Определение № 266 от 18.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1359/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ЕТ ГОГО – ВАНЬО ПЕТРОВ с ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение 218/22.01.2020 г. на Апелативен съд – София, ТО, VI състав, постановено по в.т.д.№ 3206/2019 г., в частта, с която е потвърдено решение № 61 от 03.04.2019 г. по в.т.д. № 101/2018 г. на Окръжен съд – Враца, за осъждане на касатора да заплати на ЧАЙКА ТУРИСТ ЕООД с ЕИК[ЕИК] сумата от 27 780 лв., представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение по договор за покупко-продажба на зърно № W 22-2018 от 28.07.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 19.08.2018 г. до окончателното й изплащане. Касаторът атакува решението като неправилно, релевирайки всички основания за касирането му по чл.281 т.3 ГПК. Счита същото за немотивирано, необосновано, постановено при неправилна правна квалификация, разместена доказателствена тежест и неправилен анализ на доказателствата, както и в нарушение на материалния закон. Оспорва да е налице причинно-следствена връзка между твърдяното неизпълнение и евентуално причинените на ищеца вреди, предвид заключението по назначената по делото експертиза, което не е коментирано от въззивния съд. Намира, че нормата на чл.82 ЗЗД е неправилно приложена и поради това, че вредите от неизпълнението, така, както са претендирани, не биха могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а длъжникът е добросъвестен. Не е отчетен и чл.83 ал.2 ЗЗД, доколкото кредиторът би могъл да избегне вредите, при полагане на грижата на добрия стопанин. По изложените и други подобни доводи се моли обжалваното решение да бъде отменено, с присъждане на разноските пред всички инстанции. Искането за допускане на касационно обжалване е предявено в хипотезите на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК. Твърди се, че решението е недопустимо, т.к. е постановено не по предявените от ищеца искове /респ. по наведените от него фактически основания/, по ненадлежно упражнено право на иск и при грешна правна квалификация. Решението е очевидно неправилно, поради липсата на каквито и да е вреди за ищеца и причинна връзка с поведението на ответника. Формулирани са следните въпроси, като такива от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви, защо съдът счита доводите и възраженията за неоснователни; Длъжен ли е второинстанционният съд да обсъди всички аргументи на страните; Длъжен ли е да изследва изцяло наличието или липсата на предпоставките за уважаване на исковата претенция по конкретната правна квалификация, на база всички събрани доказателства. 2. При иск по чл.82 ЗЗД длъжникът дължи ли обезщетение за вреди, произтичащи от поведението на кредитора, или се дължи обезщетение само за онези вреди, които са закономерно необходима последица от неизпълнението на поетото от него задължение. 3. При наличие на оспорен частен документ /в случая – пътни листи/, направеното от оспорващия искане за предоставяне от трето за спора лице на техническо доказателство, сходно с официален документ /тахошайби/, и заявена от третото лице липса на такива доказателства, как следва да се разпредели доказателствената тежест във връзка с оспорения частен документ и обстоятелствата, които авторът му посочва в него. 4. При иск с правно основание чл.79 вр. чл.82 ЗЗД следва ли съдът да изследва поведението на ищеца във връзка с претърпените вреди и дали ищецът е положил необходимата грижа да ги предотврати; Ако за уважаването на претенцията е необходимо ищецът да е положил грижа за предотвратяване на вредите, то каква е тази грижа за ищеца – търговец, който твърди, че претърпяната щета е от търговска сделка – на добър стопанин, на добър търговец или друга. По първите два въпроса се поддържат основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с посочване на съдебна практика, а по последните два – основанията по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. На 23.03.2021 г. е постъпила молба – допълнение към основанията по чл.280 и чл.281 ГПК, която, като подадена след преклузивните срокове по ГПК, не може да се съобразява. В постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор от ЧАЙКА ТУРИСТ ЕООД, приподписан от процесуален пълномощник, се излагат аргументи за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационна проверка, предвид следното: Обжалваното решение не е вероятно недопустимо по смисъла на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК – съдът се е произнесъл по предявения иск, вкл. въз основа на фактическите твърдения в исковата молба. Липсва ненадлежно упражнено право на иск, както и неправилна правна квалификация на спорното право, макар че последното само по себе си е основание за неправилност, а не за недопустимост на обжалвания акт. Доводите за очевидна неправилност на въззивното решение са неоснователни. Няма данни същото да е постановено при превратно приложение на закона /в неговия обратен смисъл/, нито изводите на съда да са формирани в грубо нарушение на правилата на опита и формалната логика. Аргументите за приложение на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не отговарят на изискванията за квалифицирана неправилност на съдебния акт, като съставляват единствено основания по чл.281 т.3 ГПК. Последните подлежат на преценка в производство по чл.290 ГПК, след допускане на касационно обжалване. Въпросите, формулирани в условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, не удовлетворяват основния селективен критерий на тази норма. Първият въпрос касае частта от решението по искането за заплащането на сторени от ищеца транспортни разходи за натоварването на пшеница, каквото не се е осъществило. Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт, съдът не е основал изводите си на оспорени частни документи – пътни листи, поради което въпросът, как следва да се процедира, когато третото лице, осигурило транспорта, не представя тахошайби, няма решаващо значение за изхода по спора. Вторият въпрос също не е обсъждан от въззивния съд, т.к. ответникът не е релевирал възражението си по чл.83 ал.2 ЗЗД в подадените пред първата инстанция отговори на исковата молба, макар да е направил подобни оплаквания във въззивната жалба. Освен това, така формулирани, въпросите биха касаели обосноваността и правилността на обжалваното решение, а съгласно задължителните указания на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, последните са извън предмета на селективната фаза. По отношение на тях отсъства и поддържаната допълнителна предпоставка – да имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпросът за задълженията на въззивния съд при мотивиране на решението са принципно значими, но не се установява същият да е разрешен в отклонение от цитираната от касатора и известна практика на ВКС. Следва да се посочи, че въззивният съд няма задължение да се произнася по доводи, които не са били своевременно и надлежно въведени в процеса, освен това въпросът е относим към защитните тези на страните по материалното право, а не към допуснати други процесуални нарушения от страна на съда. С оглед аргументите на касатора следва също да се отбележи, че заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза е обсъдено от въззивния съд, но той не е намерил, че същото установява релевантни по делото факти. Според заключението ищецът е разполагал със заприходена пшеница, с която да изпълни договор с трето лице, но съдът е приел, че предмет на договора, по който е била платена неустойка от ищеца, е конкретно зърното, което ответникът е следвало да достави по неизпълнения договор. Материалноправният въпрос за приложението на чл.82 ЗЗД също е принципно значим за изхода от спора, но по него не се установява допълнителната селективна предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Касаторът се позовава на решение на ВС от 1995 г., което не е приложено по делото и не е служебно известно на съда, а и съгласно цитираната разпоредба, допълнителното селективно основание се изразява в противоречие между разрешението на въпроса, дадено от въззивния съд, и това в задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в практиката на Върховния касационен съд. По изложените съображения, искането за допускане на касационно обжалване на решението не следва да се уважава. Предвид изхода от спора, в полза на ответника по касация следва да се присъди сумата от 1 450 лв. – сторени разноски за защитата му пред тази инстанция, съответно доказани. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение