Определение № 1439 от 25.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2170/2024 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба, подадена от И. С. Г.-С. и А. С. С., представлявани от адв. Д. Т., срещу решение №62 от 26.02.2024г, постановено по в.гр.д. № 614/2023г по описа на Русенски окръжен съд.

С решение №62 от 26.02.2024г, постановено по в.гр.д. № 614/2023г по описа на Русенски окръжен съд съдът е обезсилил решение №260514/ 08.07.2021 г., постановено по гр.д. № 4157/2020 г. по описа на Русенския районен съд в частта, с която е признато за установено, че недвижимият имот, представляващ 38/392 ид.ч. от ПИ идентификатор *, целият с площ от 392 кв.м и на построените в този поземлен имот сграда с идентификатор * с площ от 11 кв.м и сграда с идентификатор *** от 27 кв.м, с административен адрес в [населено място], [улица], е собственост на А. С. С. и И. С. Г.-С. при равни права и Ц. Т. С. е осъдена да им предаде владението на имоти и в тази част производството по делото е прекратено. С решението си Окръжен съд- Русе е отменил решението на Районен съд -Русе в частта, с която е признато за установено в отношенията между страните, че Ц. Т. С. не е собственик по давност на описания имот и в частта, с която е отменен нотариален акт за собственост, легитимиращ Ц. С. № 47/07.02.2020 г., н.д.№38/2020 г. на нотариус- рег.№ * на НК с район на действие РРС и е отхвърлил предявеният иск за признаване за установено, че Ц. С. не е собственик по давност на имота.

Предмет на касационно обжалване е решението на ОС-Русе, само в частта, с която е отменено решение № 260514/08.07.2021г, постановено по гр.д. № 4157/2020г по описа на Русенски районен съд, с което е признато за установено в отношенията между страните, че Ц. Т. С. не е собственик по давност на гореописания имот и е отменен нотариален акт за собственост № 47/07.02.2020г, н.д. № 38/2020г на нотариус с рег. № * на НК и вместо него е постановено отхвърляне като неоснователен на предявения от А. С. С. и И. С. Г.- С. против Ц. Т. С. иск за установяване, че ответницата не е собственик по давност на описаните имоти.

Касационните жалбоподатели молят да бъде допуснато решението на Окръжен съд- Русе до касация в обжалваната част, да бъде отменено решението и да бъде оставено в сила решението Районен съд- Русе.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателите сочат, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържат, че съдът не е съобразил представените доказателства, че ищците са декларирали процесните имоти преди ответницата Ц. С. да се сдобие с констативен нотариален акт за собственост. Поддържат, че тези доказателства не са обсъдени от въззивната инстанция. Поддържат, че е налице нарушение на задължението на съда да обсъди, анализира и съпостави всички доказателства по делото. Поставят въпроса на какво основание съдът е признал Ц. С. за собственик на част от имота, при положение, че тя не е декларирала имота и не е заплатила данъци. Поддържат, че съдът е допуснал нарушение и на материалния закон- чл.68 от ЗС- тъй като по делото не се установява ответницата да е владяла имота, да е демонстрирала владелчески намерения спрямо С. С.. Поддържат, че решението е необосновано. В изложението е посочена практика на ВКС, в противоречие, с която се твърди, че е постановено обжалваното решение. Изложените оплаквания могат да се квалифицират като искане да се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК- поради несъобразяване със съдебна практика на ВКС и твърдения за нарушаване на материалния, процесуалния закон и необоснованост на решението.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Ц. Т. С., чрез процесуален представител адв. Е. Н., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че касационните жалбоподатели не са формулирали правни въпроси от значение за изхода от спора, което е основание за недопускане на касационен контрол. Поддържа, че обжалваното решение не е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, че решението не е необосновано.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищци по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

С обжалваното решение Окръжен съд- Русе е приел, че е сезиран с отрицателен установителен иск за собственост, предявен по реда на чл.124, ал.1 от ГПК. Приел е, че ищците са навели твърдения, че са собственици по наследство на процесния недвижим имот и са извършили разпоредителни действия със същия. Направил е извод, че за тях е налице интерес от защита чрез отрицателен установителен иск, тъй като при уважаването на претенцията ще се сложи край на правния спор с ответницата и по този начин ищците биха отблъснали неоснователните претенции на ответницата за права върху имота. От фактическа страна е приел за безспорно установено, че С. Т. С. е придобил право на собственост с нотариален акт №43/13.08.1986 г, д.№ 2214/1986 г. на РН върху недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ дворно място с площ от 397 кв.м., съставляващо имот пл.№* в кв.281 по плана на града, заедно с построената в него жилищна сграда от 46 кв.м., състояща се от две стаи, кухня, коридор, антре и изба. Приел е за установено, че на основание разрешение за строеж № 494/09.08.1991 г. С. е получил право да монтира върху ивични основи 4 бр. конфекционни стоманобетонови гаражни клетки за фирмена дейност с обща площ от 70 кв.м. в дворното място. Приел е, че С. С. е починал на 11.09.2018 г. и е оставил свои наследници по закон ищците, съответно И. С. Г.-С., която е била негова съпруга и А. С. С.- негова дъщеря. Приел е, че наследниците са придобили по нследство правата, които С. е притежавал върху процесния недвижим имот, заедно с построените в него сгради. Приел е, че ищците са се разпоредили с посочен договор за замяна със 7/10 ид.части от процесния ПИ с идентификатор * по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], целият с площ по скица от 392 кв.м., с построената жилищна сграда с площ от 59 кв.м с идентификатор * и гараж със застроена площ от 24 кв.м- по скица сграда с идентификатор *** и са се задължили да прехвърлят на инвеститора и останалата част от имота. Установил е, че с констативен нотариален акт за собственост № 47/07.02.2020 г., н.д.№ 38/2020 г. на нотариус рег.№ * на НК с район на действие РРС Ц. С. е призната за собственик по давностно владение на 38/392 идеални части от поземления имот и на две от построените в имота сгради- първата с площ от 11 кв.м с идентификатор и втората с площ от 27 кв.м с идентификатор *. Посочил е, че констативният нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 483 от ГПК/отм./, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 от ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост и може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. За да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Съдът е приел при съвкупна преценка на писмените доказателства, както и на показанията на свидетелите, че към момента на придобиване на имота от наследодателя на ответниците по жалбата в дворното място е имало само една постройка- жилищна сграда, описана в нотариалния акт. Приел е, че всички свидетели безпротиворечиво установяват, че И. Г.-С. никога не е живяла в процесния имот, заедно със съпруга си. Приел е, че свидетелите на ищците А.П., Р.В. и Д.П. нямат непосредствени и трайни впечатления от имота, извършеното в него строителство, вида и характера на постройките в него и начина на ползване. Приел е, че следва да кредитира показанията на свидетелите М. Петрова и Т. М., които имали трайни и непосредствени впечатления за осъщественото в имота строителство, вида и характера на постройките и начина на построяване, както и на осъщественото владени и техните показания се подкрепят от събраните писмени доказателства. Тези свидетели установявали, че жалбоподателката и нейният брат са живели в общо домакинство в процесния имот, както и че същата е участвала в извършеното в имота строителство. Установявали, че пред св.М. и свид. П. С. С. заявявал, че сградата от 11 кв.м. е „къщата на Ц.“, канил ги е да да видят “докъде е стигнала Ц. със строежа“, заявявал, че иска да осигури сестра си и да се погрижи за нея. Съдът е приел за установено, че средства от продажба на общ имот С. и ответницата вложили в довършителни работи. Съдът е посочил с оглед установеното, че жалбоподателката е установила фактическа власт върху процесните сгради и ид.ч. от ПИ като същата от 2002 г. е манифистирала действия на своенето им. Същата е живяла заедно с брат си в процесния имот след продажбата на наследствения им апалтамент, вложила е средства в строителството в имота, вкл. и по отношение на процесните сгради, а след изграждането им е установила фактическа власт върху тях. Всички тези действия са били манифестирани пред наследодателя на ответниците по жалбата като същият не се е противопоставял на владението, а напротив- посочвал е сградите като къщата на Ц. и е споделят, че така се е погрижил за нея. Приел е за приложима презумпцията по чл.69 от ЗС, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че държи вещта за другиго и е посочил, че същата не е оборена. Приел е, че презумпцията ползва владелеца и в отношенията му с лицето, което е притежавало правото на собственост върху вещта към началния момент на давностния срок. Направил е извод, че ответницата по делото е установила владение върху спорния имот, продължило повече от 10 години, поради което същата е придобила имота по давност.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

От представеното по делото изложение на основанията за допускане до касационно обжалване се установява, че липсва ясно и точно формулиран правен въпрос по смисъла на цитираното тълкувателно решение, който да е от значение за изхода по конкретното дело и да е обусловил правните изводи на съда. Наведени са основания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради твърдени процесуални нарушения и оплаквания по съществото на спора, във връзка с обсъждането на доказателствата и обосноваността на изводите на съда, които не следва да бъдат разглеждани в настоящето производство по допустимостта на касационното обжалване. Доводите, че обжалваното решение е в противоречие със задължителната съдебна практика, не могат да послужат за селекцията на касационната жалба в производството по чл. 288 ГПК.

В изложението си касаторите са формулирали един въпрос, а именно на какво основание съдът е приел ответницата за собственик на процесния имот, при условия, че същата не е декларирала имота. Така повдигнатия въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а представлява фактически въпрос, изразяващ несъгласието на касаторите с възприетата от въззивния съд фактическата обстановка по спора и подкрепеността на мотивите му от доказателствата по делото. Така формулирания въпрос по същество е оплакване за неправилност и необоснованост на съдебното решение. Така поставения въпрос би могъл да намери своя отговор при допускане на решението на Окръжен съд- Русе до касация, когато касационният съд има право да провери решението за пороците, визирани в чл.281 от ГПК. Във фазата по селекция на касационната жалба касационният съд не може да проверява възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, обосноваността на съдебното решение, както и правилното приложение на материалния закон, освен в хипотезата на очевидна неправилност.

Непосочването на правни въпроси от значение за изхода по спора, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се обсъждат допълнителните основания за това.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

При постановяване на своето решение въззивният съд е извършил собствена правораздавателна едйност като е обсъдил събраните и относими към спора доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, изложил е собствени фактически и правни изводи по спора, обсъдил е твърдянията и възраженията на страните. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е посочил кои от тях кредитира, както и кои доказателства не кредитира, като е изложил основания за тези си изводи. Посочил е, че свидетелските показания на М. Петрова и Т. М. са подкрепени от писмени доказателства, събрани по делото, докато другите свидетелски показания са взаимно противоречиви и не се подкрепят от установеното като съществуващо положение на място. Приел е обоснован извод, че от 2002г ответницата владее процесната сега част от имота. Владението на едно право предполага, че владелецът фактически упражнява правомощията, включени в състава на това право. Въззивният съд е въприел обоснован извод, че ответницата е имала отношение към процесния имот като към собствен. Ответницата е живяла в имота, участвала е в неговото застрояване със средства и труд. Същата е упражнявала фактическа власт и е своила имота със знанието и без противопоставянето на собственика- нейния брат и праводател на ищците. Ето защо, правилен и обоснован е извода на въззивния съд, че ответницата е владяла и придобила по давност процесния имот, за който се е снабдила и с констативен нотариален акт за собственост. Без значение е в този случай обстоятелството, че ищците са декларирали имота като собствен и са заплатили данъци за този имот. Съгласно задължителните указания за тълкуване и приложение на закона дадените с ТР № 4/2012 на ОСГК на ВКС, следва да се приеме, че ответницата, след като е заявила придобиването на права по давност, е придобила тези права към момента на изтичане на десетгодишия срок на давностно владение. Този срок е изтекъл преди ищците да декларират спорния имот и да заплатят данъчните си задължения да него. Ето защо, така представените от тях доказателства нямат отношение към изводите на съда за това дали ответницата е придобила по давност процесния имот и поради тази причина не са били обсъдени като относими към спора от въззивния съд. Обсъждайки доказателствата по делото въззивният съд е обосновал извод, че ответницата е доказала, че е придобила чрез твърдяния от нея способ право на собственост върху спорния по делото имот. Изложените мотиви на въззивния съд установяват съобразяване на съда със законовите изисквания, на които следва да отговора дейността на въззивната инстанция. Въззивният съд е извършил самостоятелна правораздавателна дейност, като е съобразил събраните относими към спора доказателства, обсъдил е твърдянията и възраженията на страните, изложил е собствени мотиви по преценка на доказателствата, приложимото право и съответни на тях изводи.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.