Определение № 1080 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4619/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Н. К., П. Х. К. и Р. Н. К. против решение № 209 от 21.7.2025 г., постановено по въззивно търговско дело № 211 по описа за 2025 г. на Варненския апелативен съд, I състав, с което е потвърдено решение № 19 от 26.2.2025 г. по гр. д. № 437 по описа за 2024 г. на Силистренския окръжен съд за прогласяване за недействителен на основание чл.135, ал.1 от ЗЗД по отношение на „Еми“ АД договор за дарение от 28.11.2023 г., обективиран в нотариален акт № ............., том................, регистрационен № ................., дело № ......./.......... г. на нотариуса с рег. № ............. на НК, с който Н. Н. К. е дарил на дъщеря си Р. Н. К. притежаваните от него 1/2 идеални части от недвижими имоти.

Касаторите твърдят, че решението на Варненския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочат т. 1 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Приложима ли е законовата презумпция по чл.135, ал.2 от ЗЗД при прието за приложимо материално право по чл.135, ал.3 от ЗЗД?

2. Длъжен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по делото, като обсъди всички допустими и относими доказателства, твърдения, възражения и доводи на страните в тяхната съвкупност?

Твърди се, че разрешението на въззивния съд по първия въпрос противоречи на решения № 1314 от 10.03.2009 г. по гр. д. № 1765 от 2008 г. на I ГО на ВКС, № 179 от 11.05.2011 г. по гр. д. № 1198 от 2010 г. на III ГО на ВКС и № 243 от 19.12.2019 г. по гр. д. № 4188 от 2018 г. на IV ГО на ВКС. По втория въпрос се сочи противоречие с решения № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505 от 2017 г. на II ТО на ВКС, № 75 от 20.06.2016 г. по т. д. № 1608 от 2015 г. на II ТО на ВКС, № 161 от 04.10.2016 г. по т. д. № 2220 от 2015 г. на II ТО на ВКС и № 153 от 03.02.2017 г. по т. д. № 3372 от 2015 г. на I ТО на ВКС.

„Еми“ АД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, както и касационната жалба по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

В исковата молба „Еми“ АД е изложило, че с решение №22/10.3.2023 г. по т.д. № 20223400900054/2022 г. на Силистренския окръжен съд ответникът Н. К., който е бил изпълнителен директор на дружеството, е осъден да му заплати следните суми: 14097,36 лева главница, заедно със законната лихва, считано от 9.9.2022 г. до окончателното изплащане на задължението и 720,74 лева - лихва върху главницата за съответен период. С решение № 286/17.10.2023 г. по в.т.д. № 301/2023 г. Варненският апелативен съд е потвърдил решението в тази му част и е осъдил Н. К. да заплати на „Еми“АД, още и следните суми: 104615,93 лева главница, заедно със законната лихва, считано от 9.9.2022г. до окончателното изплащане на задължението; 293,69 лева - разлика до дължимата лихва върху главницата за съответен период; 9085,49 лева – съдебно-деловодни разноски за двете инстанции. Като обезпечение на иска е наложен запор на средствата по притежавани от ответника банкови сметки по изпълнително дело № 464/2022 г., образувано въз основа на заповед за изпълнение от 19.9.2022 г., издадена от Силистренския окръжен съд по т.д. № 54/2022 г. На 14.11.2023 г. дружеството е подало до Варненския апелативен съд молба за издаване на изпълнителен лист за присъдените с въззивното решение суми (без разноски). На 23.11.2023 г. ответникът К. е подал касационна жалба срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд. През месец декември 2023 г. е образувано изпълнително дело № 459/2023 г. по описа на ДСИ при Силистренския районен съд въз основа на изпълнителен лист № 172 от 6.12.2023 г., издаден от Варненския апелативен съд по в.т.д. № 301/2023 г. и са предприети изпълнителни действия. С определение № 1280/16.5.2024 г. по т.д. № 50/2024 г. на ВКС не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение и ответникът е осъден да заплати разноски за касационното производство в размер на 10 000 лева. За тази сума, както и за останалите присъдени разноски - всички в общ размер от 19085,49 лева, е издаден изпълнителен лист № 33 от 23.7.2024 г. по т.д. № 20223400900054/2022г. на Силистренския окръжен съд, послужил за образуване на изп.д. № 501/2024 г. по описа на ДСИ при Силистренския районен съд. Към настоящия момент задълженията на ответника К. по изп. дело № 459/2023 г. по описа на ДСИ при Силистренския районен съд възлизат на 76,453,92 лв., а по изп. дело № 501/2024 г. по описа на ДСИ при Силистренския районен съд възлизат на 22 974,65 лв. Междувременно на 28.11.2023 г. ответникът Н. К. се е разпоредил с цялото си недвижимо имущество, притежавано в режим на СИО със съпругата му П. Х. К., като с нотариален акт № ....., том .........., регистрационен № ................, дело № ............/.......... г. на нотариуса с рег. №............ на НК двамата са дарили на дъщеря им Р. Н. К. собствените им недвижими имоти в [населено място] и [населено място], подробно описани в исковата молба, като са си запазили пожизнено право на ползване, а надарената се задължила да не се разпорежда с имотите без изрично съгласие на дарителите, дадено в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Ищецът е счел, че тази сделка уврежда интереса му като кредитор по вземане за горепосочените суми. Ето защо е поискал тя да бъде обявена за недействителна спрямо него за 1/2 идеална част от имотите на основание чл.135, ал.1 ЗЗД.

В отговора на исковата молба ответниците Н. К., П. К. и Р. К. са оспорили иска, като са заявили, че към датата на сключване на атакуваната сделка „Еми“ АД не е имал качеството на кредитор с действително вземане по отношение на Н. К., тъй като към тази дата вземането на дружеството е било предмет на висящия спор, приключил с влязло в сила решение на 16.05.2024 г. Поддържат, че едва на тази дата ищецът е придобил качеството на кредитор на Н. К.. Следователно, за да се обяви за недействителна сделката, следва да са налице доказателства, че е предназначена от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Субективният елемент следва да е налице и у двете страни по сделката. Намерението за увреждане не включва единствено знание, че длъжникът евентуално има дългове и с разпоредителното си действие би могъл да увреди кредитора, а това действие следва да е извършено именно с оглед на очаквано възникване на бъдещо задължение, като целта на действието и за двете страни е увреда на бъдещия кредитор. Заявили са, че в случая атакуваната сделка има единствено благодарствен мотив от страна на първите двама ответници спрямо дъщеря им - третата ответница, за грижите и вниманието към тях, а освен това този акт е манифестиране на волята им по отношение на техния син Н. Н. К. имуществото им да остане в правната сфера на дъщеря им, което изключва намерение на страните по сделката да увредят евентуални кредитори на Н. К..

Силистренският окръжен съд е приел за неоснователен довода на ответниците, че в случая е приложима разпоредбата на чл.135, ал.3 ЗЗД, понеже вземането на кредитора е възникнало след осъществяването на атакуваната сделка. Посочил е, че разпоредбата на чл.135 ЗЗД не съдържа условие при предявяване на иска вземането на ищеца да е установено по размер и да е изискуемо. В случая към момента на сключване на договора за дарение вече са били постановени решенията на Силистренския окръжен съд и на Варненския апелативен съд по спора, касаещ вземането на ищеца. Тези съдебни решения само констатират качеството на кредитор на дружеството по вземанията му, възникнали в предходен период, от което следва, че атакуваната сделка е осъществена, след като вземането е възникнало и наличието и размера му са потвърдени от двете съдебни инстанции. Затова съдът е приел, че в случая е налице хипотезата на чл.135, ал.1 ЗЗД. Счел е, че е налице и втората предпоставка за уважаване на предявения иск – сключената сделка да уврежда кредитора. Посочено е, че чрез извършеното дарение ответникът Н. К. е отчуждил недвижимите си имоти, с което несъмнено е увредил интереса на кредитора, тъй като е намалил имуществото си, с което прави невъзможно или затруднява удовлетворяването му. Ето защо Силистренският окръжен съд е обявил недействителността спрямо ищеца на договор за дарение от 28.11.2023 г., обективиран в нотариален акт № ..............., том .............., регистрационен № ................, дело № ............/............... г. на нотариуса с рег. № ....................на НК за 1/2 идеална част от недвижимите имоти.

Въззивният съд е потвърдил така постановеното първоинстанционно решение. Приел е, че по принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл.135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти, тъй като предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с което длъжникът го уврежда. Съдът може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Затова е приел за неоснователни твърденията на ответниците, че към момента на сключване на договора за дарение между ответниците ищецът не е имал качеството на „кредитор с действително вземане“. Мотивите, заради които касаторите са поставили първия си въпрос са, че предвид безспорно установената родствена връзка между прехвърлителите и надарения приобретател на имотите, приложение намира разпоредбата на чл.135, ал.3 от ЗЗД. Оборване на законовата презумпция за знание за увреждането не е успешно проведено, макар и да се твърди дарствено намерение от страна на прехвърлителите за полаганите към тях грижи от надарената им дъщеря.

Освен това въззивният съд е приел за неотносими към предмета на спора представените пред въззивната инстанция нови писмени доказателства относно други съдебни производства между страните, сочещи на нововъзникнали вземания в полза на ответника К., които увеличават имуществото му. Съдът е посочил, че наличието на имущество на длъжника, достатъчно да удовлетвори кредитора, е извън предмета на доказване по Павловия иск. Увреждане по смисъла на чл.135 ЗЗД е винаги налице, когато се извършва разпореждане със секвестируемо имущество на длъжника, намаляващо възможността за удовлетворяване на неговите кредитори. Увреждащо кредитора разпоредително действие е не само това, с което длъжникът се лишава от свое имущество въобще, но и това, с което намалява имуществото си и с това затруднява удовлетворяването на кредитора, лишавайки го от правото да избере начина, по който да се удовлетвори. Длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото, тъй като няма възможност за избор срещу кой от притежаваните от него активи да се насочи принудителното изпълнение.

От анализа на тези мотиви на въззивния съд настоящата инстанция констатира, че няма основания за допускане на касационно обжалване.

Първият поставен въпрос от касаторите е за приложимостта на законовата презумпция по чл.135, ал.2 ЗЗД при прието за приложимо материално право по чл.135, ал.3 от ЗЗД. Тезата на касаторите, обусловила въпроса, е, че дарението/увреждащото действие/ е извършено преди вземането на ищеца да е възникнало, поради което се прилага разпоредбата на чл.135, ал.3 от ЗЗД. Тази разпоредба предвижда, че действието е недействително само ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Според цитираната от касаторите съдебна практика в този случай презумпцията на чл.135, ал.2 от ЗЗД е неприложима, а въззивният съд е разрешил въпроса в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът обаче е формулиран заради превратното тълкуване на мотивите на въззивния съд. Всъщност този съд се е позовал на разясненията, дадени с ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГТК и е посочил, че по принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл.135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение, като съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. Този съд не е приел, че вземането е възникнало след дарението, а напротив-счел е за неоснователни всички оплаквания на въззивниците в противен смисъл. Следователно констатацията на въззивния съд е, че вземането е възникнало преди дарението. Затова позоваването на разпоредбата на чл.135, ал.3 от ЗЗД по-нататък в мотивите е техническа грешка и въззивният съд е имал предвид разпоредбата на чл.135, ал.2 от ЗЗД. Всъщност изобщо не е било необходимо да се прилага презумпцията на чл.135, ал.2 от ЗЗД, за да се установи знанието на надарената, тъй като увреждащото действие/дарението/ е безвъзмездно и за установяване на недействителността е достатъчно само знанието на длъжника/чл.135, ал.1, изречение първо от ЗЗД/. Ето защо първият въпрос на касаторите е без значение за изхода на спора, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По втория въпрос се установява, че въззивният съд е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора, произнесъл се е по оплакванията, наведени във въззивната жалба и ги е счел за несъстоятелни. Ето защо няма противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по този въпрос.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторите дължат на „Еми“ АД 11 248,42 евро /22 000 лв./ разноски за касационното производство.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,