Определение № 90 от 17.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2900/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 375/12.04.2021 г. по гр.д. № 2687/2020 г., с което Софийски апелативен съд е отменил решение № 3173/20.05.2020 г. по гр.д. № 2022/2017 г. на Софийски градски съд и на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД е обявил за недействителен по отношение на „Банка ДСК“ ЕАД договор по н.а. № 119/01.12.2016 г. за прехвърляне на 1737.41/2194.41 ид. части от един незастроен поземлен имот в [населено място] между П. Х. П. и „Ню Билдинг Пропърти“ ЕООД. Решението се обжалва от П. Х. П. и „Ню Билдинг Пропърти“ ЕООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси (част от които уточнени и конкретизирани съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. При решаването на спора по иска по чл. 135 ЗЗД имат ли значение твърденията и събраните в установяването им доказателства, че длъжникът е сключил атакувания договор от свое име, но като отчетна сделка по договор за поръчка с достоверна дата, предхождаща налагането на запора, поради което придобитите права се смятат за права на доверителя по отношение на добросъвестните кредитори? 2. Какво следва да е съдържанието на договора за поръчка, за да установи косвеното представителство при придобиване на недвижим имот, и необходимо ли е имотът да е индивидуализиран? 3. Това, че собствеността е придобита с влязло в сила постановление за възлагане на имота от взискател по изпълнителното дело достатъчно ли е, за да изключи възможността законът да презюмира, че правата са възникнали за доверителя по договора за поръчка, а не за взискателя (за довереника)? 4. Как се доказват твърденията по възражението по иска по чл. 135 ЗЗД, че ответникът-длъжник е сключил атакувания договор като отчетната сделка по договор за поръчка с другия ответник и релевантно ли е обстоятелството, че имотът е платен със средства на доверителя? 5. Отчетната сделка по договор за поръчка с достоверна дата, предхождаща налагането на запора, уврежда ли кредитора на довереника в смисъла по чл. 135, ал. 1 ЗЗД? 6. Какви следва да са характерът и естеството на отношенията между страните по сделката, за да установят знание за увреждането на третото лице, когато презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД е неприложима? 7. Наличието на упълномощаване, при което длъжникът е упълномощил третото лице да го представлява за сключване на атакувания договор установява ли знанието за увреждане на третото лице? и 8. Наличието на трудово правоотношение, при което длъжникът е бил служител на юридическо лице, представлявано от управителя на третото лице, установява ли знание за увреждане у третото лице? Касаторите считат въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол), както и да са решени в противоречие с казуалната и нормативна практика на ВКС, а и да имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК). По същество се оплакват, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон (чл. 292, ал. 2 и ал. 3 и чл. 135 ЗЗД). Претендират разноските по делото. Ответникът по касация „Банка ДСК“ ЕАД възразява, че въпросите нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира възнаграждение за представителството от юрисконсулт пред касационната инстанция. Настоящият състав намира жалбата с допустим предмет (решението е гражданско, с цена на иска над 5 000 лв.), подадена от процесуално легитимирани страни (касатори са ответниците по уважения иск), в срока по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, а решението следва да се допусне до касационен контрол, макар и само по първите три материалноправни въпроса. Съображения: За да уважи иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а да обяви за недействителен по отношение на ищеца „Банка ДСК“ ЕАД договора по н.а. № 119/01.12.2016 г., сключен между първия ответник П. Х. П. и втория ответник „Ню Билдинг Пропърти“ ЕООД, въззивният съд е приел, че: 1) през 2011 г. Банката се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу първия ответник за сумите 183 336.48 евро главница по договор за кредит от 30.08.2006 г., ведно със законните лихви от 12.04.2011 г.; 10 401.53 евро – договорни лихви за периода 01.10.2011 – 11.04.2011 г.; 5 043.99 евро – лихви за забава в периода 04.01.2011 – 11.04.2011 г. и разноски в заповедното производство; 2) първият ответник е придобил 1737.41/2194.41 ид. части от един незастроен поземлен имот в [населено място] като взискател по изп.д. № 176/2009 г. на ЧСИ М.К. с постановление за възлагане от 18.10.2016 г., влязло в сила на 30.11.2016 г.; 3) с договора по н.а. № 119/01.12.2016 г. първият ответник е прехвърлил на втория ответник идеалните части от имота, като в нотариалният акт е удостоверено изявление прехвърлянето да е срещу цената по публичната продан, платена от втория, а не от първия ответник; 4) договорът е възмезден и уврежда Банката, тъй като с разпоредения актив е намаляло имуществото на длъжника (на първия ответник) и 5) към сключването му вторият ответник знае за увреждането. Като неоснователни са отхвърлени възраженията на ответниците. Прието е, че въпреки реалното обезпечение с ипотека на задълженията по кредита и наличието на други активи на първия ответник със значителна стойност, фактическият състав на чл. 135 ЗЗД е осъществим. Съгласно чл. 133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за общо удовлетворение на неговите кредитори. Прието е, че придобитите от публичната продан идеални части от недвижимия имот са имущество на първия, а не на втория ответник. За извода било достатъчно да се посочи, че първият ответник ги е придобил като взискател, а не купувач от публичната продан, завършила с влязлото в сила постановление за възлагане по изп.д. № 176/2009 г. на ЧСИ М.К.. Друго не следва от удостоверителното изявление на двамата ответници, страните по договора по н.а. № 119/01.12.2016 г., че цената на публичната продан била платена със средства на втория ответник. Допълнително, различен извод не следвал и от договора за поръчка от 15.04.2016 г., по който първият ответник е довереник, а вторият – доверител. Първо, в неговото съдържание най-общо са определени правата и задълженията на страните, а договорът не индивидуализирал конкретните имоти, идеални части от недвижими имоти или право на строеж върху имоти, за които вторият ответник е поръчал на първия ответник да проучи пазара и да купи от свое име, но за негова сметка. Второ, в отношенията между Банката и първия ответник идеалните части от имота, прехвърлени с договора по н.а. № 119/01.12.2016 г., се считат за права на довереника (на длъжника), а не на доверителя (на втория ответник). Банката е добросъвестен кредитор, защото липсват твърдения, респ. доказателства към релевантния момент да знае за договора за поръчка. Въззивният съд е извел аргументът от обратното по чл. 292, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, позовавайки се и на чл. 433, ал. 4 ГПК. Добавил е, че е без значение фактът на сключения писмено с нотариална заверка на подписите договор за поръчка. Не е съзрял необходимост да изследва осъществяването и на други факти, включени в състава на чл. 292, ал. 2, изр. 3 ЗЗД. В решението е прието също, че атакуваният договор е възмезден, а изисква знание на първия ответник и на втория ответник за увреждането. Въззивният съд е достигнал до заключението, че и този субективен елемент от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД е налице. Обяснил го е с онази връзка на косвени доказателства и приложени опитни правила, които еднозначно извеждат знанието: управителят на втория ответник е управител и на друго дружество, в което вторият ответник е съдружник; управителят е управител на трето дружество, с което първият ответник е в трудово правоотношение, а до работодателя са изпращани съобщенията за запор на трудовото възнаграждение на длъжника по изп.д. № 965/2011 г. по описа на ЧСИ Г.Д. (образуваното по изпълнителния лист по заповедта за незабавно изпълнение в полза на Банката); атакуваният договор е от същата дата, на която е вписано постановлението за възлагане, а е сключен от управителя на втория ответник, като органен представител на дружеството и като представител по пълномощие на първия ответник. При тези мотиви на въззивния съд първите три материалноправни въпроса обуславят решението. По тях касаторите не представят практика (ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г. ОСГТК на ВКС не намира пряко приложение). Такава на настоящия състав не е известна, а въпросите са от значение за правилното прилагане на закона и за развитието на правото. Следователно касационното обжалване следва да се допусне по тях при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общата и допълнителната). По останалите въпроси е изключено всяко основание за допускане на касационния контрол. С въпрос № 5 по различен начин е формулиран въпрос № 1, по който касационният контрол бе допуснат. Въпроси № 4, 6, 7 и 8 са свързани с установяване на твърденията, с които са обосновани възраженията по иска по чл. 135 ЗЗД, а ще се разгледат в решението заедно с касационните основания, с които кореспондират. При тези мотиви, съдът