Определение № 786 от 10.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2389/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Л. Т. от [населено място], представлявана от адв. А. Ж., срещу решение № 130 от 18 януари 2016 г., постановено по гр.д. № 2260 по описа на апелативния съд в гр. София за 2015 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 18888 от 4 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 16181/2012 г. по описа на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от Т. срещу Р. И. Х. и Х. И. Х. – двамата от [населено място], иск по чл. 59 ЗЗД за сумата от 36220 лева, представляваща обезщетение за ползване на апартамент, находящ се в [населено място], за периода 01.12.2007 г. - 23.11.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 30.11.2012 г. до изплащането й. В жалбата се поддържа, че при постановяване на решението са допуснати съществени нарушения на материалноправните и процесуалноправните норми, противоречие с теорията и с трайната съдебна практика по идентични случаи, както и необоснованост на решението в обжалваната част. Изразява се несъгласие с разбирането на съда, че когато недвижим имот се ползва без основание, обезщетението се дължи едва след покана предвид текста на чл. 71 ЗС: добросъвестният владелец се ползва от вещта и получава добивите, които тя е дала, до предявяване на иска за връщането й, от което според касатора следва, че предявяването на иска за връщане на вещта се счита за покана. Твърди се, че противно на посоченото законово правило, съдът е приел, че ответникът по осъдителния иск за собственост става недобросъвестен владелец от момента на влизане в сила на съдебното решение, вместо от момента на предявяването на иска. В приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В отговор на касационната жалба ответниците Р. И. Х. и Х. И. Х. – двамата с адрес в [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Г. В., излагат доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Постъпила е и касационна жалба от Р. И. Х. и Х. И. Х. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. Г. В., срещу същото въззивно решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения насрещен иск по чл. 59 ЗЗД за разликата над 1474,16 лева до пълния предявен размер от 2601,44 лева, представляваща обезщетение за заплатени суми за данък на недвижим имот и такса битови отпадъци и е отхвърлен изцяло предявеният по чл. 72, ал. 1 ЗС насрещен иск за сумата от 22357 лева, представляваща вземане за извършени подобрения в процесния имот, поради погасяването му по давност, както и в частта на въззивното решение, с което е отменено първоинстанционното такова по иска по чл. 59 ЗЗД и Х. са осъдени да заплатят на В. Л. Т. сумата от 4800 лева обезщетение за ползване на собствения на Т. апартамент за периода 23.11.2011 г. – 28.11.2012 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска. В жалбата на Х. се поддържа, че в решението си апелативният съд се е основал на неотносима за разглеждания случай съдебна практика, като по този начин не се е съобразил с фактите и доказателствата по делото и е допуснал нарушение на процесуалните правила. Твърди се, че по силата на нотариален акт от 19 август 2003 г. Х. са получили владението върху имота въз основа на правно основание годно да ги направи собственици, поради което същите са добросъвестни владелци. Излагат се съображения, че по делото няма доказателства, от които да се заключи, че при закупуване на имота е налице знание за наличие на порок на упълномощителната сделка, с която се е легитимирал представителят на праводателката Б. К.. Сочи се, че дори след предявяване на иска по чл. 108 ЗС от праводателката на ищцата Б. К., Х. не са станали недобросъвестни владелци на имота, тъй като последните не са допринесли за порока на сделката. На следващо място се посочва, че няма доказателства за покана от ищцата за заплащане на обезщетение за получените граждански плодове, изразяващи се в получени наеми. По насрещната претенция на Х. за заплащане на извършени подобрения в недвижимия имот се изразява становище, че същата почива на неоснователното обогатяване, с оглед на което се заявяват противоречия с приетото в тази материя Постановление № 6 от 27.11.1974 г. по дело № 9/1974 г. на Пленума на ВС, според което погасителната давност за вземане на добросъвестния или недобросъвестния владелец за подобрения в чужд имот започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред. Сходни съображения се развиват и по претенцията за заплащане на извършените от Х. разноски за местни данъци и такси за недвижимия имот, като се посочва, че давността за тези вземания започва да тече от 23 ноември 2011 г., поради което и изводът на въззивния съд, че същите са погасени по давност, се сочи за неправилен. Ответницата по тази жалба – В. Л. Т. от [населено място], представлявана от адв. А. Ж., в отговор оспорва основателността на жалбата. Предвид установените по делото факти: приживе на наследодателката на ищцата Т. процесното жилище е продадено на трето лице чрез пълномощник, след което няколкократно било препродадено и последни приобретатели от 2003 г. са ответниците Х., по заведеното през 2003 г. гражданско дело решение по искове по чл. 26, ал. 2 ЗЗД и чл. 108 ЗС е влязло в сила на 23.11.2011 г. и Х. са осъдени да предадат на ищцата собствеността и владението на апартамента, отдаването на апартамента под наем от Х. от 28.05.2011 г., предаването на имота на ищцата на 28.11.2012 г. с протокол за принудително отнемане и предаване на вещи по изпълнително дело, неоспореният факт на упражнявана от Х. фактическа власт върху имота за исковия период 01.02.2007 г. – 01.12.2012 г., въззивният съд приема исковата претенция за заплащане на обезщетение за ползване на имота без основание за частично основателна – от момента на влизане в сила на съдебното решение за нищожност на първата продажбена сделка, от който момент собственикът се е превърнал в държател, поради което за периода 01.02.2007 г. – 28.05.2011 г. претенцията по чл. 59 ЗЗД е счетена за неоснователна, и основателна за периода 23.11.2011 г. – 28.11.2012 г. за сумата 4800 лева за пропуснати от ищцата наемоподобни доходи, изчислени въз основа действащите за периода пазарни наемни цени. Поради липсата на покана претенцията за заплащане на мораторна лихва върху обезщетението е счетена за неоснователна. Насрещната претенция на Х. за заплащане на стойността на извършени в имота подобрения в размер на 22636,08 лева е отхвърлена, като е счетено, че с предявяването на иска по чл. 108 ЗС през 2003 г. владението на ответниците е било смутено по смисъла на чл. 74 ЗС и те са станали недобросъвестни, и като такива подобрители имат правата по чл. 74, ал. 1 ЗС за подобрения, извършени през 2007 г., поради което вземането им е погасено по давност. Накрая е споделен изводът на първата инстанция за отхвърляне на сумата за заплатени суми за данък недвижим имот и такса битови отпадъци, тъй като доказателства не били ангажирани. Касационната жалба на касаторите Х. следва да се остави без разглеждане по насрещния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за заплатени суми за данък недвижим имот и такса битови отпадъци за процесния апартамент за периода 31.08.2003 г. – 30.11.2012 г., ведно със законната лихва от 25.03.2013 г., в размер на 2601,44 лева, тъй като по силата на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева не подлежат на касационно обжалване. Касационният съд приема, че следва да допусне касационното обжалване по уточнения от съдебния състав въпрос на касаторката Т. – за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението по делото. По този въпрос, във връзка със заявеното във въззивната й жалба искане съдът да съобрази правилото на чл. 71 ЗС, касаторката поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, но на съдебния състав е известна практика на ВКС (например решение № 235 по гр.д. № 1194/2012 г., ІV г.о.), съпоставка с която следва да бъде извършена, за да се прецени нарушена ли е обвързваща съдебна практика. Останалите въпроси и по двете касационни жалби не обосновават допускането на касационното обжалване, тъй като не са поставени спрямо обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд. Касаторката Т. поставя въпроса лицето, което упражнява фактическа власт върху недвижим имот, получен чрез сделка, предхождана от сделки, първата от които е сключена с неистинско пълномощно, а последващите не са породили вещноправен ефект (за което обстоятелство той не знае), какво качество има: владелец (добросъвестен или недобросъвестен) или държател. По претенцията на касаторката съдът е приел основен извод, че обезщетението за ползване на имота без основание се дължи от момента на превръщането на собственика в държател, т.е. от влизане в сила на решението за обявяване на нищожността на продажбената сделка. Същевременно, но по насрещния иск на ответниците Х., е прието, че с факта на предявяването на иска по чл. 108 ЗС срещу тях владението им е било смутено по смисъла на чл. 74 ЗС и те са станали недобросъвестни владелци, и като такива са недобросъвестни подобрители с правата по чл. 74, ал. 1 ЗС. Извод за това дали придобилия недвижим имот е владелец или държател, ако сделката не е могла да породи вещноправен ефект, не е даден, поради което въпросът не е обуславящ. Въпросът за това дали предявяването на иск от действителния собственик срещу владелеца (респ. държателя), който владее имота на основание сключена сделка с предхождащи я, първата от които е с неистинско пълномощно, а последващите не са породили вещноправен ефект (за което обстоятелство той не знае), превръща ли добросъвестния владелец в недобросъвестен такъв при предявяване на ревандикационен иск, не е поставен във връзка със съображението на въззивния съд по чл. 74 ЗС, след като е прието, че предявяването на ревандикационния иск смущава по смисъла на чл. 74 ЗС владението на приобретателите. Така и въпросът лицето, което владее имота на основание сключена сделка с предхождащи я, първата от които е с неистинско пълномощно и последващите сделки не са породили вещноправен ефект (за което обстоятелство той не знае) как държи имота – с основание или без основание, не е намерил отговор в мотивите на въззивния съд, поради което и тези два въпроса не са обусловили изхода на спора. Накрая касаторката пита лицето, което владее имота на основание сключена сделка с предхождащи я, първата от които е с неистинско пълномощно и последващите сделки не са породили вещноправен ефект (за което обстоятелство той не знае), от кой момент дължи обезщетение на действителния собственик – от момента на поканата по чл. 58, ал. 1 ЗЗД, или от момента на предявяване на иска за ревандикация, респ. получаване на исковата молба – чл. 71 ЗС, но и този въпрос не води до допускане на касационното обжалване, след като липсват съображения на въззивния съд по приложението на чл. 71 ЗС, както е посочено по-горе. В изложението на касаторите Х. по твърдението им за допуснато от въззивния съд нарушение на практиката на ВКС, са заявени вижданията им по изводите на въззивния съд и правилното тълкуване на цитираната в решението съдебна практика, както и необходимостта от съобразяване на постановките на две ППВС, но правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразно критериите, обвързващо посочени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, не е посочен. За сметка на това, но без отношение към възможността да се допусне касационното обжалване, касаторите са посочили въпрос, по който въззивният съд е следвало да се произнесе, но не се е произнесъл: дали и ако да, откога се дължи на собственика обезщетение за ползване на имота от добросъвестния владелец при установяване нищожност на сделката, когато предписаната от закона форма е била опорочена, без той (приобретателят) да има знание за това. Всъщност правен въпрос по задължението на въззивния съд да се произнесе по всички възражения и доводи на страните, надлежно въведени в процеса, не се поставя, което препятства възможността касационното обжалване да бъде допуснато, както обвързващо приема соченото по-горе ТР, а изрично поставения такъв не е бил разрешен. По същата причина поставеният въпрос не е обусловил изхода на спора, след като по него произнасяне от въззивния съд не е направено, за да се търси преценката му спрямо изводите на ВКС, дадени в решение № 66 по гр.д. № 19/2011 г., ІV г.о. (което свое твърдение касаторите поставят в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК неправилно, тъй като соченото решение на ВКС е постановено в процедура по чл. 290 ГПК, поради което допълнителното основание би следвало да се търси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Аналогично не е налице основание за допускане на касационното обжалване по изрично посочения въпрос и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя въпросът от кой момент започва да тече погасителната давност за предявяване на иск за обезщетение на извършените в имота подобрения от добросъвестния владелец, ако подобренията са извършени след предявяване на ревандикационния иск от собственика, като последният е знаел за тяхното извършване (което знание е заявил в писмените си бележки пред съда, разглеждащ ревандикационния иск) при положение, че владението върху имота е предадено от владелеца на собственика една година след влизане в сила на решението по ревандикационния иск. Въпросът и тук касае твърдение на страната, което не е намерило място в изводите на въззивния съд, поради което подобен въпрос не е разрешаван. Последният въпрос (от кой момент започва да тече погасителната давност за предявяване на иск за заплащане на платените от добросъвестния владелец суми за ДНИ и ТБО за имота при положение, че владението върху имота е предадено от владелеца на собственика една година след влизане в сила на решението по ревандикационния иск) не се обсъжда, предвид приетата недопустимост на касационното обжалване по съответния иск. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение