допустимост, с оглед препращането по чл.274, ал.3 ГПК, че по така поставения въпрос не може да се допусне касационно обжалване, съобразявайки следното: „Г.Т.Е.М“ АД гр.Костинброд е предявило иск, с правно основание чл.439, вр. чл.124 ГПК, срещу В. Р. Р. за приемане на установено, че „Трансборд“ООД /в несъстоятелност/, респективно „Г.Т.Е.М“ АД не му дължи сумата от 108 584лв., ведно със законната лихва, считано от 14.06.2002г., както и разноските от 11 914.94лв. по изпълнително дело № 4433/2002г., образувано по изпълнителен лист от 12.07.2002г., издаден на несъдебно изпълнително основание /запис на заповед/ по гр.д.№ 4433/2002г.на СРС срещу длъжникът „Трансборд“ООД /в несъстоятелност/, поради погасено по давност право на принудително изпълнение. В исковата молба е посочил, че считано от 6.02.2012г., въз основа на направена апортна вноска от „Е.“ООД, дружеството е собственик на ПИ с идентификатор 38978.900.2439 по плана на [населено място] [улица], с площ от 8 428кв.м. Срещу имота, в хода на образуваното изп.д.№ 1455/2019г.на ЧСИ, е наложена възбрана на 2.10.2019г. и е насочено изпълнение от страна на ответника, въз основа на приключило производство с правно основание чл.135 ЗЗД, в което е обявена за относителна недействителна спрямо взискателя по изпълнителното дело Р. - сделката, сключена между длъжникът „Трансборд“ ООД и праводателят на „Г.Т.Е.М“ АД - „Е.“ООД. Тезата на ищеца е, че доколкото е налице влязло в сила решение по ч.гр.д.№ 616/2019г.на СГС /постановено в производство по чл.436ГПК/, в което е прието, че с оглед разпоредбата на чл.429, ал.3 ГПК, „Г.Т.Е.М“ АД е обвързано от пределите на издаденият срещу „Трансборд“ ООД изпълнителен лист, то за него искът по чл.439 ГПК е единствената правна възможност за защита, с която разполага, срещу материалната незаконосъобразност на предприетото изпълнение /на„Г.Т.Е.М“ АД, като трето лице, следва да се признае същото право, с което разполага длъжникът/. По същество изложените доводи са, че въз основа на изпълнителен лист от 12.07.2002г. са образувани три изпълнителни дела –първото през 2002г. /изп.д.№ 4601/2002г./, което е прекратено през 2008г., на основание чл.433, ал.1 т.8 ГПК, след като от м.08.2002г.не са извършвани изпълнителни действия, второто през 2009г., /изп.д.№ 9/2009г., преобразувано под №20/2016г./, също прекратено поради перемпция и третото през 2019г. /изп.д.№ 1455/2019г./, по което е наложена процесната възбрана. Счита, че след последното валидно действие по първото изпълнително дело, извършено на 21.08.2002г., считано от посочената дата, е започнала да тече специалната 3-годишна погасителна давност, която е изтекла на 21.08.2005г. /а ако се приеме, че давността е петгодишна, е изтекла през 2007г./ Тезата на ищеца е, че след посочената датата не е съществувала правна възможност за образуване на изпълнително дело въз основа на издадения на 12.07.2002г. изпълнителен лист, тъй като правото на принудително изпълнение е било погасено по давност. С разпореждане № 34751 от 4.11.2019г. така предявената искова молба е оставена без движение, като на ищеца са дадени указания да посочи основание за предявяване на чужди права и да обоснове правния си интерес от установяване недължимост на сума по изпълнително дело, по което не е страна. След като е уведомен за дадените указания, ищецът е представил молба с вх.№ 139783 от 13.11.2019г., в която е отново е посочил, че правният му интерес е свързан с липса на друга възможност за защита, пред вид насоченото изпълнение срещу собствения му имот. Последвало е разпореждане № 778 от 10.01.2020г.,с което съдът е констатирал противоречие между обстоятелствената част на исковата молба, в която е посочено, че правният интерес е да се отрече правото на ответника да се удовлетвори от стойността на имота, придобит след вписване на исковата молба по П. иск и формулираното в петитума искане да бъде установено, че ищецът не дължи сумата по изпълнителния лист, доколкото той не е осъден да я заплати. Дадени са указания за отстраняване на констатираното противоречие. В изпълнение на указанията, ищецът е представил молба с вх.№ 11183 от 29.01.2020г., в която е изразил становището си за липса на противоречие и че липсва конкретно указание във връзка с редовността на исковата молба, което да може да бъде поправено. Въпросът дали претенцията е правилно предявена е въпрос на основателност, а не на допустимост на иска. След така направеното уточнение, съдът с разпореждане № 7737 от 5.03.2020г. е прекратил производството по делото, на основание чл.129, ал.3 ГПК и е върнал исковата молба, поради неизпълнение в срок на дадените указания. С обжалваното въззивно определение № 1942 от 9.09.2020г., Софийският апелативен съд е потвърдил определението на СГС със следните мотиви: Разпоредбата на чл.439 ГПК предоставя права единствено на длъжника по изпълнението. В случая, ищеца без да твърди в обстоятелствената част на исковата молба че е страна /длъжник/ в изпълнителното производство, нито че фигурира в издадения изпълнителен лист от 2002г., иска да се установи недължимост на вземането, не в отношенията му с ответника, а в отношенията между ответника Р. и длъжника по изпълнителното делото „Трансборд“ООД /в несъстоятелност/. Законът не предвижда възможност пред съда да се защитават чужди права. От друга страна, кореспондиращият на твърдените от ищеца обстоятелства петутим, би могъл да бъде свързан с отричане правото на взискателя да се удовлетвори за вземането си от „Трансборд“ООД /в несъстоятелност/ чрез насочване на изпълнението именно върху този имот, доколкото това действие бе засегнало правната сфера на ищеца. Заявеният петитум /да се признае вземането за недължимо поради погасяване на давност на правото на принудително изпълнение/ изисква ищецът да е длъжник по изпълнението, каквито не са фактите, изложени от него. Имайки пред вид гореизложеното, според настоящият съдебен състав касационно обжалване не следва да се допуска, защото единственият поставен от жалбоподателя въпрос, с оглед конкретиката и начинът по който поставен, е фактически, а не правен. /Освен това чл.429, ал.3 ГПК, към който жалбоподателя препраща с поставения въпрос, регламентира субективните предели на изпълнителния лист, а не е основание за предявяване на иск, с оглед на което съставът приема, че жалбоподателят вероятно визира чл.439 ГПК/. Поставеният въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, разяснени в т.1 от ТР №1/2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Ако поставеният въпрос, касае наличието на правен интерес за предявяване на иск по чл.439 ГПК от трето лице, срещу чийто имот е насочено изпълнение, защото го е придобил след като по отношение на предходния му собственик е уважен на иск с правно основание чл.135 ЗЗД и относно взискателя осъществената сделка е недействителна, то следва да се посочи че не е налице и посоченото специално основание за допустимост чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В практиката няма спор, че исковата защита на длъжника и на третите лица в изпълнителния процес, се осъществява с различни искове /вж.решение по гр.д.№ 2906/2018г. на ІV г.о./ Искът по чл.439 ГПК е иск на длъжника и при това, този иск може да бъде предявен само при условията, посочени в ал.2 на чл.439 – „въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание“. Чрез иска се оспорва вземането и оттам материалноправната незаконосъобразност на изпълнението. Затова искът по чл.439 ГПК е приложим когато изпълнителното основание е влязло в сила решение, установяващо правото към момента на приключване на съдебното дирене, съответно посоченият способ за защита е неприложим за конкретния случай, при който изпълнителен лист е издаден на несъдебно изпълнително основание. В този смисъл т.2 от ТР по т.д.№ 4/2017г.на ОСГТК на ВКС, на която се позовава жалбоподателя, е неприложима. Тя визира искът на третото лице по чл.440 ГПК /а не на длъжника по чл.439/ и посочва конкретното трето лице, засегнато от изпълнението - което е дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на чужд дълг. /В случая предявилият иска е трето лице, което е придобило имот, след като сделката на неговия приобритател е била обявена за относително недействителна и той, пред вид вписването на исковата молба по чл.135 ЗЗД, е можел да предвиди последиците, включващи възможност за насочване на принудително изпълнение върху имота/. Мотивиран от гореизложеното,като счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение