Определение № 1422 от 26.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 630/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на З. М. С. против решение № 2232 от 15.08.2022 г. по в.гр.д.№ 13566 от 2021 г. на Софийския градски съд, ГО, II-Д въззивен състав, поправено за очевидна фактическа грешка с решение № 5214 от 13.10.2013 г. по същото дело в частта му, с която е потвърдено решение № 20145201 от 23.06.2021 г. по гр.д.№ 90366 от 2017 г. на Софийския районен съд, I ГО, 171 състав в частта за осъждане на З. М. С. да заплати на И. А. Т. на основание чл.45 ЗЗД следните суми:

• 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, станало на 04.07.2014 г. на кръстовището на [улица]и [улица]в [населено място], заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.07.2014 г. до окончателното плащане на сумата и

• 52,20 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от същото произшествие, заедно със законната лихва върху нея, считано от 04.07.2014 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд в обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния закон, необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението.

Ответницата по жалбата И. А. Т. не взема становище.

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

1. В частта, касаеща иска за обезщетение за имуществени вреди, касационната жалба е недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК- тъй като е срещу решение на въззивен съд по иск с цена на иска под 5 000 лв. /в случая 3 102 лв./.

2. В частта, касаеща иска за обезщетение за неимуществени вреди, касационната жалба е допустима, но не следва да бъде допускана до касационно разглеждане поради следното: Съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, когато касаторът основава искането си за допускане на касационното обжалване на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, той е длъжен да посочи конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос. П. се по допустимостта на касационната жалба състав на ВКС не може служебно да поставя и разглежда правни въпроси, които не са посочени от касатора, с изключение на въпроси, касаещи валидността, допустимостта и очевидната неправилност на обжалваното решение. Според приетото в горепосоченото тълкувателно решение, непосочването на такъв правен въпрос е самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване.

В конкретния случай в касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката З. С. е изложила само твърдения за неправилност на обжалваното решение, но не е посочила конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по смисъла на това понятие, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС- въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Само на това основание жалбата срещу въззивното решение по иска за обезщетение за неимуществени вреди не следва да се допуска до касационно разглеждане.

Дори и да се приеме, че от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК може да се извлекат и конкретизират от ВКС следните въпроси: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и се произнесе по всички съдържащи се във въззивната жалба оплаквания и доводи за неправилност на първоинстанционното решение ? и Какви обстоятелства следва да се съобразят от съда при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД ?, пак не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението: тъй като по тези въпроси касаторката не е посочила практика на ВКС, на ВС, на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС, на която обжалваното решение да противоречи и тъй като по въпросите има задължителна практика на ВКС /Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и ППВС № 4 от 23.12.1968 г./, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика.

Напълно в съответствие с посочената задължителна практика на ВКС, в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по всички съдържащи се във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Съдът е посочил защо счита, че е доказана пряка причинна връзка между процесното пътно-транспортно произшествие и претърпените от ищцата неимуществени вреди от това произшествие. Причинната връзка между произшествието и вредите въззивният съд е приел за доказана от събраните по делото доказателства: приложената към исковата молба медицинска документация, заключенията на съдебномедицинската и съдебномедицинската дентална експертиза и показания на свидетелите Е. С. и Е. Р.. За основателни са приети доводите във въззивната жалба, че не е доказано стоматологичното лечение на ищцата да е продължило 18 месеца, а болките и страданията й да са продължили 5-6 месеца. Именно поради това и при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът не е взел предвид тези обстоятелства /в този смисъл са мотивите на лист 2-3 от въззивното решение/.

Действително, въззивният съд не се е произнесъл по довод за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила по допускане и събиране на доказателства, които ответницата счита, че са посочени и представени след настъпила преклузия. Това непроизнасяне на съда обаче не е в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като във въззивната жалба не се съдържа такъв конкретен довод: посочено е само, че исковете са останали недоказани, въпреки дадените от съда на ищцата многобройни възможности да ги докаже и след настъпила преклузия за представяне на доказателства, но не е посочено конкретно кое доказателство, според жалбоподателката, е било прието от първоинстанционния съд след изтичане на преклузивния срок по чл.146, ал.3 ГПК. А и видно от първоинстанционното дело, съдът е основал решението си само на своевременно представени и поискани доказателства: представените още с исковата молба констативен протокол на СДВР и медицински документи, поисканите още с исковата молба свидетелски показания, заключението на поисканата с исковата молба съдебномедицинска експертиза и заключението на съдебномедицинската дентална експертиза, която съдът е назначил в третото съдебно заседание по делото, но след като е констатирал, че вещото лице по приетата в това съдебно заседание съдебномедицинска експертиза д-р А. М. е заявило, че не може да отговори на поставените му въпроси, касаещи денталното лечение на ищцата.

В съответствие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. е определен и размерът на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди. При определяне на това обезщетение въззивният съд е взел предвид всички конкретни обстоятелства, които според ППВС № 4 от 1968 г. съдът следва да съобразява при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди: характерът и начинът на увреждането, обстоятелствата, при които е извършено, причинените на пострадалата морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Действително, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не се е произнесъл относно това дали поведението на пострадалата е допринесло за настъпването на вредоносния резултат. Непроизнасянето на съда по това възражение обаче не е в противоречие с практиката на ВКС, доколкото в конкретния случай съдът въобще не е дължал произнасяне по този въпрос: защото в преклузивния срок по чл.133 ГПК /в отговора на исковата молба/ ответницата не е направила възражение за съпричиняване.

Няма основание и за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд в горепосочената част на основание чл.280, ал.2 ГПК: Няма вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.45 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението на Софийския градски съд не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗЗД и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение