Определение № 180 от 12.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3521/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Добрич, чрез кмета Й. Й., приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от ст. юрисконсулт Г. против решение № 163/10.07.2020 г. по гр. д. № 128/2020 г. на Окръжен съд – Добрич.

Ответницата М. Н. С., чрез адв. Р. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1348/09.12.2019 г. по гр. д. № 638/2019 г. на Районен съд – Добрич (РС – Добрич) за уважаване на предявения от ищцата С. срещу Община Добрич иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и присъждане на претендираната сума от 6 000 лв., представляваща уговорена по т. 9 от предварителен договор от 04.10.2010 г. за замяна на недвижими имоти неустойка за разваляне, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковете - 15.02.2019 г. до окончателното й изплащане, както и на акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД с присъждане на сумата от 528. 34 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 04.04.2018 г. до 14.02.2019 г. и на разноските по делото.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че ищцата е собственик по реституция (на основание чл. 1 от Закона за възстановяване на собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета и чл. 1 от ЗВСОНИ) и наследство (от Д. Д. Х., чийто единствен наследник пък е М. М. Х. - майка на ищцата М. Н. С., също единствен наследник) на недвижим имот, представляващ масивен дюкян със застроена площ от 37 кв.м (в ид. ч. от сграда) и дворно място, върху което той е построен, с площ от 37 кв.м (в ид. ч. от поземления имот), съставляващо поземлен имот с идентификатор 72624.625.7609 по кадастралната карта на [населено място]-имот с административен адрес [населено място], ул. „Д-р К. С.“ № 32. Вследствие реституцията е създадена съсобственост върху дворното място и сградата върху него между Община Добрич и наследници на Д. Д. Х., в частност с М. М. Х., наследена от ищцата по делото. На 04.10.2010 г. между съсобствениците – физическо лице и община, е сключен предварителен договор за замяна на недвижими имоти, чрез който се прекрати съсобствеността помежду им. Посочено е, че по силата на съглашението физическото лице е обещало да прехвърли на общината правата си в съсобствения имот срещу насрещното задължение на другия съсобственик да извърши строителство (със собствена организация, собствени средства и за своя сметка) върху свой (общински) имот на девететажна жилищна сграда и да прехвърли на Х. в замяна на правата й в съсобствения имот два магазина, находящи се в бъдещата сграда, срещу доплащане на разликата в цената на заменяните обекти от 18 000 лв. Общината поела задължение в срок до 48 месеца (чл. 5 от договора), считано от сключване на договор за възлагане на обществена поръчка с предмет „Изграждане на ЖБ „Добрич”, да построи обещаните два магазина в завършен вид по смисъла на чл. 7, ал. 1 от договора. Уговореният срок за сключване на окончателен договор за замяна е двуседмичен, считано от окончателното завършване на строежа и въвеждането му в експлоатация с акт. обр. 16, както и доплащане от физическото лице – заменител на сумата 18 000 лв. Установено е, че по силата на клаузата на чл. 9 от предварителния договор страните са постигнали съгласие общината да заплати еднократно на съсобственика – физическо лице, неустойка от 6 000 лв. при разваляне на договора по причина, за която тя отговаря. Прието е, че сградата, в която се намират обещаните два магазина не е изградена в уговорената степен на завършеност и не е въведена в експлоатация в резултат от поведението на общината (възложителя) – породи липса на финансов ресурс. Направен е доказателствен извод, че ищцата е имала готовност да изпълни насрещната си престация и да заплати сумата от 18 000 лв. за обектите, които са й обещани по замяна, търсела е информация за инвестиционните намерения на общината спрямо въпросната сграда и нейното довършване, докато другият съсобственик не е предприел изпълнение на задълженията си по процесния предварителен договор. При тези фактически данни е изведено съждение, че Х. е била изправна страна по съглашението, разполагала е с правото едностранно да го развали и го е упражнила надлежно - на 20.03.2018 г., без да дава подходящ срок за изпълнение по причина, че за нея престацията от общината по този договор е вече безпредметна – поради голямата забава на длъжника, което изявление е достигнало до последния. Прието е в обжалваното решение, че неизправната страна в лицето на общината дължи на ищцата неустойка в размер на 6 000 лв. на основание чл. 9 от предварителния договор. В тази връзка въззивната инстанция е тълкувала въпросната уговорка с оглед съдържанието на съглашението и се е произнесла по правоизключващото възражение на ответника за нищожността й, като противоречаща на добрите нрави и е приела, че е действителна. Мотивирани са съображения, че процесната неустойка е уговорена изрично именно като такава за разваляне на договора и цели да обезщети изправната страна за вредите от развалянето, без да е необходимо те да се доказват. Изтъкнато е, че предвид хронологията на отношенията между страните и съгласуваната им воля, отразена в уговорките на предварителния договор клаузата за неустойка по чл. 9 не е неравноправна. Изложен е довод, че с нея не се накърнява принципа за равновесие и равнопоставеност в правата на страните по договора, а напротив - тези права се изравняват по тежест и възможност за реализация. В тази връзка е споделено разбирането, че страните са уговорили правилото на чл. 9 от договора за ангажиране отговорността на общината за заплащане неустойка на ищцата за вредите от развалянето, защото в значителна степен именно в поведението на тази страна и нейната воля се крие риска от разкъсване на облигационната връзка и заличаване на правните й последици (доколкото се е задължила да създаде предпоставки за сключване на окончателен договор за замяна). Посочено е, че клаузата не противоречи и на принципа на справедливостта, защото е създала стимул на общината да бъде изправна страна по договора и да не стане причина за разваляне на съглашението, с последица ангажиране на отговорността й за заплащане на процесната неустойка (в което се проявява санкционното й действие). По тези аргументи второинстанционният съд е приел, че клаузата е валидна.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига въпроси, които поддържа да са обуславящи изхода на делото и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Тяхното съдържание е следното:

1. „Нищожна ли е клауза за неустойка при прекратяване на договор, уговорена в полза само на едната страна по договора, като противоречаща на основния принцип на справедливост в гражданските и търговските отношения.“

По въпроса се твърди отклонение на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 74/21.06.2011 г. по гр. д. № 541/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 127/20.12.2016 г. по т. д. № 1907/2015 г. на ВКС, II т. о. и решение № 298/31.10.2013 г. по гр. д. № 1312/2012 г. на ВКС, IV г. о.

2. „Какви са императивните изисквания на правилото по чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорите?.“

Тук страната сочи противоречие с решение № 162/18.10.2010 г. по т. д. № 998/2009 г. на ВКС, II т. о.

3. „Нищожна ли е неустойка за разваляне на договор поради противоречие с добрите нрави, след като същата е договорена в полза само на едната страна по договор за замяна на недвижими имоти?“ и

4. „Следва ли при сключването на правна сделка, в която община участва в качеството си на гражданско-правен субект, същата да бъде приемана като икономически по-силна страна и следователно по презумпция да се приема, че тя следва да носи повече задължения спрямо останалите гражданско-правни субекти, участващи в сделката?“.

По третия и четвъртия въпрос се счита, че разглеждането им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият повдигнат въпрос не е релевантен, тъй като въззивният съд е приел, че е налице основание за присъждане на претендираната неустойка, уговорена като такава за обезщетяване на изправната страна за вредите от разваляне на договора – т.е. неустойка за разваляне. Въпрос за прекратяване на облигационната връзка и за дължимост на това основание на неустойка не е обсъждан и по него липсват изложени съображения в обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание да не се допуска касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Ето защо, по този въпрос достъп до касация не може да се осъществи.

Вторият въпрос, относно приложението на чл. 20 ЗЗД и критериите за тълкуване на договорите, формира общо основание, тъй като за да разгледа и разреши спора пред себе си, въззивната инстанция е приела, тълкувайки процесния предварителен договор, че е налице валидна неустоечна клауза, от която ищцата черпи своето право (вземане) и липсват данни тя да е нищожна, поради противоречие на добрите нрави. Въпросът обаче не удовлетворява допълнителното основание, тъй като не се установява отклонение с правното разрешение, дадено със соченото от страната решение. Инстанцията по същество е обсъдила доводите на защитата на ответника за нищожност на клаузата и подробно е мотивирала аргументи срещу тях. Съобразена е принципната постановка, че преценката дали договореното противоречи на добрите нрави (общоприети норми за справедливост и добросъвестност при осъществяване на гражданските правоотношения в интерес на обществото) се прави въз основа на конкретно установените във всеки отделен случай релевантни обстоятелства. В съответствие с правилата на чл. 20 ЗЗД съдът е издирил действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора. Обоснован е извод, че в частност клаузата на чл. 9 от предварителния договор не осъществява твърдяното противоречие на принципите на равнопоставеност на гражданскоправните субекти и справедливостта при установяване на правни връзки между тях. Съобразена е хронологията на развитие на правоотношението, вкл. поетите ангажименти от едната страна по предварителния договор за замяна да създаде предпоставки за реализирането й посредством сключване на окончателен договор и мотивирано е направено съждение за причините, поради които е уговорена неустойка само в полза на едната страна. Ето защо въззивното решение е постановено в съответствие с цитираната от касатора практика на ВКС, последицата от което е липса на предпоставки за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по този въпрос.

Третият от поставените въпроси удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба, тъй като е изводим от решаващите мотиви на въззивния съд по делото, но по него не са мотивирани допълнителните предпоставки на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид разрешенията в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. ВКС, ОСГТК. Според там даденото обвързващо тълкуване формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно достъпът до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК може да се осъществи при твърдение за необходимост от определяне на действителното съдържание на приложимата правна норма по тълкувателен ред, респ. когато се обосновава необходимост от изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В конкретния случай нормата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД разписваща хипотезата на нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави, е ясна и безпротиворечива, и не се нуждае от тълкуване. Не се сочи и практика на ВКС, която макар и непротиворечива да е неправилна или нуждаеща се от осъвременяване, поради което настоящият съдебен състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол по поставеното питане.

Последният от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело и не от значение за изхода на спора, тъй решаващият състав не е мотивирал доводи и излагал съображения, че ответната община е икономически по – силната страна в правоотношението и поради това обстоятелство следва да носи повече отговорности от съконтрахента й по облигационната връзка. Предвид изложеното въпросът не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и само на това основание достъпът до касация по него следва да бъде отречен.

С оглед на горното липсват предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което касационен контрол на въззивното решение не следва да се допуска.

Предвид този изход на делото касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените и претендирани разноски за настоящата съдебна инстанция. Те възлизат на 800 лв. – за адвокатско възнаграждение и са удостоверени в приложения договор за правна защита и съдействие, като извършеното вписване за направеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. постановките по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение