Определение № 4236 от 21.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2201/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 71 от 24.01.2023 г. по в. гр. д. № 1968/2022 г. на Варненския окръжен съд е отменено решение № 2548/29.07.2022 г. по гр. дело № 8423/2021 г. на Варненския районен съд, XL-ти състав, е уважен предявеният от Д. Г. З. срещу Е. В. К.-К. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на 56,30/128,04 ид. ч. от баня, представляваща част от апартамент № 7, целият с площ от 128,04 кв. м., находящ се в сграда с идентификатор [№] пo КК и КР на [населено място], с адм. адрес в [населено място], [улица], ет. 4, в качеството на ищцата на собственик на 56,30/128,04 ид. ч. от апартамента.

Въззивният съд е приел от фактическа страна следното:

С НА № 65/1956 г. Г. Г. З. закупил от Н. Т. К. отделни помещения от процесния апартамент - антре, стая, хол, баня, балкон и 1/2 ид. ч. от избата, с площ 56. 30 кв. м., както и 65/2970 ид. ч. от цялото дворно място. Уговорено е собствеността върху клозета да не се прехвърля, а да се ползва общо. Купувачът е получил и правото на преминаване през коридора на продавача при ползване на банята и клозета.

С НА № 46, т. X., дело № 5015/1975 г. собствеността на останалата част от апартамента - входен коридор, стая, хол, кухня, изолационно антре, общ клозет, таванско помещение и 1/2 ид. ч. от избата, както и 35/2970 ид. ч. от дворното място, е прехвърлена от Вяра К. К. /наследницата на Н. К./ на Е. В. Р., срещу задължение за издръжка и гледане.

С НА № 26, т. VII, дело № 2297/1985 г. Е. Р. дарила същата част от апартамента на своя син А. Р..

С НА № 166, т. II, дело № 327/2016 г. надареният А. Р. прехвърлил обратно на своята майка /ответницата/ получената собственост, но вече описана като апартамент с идентификатор [№], с площ 71. 74 кв. м., състоящ се от входен коридор, стая, хол, кухня, изолационно антре, тоалет, заедно с таванско помещение, 1/2 ид. ч. от изба, както и съответните ид. ч. от общите части на сградата. За разлика от предишната сделка, в този нотариален акт тоалетната не е описана като обща.

С НА № 62, т. II, дело № 225/2020 г. ответницата е призната за собственик на недвижимия имот, придобит от нея по дарение с посочения в предходния абзац нотариален акт, състоящ се от входен коридор, сервизно помещение, хол, спалня, изолационно антре, кухня, перално помещение и баня-тоалет с идент. № 10135.1508.193.1.33, заедно с избено и таванско помещения.

С влязло в сила решение № 46/13.01.2009 г. по в. гр. д. № 663/2007 г. на Варненския окръжен съд е обявен за нищожен договорът за дарение на недвижим имот от 20.05.2002 г., находящ се в [населено място], [улица], ет. 4, а именно: апартамент № 7а, с площ от 52. 30 кв. м., състоящ се от антре, стая, хол, баня и балкон и общо ползване на тоалетна, при граници „жилище на Г. Т.“, [улица]и жилище на Н. К., ведно с 1/2 ид. ч. от изба, както и 65/2970 ид. ч. от общите части на сградата и от правото на собственост върху дворното място, сключен между Г. Г. З. и Г. В. З. с нот. акт № 47/2002 г.

Прието е, че ищцата Д. Г. З. е дъщеря на Г. Г. З., починал на 07.09.2002 г.

Със споразумение от 30.10.2003 г. Д. Г. З. и Е. В. К., като пълномощник на сина си А. П., се уговорили, че след приключване на споровете на Д. З. с Г. З. относно описания по-горе апартамент, същата ще го предложи за изкупуване на А. Р..

Със заповед № 18-5479-19.05.2021 г., началникът на СГКК – [населено място] е отказал изменението на КК и КР чрез промяна очертанието на СОС в сграда с идент. [№]. ЗЗ и идент. № [№], след като приел, че е налице спор за собственост спрямо тези обекти, съобразявайки постъпилото от ответницата възражение.

Прието е, че според съдебнотехническата експертиза процесното помещение с предназначение „баня“ понастоящем се намира в СОС с идент. [№] пo КК и КР на [населено място] /т.е. към частта на ответницата/. За да се стигне до банята от частта на ищцата, трябва да се премине през входния коридор на ответницата, който според нотариалния акт от 1956 г. не е прехвърлен на купувача З.. От помещенията, понастоящем включени в СОС с идент. № [№] и идент. [№], е невъзможно да се обособят две самостоятелни жилища, доколкото не могат да бъдат съобразени с действащите от 1956 г. насам нормативни изисквания за съдържанието на помещенията в едно жилище. Не е налице техническа възможност за присъединяване на банята и тоалетната към СОС с идент. № [№] /на ищцата/, като те понастоящем са в СОС с идент. № [№] /на ответницата/.

Обсъдени са и свидетелските показания, според които процесният апартамент е от две части, за които има два отделни входа от стълбищната площадка. Първоначално е бил обитаван от три семейства. Банята, закупена от Г. З., била преустроена в кухня, а съществуващата тоалетна в частта на Н. К. била преустроена в баня-тоалетна и се ползвала общо от двете семейства. За да се достигне до процесната баня от жилищната част на Г. З. се преминава през коридор, който попада в частта на бившия собственик Н. К.. След смъртта на Г. З. през 2002 г. никой не е живял в неговата част от апартамента, като вратата, водеща от тази част към банята, вече е зазидана.

При тези данни въззивният съд е приел от правна страна следното:

Договорите за продажба от 1956 г. и за дарение от 1975 г. на реални части от процесния апартамент не са породили правно действие, тъй като тези части не отговарят на изискванията за самостоятелно жилище, а и защото постановката на ТР № 96 от 16.11.1971 г. на ОСГК на ВС не намира приложение, тъй като не са били обособени в самостоятелни жилища. Ирелевантно за действителността на сделките е извършеното от ответницата нанасяне в кадастъра на двете реални части от апартамента като самостоятелни жилища, доколкото това не създава вещни права. Затова страните са съсобственици на процесния апартамент. Между тях липсва спор, че към датата на приключване на съдебното дирене процесното помещение „баня“, се владее изцяло от ответницата, а това владение е без правно основание, поради което и искът по чл.108 ЗС е основателен.

Прието е, че в случая намира приложение институтът на правната конверсия, която предполага нищожност на прехвърлителните сделки. Възможно е запазване на част от съдържанието на нищожна сделка, когато тя съдържа в себе си друга валидна сделка и когато има воля на страните за това. Такава конверсия е мислима в случаите, при които сделката има за предмет реална част от недвижим имот, която не може да се обособи като самостоятелна при спазване на изискванията на устройствения закон, но при тълкуване на волята на страните по договора може да се извлече, че те са съгласни предметът на сделката да е съответната идеална част от имота. Съгласно приетото в ТР № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГК, в конкретния случай е била налице правна невъзможност за обособяване на два отделни апартамента, както към 1956 г., така и към настоящия момент. Въпреки това приобритателите на двете части от процесния апартамент не са поискали прогласяване нищожността на прехвърлителните договори. Напротив, праводателят на ищцата е ползвал придобитата част от апартамента в продължение на 46 години, а ответницата, както и нейните праводателка и правоприемник, са търпяли това ползване. Наличието на воля за уреждане на отношенията е изразена в подписаното между двете страни споразумение от 2003 г., което е поддържано до 2016 г. Невъзможността да придобият собственост върху реални части от апартамента налага извод, че собствеността е прехвърлена в идеални части, съответстващи на съотношението между площите: 56,30/128,04 ид. ч. за ищцата и 71,74/128,04 ид. ч. за ответницата. Като съсобственик на процесния апартамент, ищцата има право да ползва банята, затова и предявеният иск по чл.108 ЗС следва да бъде уважен съобразно правата, като ответницата бъде осъдена да предаде владението върху 56,30/128,04 ид. ч. от банята.

Съдът е приел за неоснователно евентуалното възражение на ответницата за придобиване на процесното помещение по силата на изтекла придобивна давност с начало 2007 г. Основание за придобиване на правото на собственост по чл.79, ал.1 ЗС е изтичането на 10-годишен срок на необезпокоявано, трайно и явно владение на имота. Съобразно разпоредбата на чл.68 ЗС установилият владение, за да е то явно, трайно, несъмнено, следва да отблъсне владението на действителния собственик на имота, спрямо когото свои. В конкретния случай събраните по делото доказателства не могат да обосноват извод за осъществяване фактическия състав на посочения придобивен способ. По делото е установено, че страните са били в прекрасни отношения до 2016 г., като дотогава помежду им е имало споразумение ответницата да изкупи дела на ищцата. Признанието, че ищцата е собственик на наследения дял от баща й, изключва намерението за своене. Действително, по делото е установено, че ответницата упражнява фактическа власт върху процесното помещение, но тя не е провела главно и пълно доказване на субективния елемент на владението. Евентуално, като начало на явно демонстриране на намерение за своене, може да се приеме едва 2018 г., когато ответницата е предприела действия по изменение на кадастралната карта, като е декларирала процесното помещение като свое, но срокът на придобивната давност е прекъснат с предявяването на иска по настоящото производство.

Срещу въззивното решение са подадени две касационни жалби от Е. В. К.-К..

Касационна жалба вх. № 4549/21.02.2023 г. е подадена чрез пълномощника адвокат Р. Ш., а жалба, озаглавена „молба“ вх. № 5580/02.03.2023 г. е подадена лично от Е. К.-К..

В първата жалба се поддържа, че решението е процесуално недопустимо, тъй като съдът се произнесъл свръхпетитум. В исковата молба ищцата заявила, че е собственик на цялта баня и поискала ответницата да бъде осъдена да й предаде владението на цялата баня. Ищцата не е променила иска – не е въвела по предвидения процесуален ред твърдения, че апартаментът е съсобствен и че нейният праводател е придобил по давност идеална част от него. Затова предмет на делото бил спорът дали ищцата е собственик на цялата баня, а не на идеална част от нея. Ищцата не е предявила иск за делба на процесния апартамент № 7, за да се преценява има ли съсобственост, нито е поискала от съда по надлежния ред да прилага правната конверсия. Освен това - без да е сезиран с иск, съдът неоснователно ревизирал и сделката по нотариалния акт № 46/1975 г. и недопустимо приел, че тя не поражда права върху реална част от целия апартамент.

Не били налице условията на правната конверсия. Позовава се на съдебна практика, според която конверсията се прилага единствено в случаите, в които чрез тълкуване може да се изведе съгласието на страните за настъпване на определени последици, въпреки нищожността на договора. Позовава се и на нотариалния акт № 65/1956 г., според който в идеална част се продава само избата, но не и други помещения. Пак според този акт клозетът бил оставен за общо ползване, но с това не се засягала собствеността върху него. Позовава се на влязлото в сила решение № 46/13.01.2009 г. на Варненския окръжен съд, с което било прието, че продажбата по нотариалния акт № 46/1965 г. и последващото дарение са нищожни сделки поради липса на предмет. Счита, че със сегашното решение съдът без всякаква опора в действащото законодателство възкресил тези нищожни сделки. Неоснователно съдът се позовал на ТР № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС, тъй като то било неприложимо в случая, като излага аргументи в подкрепа на тезата си.

Неоснователно, без да е сезиран с такъв спор, съдът приел, че СОС с идентификатор [№] не отговаря на изискванията да бъде самостоятелен обект в сграда. Изложените аргументи били недопустими с оглед азбучната истина, че ответникът по иск с правно основание чл.108 ЗС може и да не бъде собственик на спорния имот, като за отхвърляне на иска е достатъчно ищецът да не докаже своята собственост. Отделно от това изводът, че тази част от апартамента не е самостоятелен обект, противоречи на приетата експертиза, според която тя има необходимите по закон помещения.

В противоречие с практиката на ВКС - решение № 388 от 17.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1975/2010 г., IV г. о., решение № 164 от 4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г. о. и решение № 60326 от 14.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 623/2021 г., IV г. о., въззивният съд не обсъдил всички обстоятелства по делото и следните доводи: - че Г. З. не е придобил имот не само чрез сделка, но и по давност; че описаната в нотариалния акт от 1956 г. част не може да бъде обособена като самостоятелна и понастоящем; че опорочаващият сделката факт е доказан с експертиза и че ищцата няма никакви права върху апартамент № 7. Незаконосъобразен бил и изводът на съда, че жалбоподателката не е могла да придобие банята по давност. Не било обсъдено другото евентуално основание – присъединяване, посочено в отговора на исковата молба.

В изложението към жалбата са повторени доводите за недопустимост на въззивното решение. Развити са и доводи за очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, които съвпадат с част от доводите за недопустимост.

Отделно от това се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси:

1. За да се прецени наличието на правен интерес като задължителна процесуална предпоставка, достатъчни ли са само твърденията на ищеца, или е необходимо той да представи някакви доказателства;

2. Когато ищецът твърди притежавано от него право на собственост върху недвижим имот и представя доказателства, за да обоснове притежанието си, но от тези доказателства следва, че ищецът не притежава претендираното право на собственост, не следва ли съдът да приеме, че липсва правен интерес от предявяването на иска и да прекрати производството, или следва да разгледа иска и да се произнесе по същество, при което да потвърди или да отрече твърдяното от ищеца притежание на вещно право;

3. Как следва да се отговори на тези въпроси, ако доказателството, на което ищецът се позовава и представя, е влязло в сила съдебно решение, което на основание чл.297 ГПК е задължително за решаващия състав.

Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа по следните въпроси:

1. Необходимо ли е страната, която твърди придобиване по давностно владение на процесен имот, да доказва намерението си за своене, или това намерение се предполага до доказване на противното на основание чл.69 ЗС;

2. Доказването, че упражняващият фактическа власт не е владелец, а държател, т.е. че не владее за себе си, а за другиго, не следва ли да се извърши от страната, оспорваща наличието на намерение за своене.

Иска се касационната жалба да бъде допусната до разглеждане по същество и въззивното решение да бъде обезсилено като недопустимо и производството по делото - прекратено, евентуално – решението да бъде отменено като очевидно неправилно или като неправилно и предявеният иск да бъде отхвърлен.

Касационна жалба вх. № 5580/02.03.2023 г., озаглавена „Молба“, е подадена от жалбоподателката Е. В. К.-К. лично.

Най-големият порок, обуславящ недопустимост на въззивното решение, било незачитането на задължителната сила и мотивите на влязлото в сила решение № 46/13.01.2009 г. на ВОС, с което сделката по нотариалния акт № 65/1956 г. на бащата на сегашното дело следвало да се прекрати поради липса на правен интерес, тъй като не може да се пререшава въпросът за валидността на сделката. Въззивният съд по недопустим начин пререшил спора извън обхвата на търсената защита, прилагайки института на правната конверсия, който бил отречен в мотивите на влязлото в сила решение. Неправилно и недопустимо било прието, че може да има транслиране на вещни права по нищожна сделка. Основен принцип на правото бил, че не може да се транслира в патримониума на едно лице нещо, което праводателят му не притежава. Ищцата не е собственик на вещни права, а баща й придобил определени реални части и само 1/2 ид. част от маза, без основание, което да може да защити, което е достатъчно основание делото да бъде прекратено. По приключилото дело ищцата сама е предявила иск за обявяване на сделката по нот.акт № 65/1956 г. за нищожна и не може в настоящия процес да черпи права от нея.

Въззивният съд не отчел факта, че процесната баня е функционално свързана с апартамента на жалбоподателката още при изграждане на сградата от 1937 г. и че за да достигне до нея, ищцата трябва да премине през входния коридор на жалбоподателката, за което липсва съгласие. Понастоящем банята е част от самостоятелния обект, собственост на жалбоподателката.

Поставят се следните правни въпроси, без да се свързват с някое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК:

1. Има ли право въззивният съд да пререшава ревандикационен иск на лице, чийто наследодател е придобил недвижим имот с нотариален акт, обявен с влязло в сила решение за нищожен поради невъзможен предмет и какви са материалните и процесуални последици от това;

2. Има ли право въззивният съд да пререшава спора по делото извън обхвата на търсената защита и се произнася по непредявен иск, пренебрегвайки процесуалните права на защита на ответника, в който иск ответникът би защитил правата си с всички доказателствени средства;

3. Трябва ли съдът да следи служебно за надлежната индивидуализация на обекта на право в производство по иск с правно основание чл.108 ЗС. Въззивният съд не е съобразил въззивното решение с правата на ответницата по чл.78 и чл.79 ЗС;

4. Не е съобразил въззивното решение с факта, че процесното помещение е владяно от ответницата пълно и необезпокоявано със съгласието на бащата на ищцата и знанието на ищцата повече от 20 години, пренебрегвайки безспорните доказателства – свидетелски показания и че бащата не е живял и не живее в спорния имот и не владее процесното помещение;

5. Следва ли въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, както и всички релевантни възражения и доводи на страните.

Ответницата в производството Д. Г. З. оспорва жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На първо място следва да се обсъди възможността за недопустимост на обжалваното решение.

Идеята за недопустимост е мотивирана с това, че съдът се произнесъл по нещо различно от претендираното с исковата молба /искало се предаване на владение върху цяла баня, а съдът присъдил идеална част от нея/; че липсва правен интерес от предявения иск, тъй като представените с исковата молба доказателства /влязлото в сила решение № 46/13.01.2009 г. по в. гр. д. № 663/2007 г. на ВОС/ сочели липса на претендираните от ищцата права; че съдът не можел да пререшава спор, разрешен с влязло в сила решение; че съдът недопустимо се произнесъл по правата на ответницата по предявения иск по чл.108 ЗС, които не били предмет на делото, както и че съдът недопустимо се произнесъл по въпроса за правната конверсия, на която ищецът не се е позовал.

Тази идея е подкрепена с практика на ВКС, посочена в жалбата - решение № 63 от 28.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 490/2010 г., II т. о., решение № 76 от 7.08.2018 г. на ВКС по т. д. № 2601/2016 г., II т. о., ТР № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4 /2014 г., р ешение № 229 от 20.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1465/2010 г ., II г. о ., решение № 26 от 15.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2559/2021 г., III г. о.

Съставът на ВКС счита, че не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, т. е. не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено свръх петитум. Постоянна е практиката на ВКС, че когато искът е неоснователен само в една негова част, но е основателен в друга, съдът уважава иска само в основателната му част. В искането за предаване на владението върху цялата баня се съдържа и искане за предаване на владението на по-малкото – на идеална част от нея. Уважавайки иска по чл.108 ЗС за идеална част от банята, въззивният съд се е произнесъл в рамките на заявеното искане. По този начин съдът се е съобразил с практиката на ВКС, отразена например в решение № 58 от 14.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 678/2011 г., II г. о., че когато съдът установи, че ищецът по ревандикационен или установителен иск за собственост се легитимира като собственик само на част от вещта, е длъжен да признае това му право; че се касае до частично уважаване на иска, което намира приложение както при облигационните, така и при вещните искове. Така и в решение № 251 от 13.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 879/2010 г., I г. о., е прието, че няма пречка съдът да присъди по-малко от това, което се претендира, щом то се включва в претенцията; че искането за присъждане на един имот включва в себе си и искането за присъждане на идеална част от него, затова няма пречка искът за собственост да бъде уважен само за идеална част, ако е неоснователен за цялото. По подобен начин е разсъждавал ВКС в решение № 1398 от 18.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5469/2007 г., II г. о., по иск с правно основание чл.104, ал.1 ЗДСл повод присъдена разлика между получаваната заплата и заплатата по следващата месторабота. Прието е, че присъждането на тази разлика не е недопустимо, тъй като в искането за присъждане на обезщетение за периода от 10 месеца, в които ищецът е останал без работа, се съдържа и искане за присъждане на по-малкото - разликата между получаваната заплата на новата месторабота и дължимото обезщетение за част от този период от 10 месеца.

Посочената от жалбоподателката практика на ВКС по този въпрос не съответства на данните по настоящото дело. Принципните разрешения, че ищецът може да въвежда изменение на предявения иск само при условията на ГПК и че не може да се допуска едновременно изменение на обстоятелствената част и петитума на исковата молба и че съдът не може да присъжда нещо различно от заявеното от ищеца, не се отнасят за хипотеза като настоящата, при която съдът присъжда по-малко от заявеното, без за това да е необходимо изменение на исковата молба и без това да представлява присъждане плюс петитум.

Не е налице вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо поради липса на правен интерес по причина, че представените с исковата молба доказателства сочат липса на претендираните от ищцата права. В този въпрос се смесват понятията недопустимост и неоснователност на предявения иск. Постоянна е практиката на ВКС, че правният интерес от иска се извлича от твърденията в исковата молба, които очертават спорното право, а не от доказателствата към нея или от други обстоятелства. Това е прието например в решение № 1410 от 18.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 6191/2007 г., V г. о., решение № 304 от 8.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1576/2010 г., I г. о. и в определение № 121 от 17.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 37/2012 г., I т. о., постановено в производство по чл.274, алл.3 ГПК.

Не е налице вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо по причина, че с него се пререшава спор, разрешен с влязло в сила решение. Това виждане не отчита обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо на решение № 46/13.01.2009 г. по в. гр. д. № 663/2007 г. на ВОС, на което жалбоподателката се позовава. С въпросното решение съдът е обявил на основание чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД за нищожен договора за дарение на апартамент с площ от 52,30 кв. м., състоящ се от антре, стая, хол, баня и балкон и общо ползване на тоалетна, както и 1/2 ид. част от изба, както и на идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, сключен между Г. Г. З. и Г. В. З. с нотариален акт № 47/2002 г. Настоящото дело има друг предмет – искът по него е по чл.108 ЗС за собственост на банята, предмет на посочената сделка. Силата на пресъдено нещо по влязлото в сила решение е по въпроса за действителността на дарението по нотариалния акт № 47/2002 г., а този въпрос не е нито в предмета на настоящото дело, нито е преюдициален въпрос по него. Отделно от това – силата на пресъдено нещо по предходното дело обвързва само страните по него – Г. З. и Г. З., както и техните частни и универсални правоприемници, но ответницата по настоящото дело и жалбоподател в производството пред ВКС Е. В. К.-К. нито е била страна, нито е правоприемник на страните по това дело. Следователно – тя не може да се позовава на въпросното решение като пречка за разглеждане на настоящото дело. По въпросите за обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо има богата практика на ВКС. Приема се, че силата на присъдено нещо на съдебното решение обвързва срещупоставените страни – от една страна ищците и третите лица, които са конституирани да им помагат и от друга страна - ответниците и третите лица, които са конституирани да им помагат, както и универсалните и частните правоприемници на страните, когато частното правоприемство е настъпило след предявяването на иска. Приема се, че обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат съществуването или несъществуването на правоотношението, което е предмет на делото; че те не обхващат правоотношенията, които обуславят съществуването на спорното право, т. нар. преюдициални правоотношения, които се установяват със СПН, ако са включени в предмета на делото с инцидентен установителен иск. Приема се, че по предмета на делото съдът се произнася в диспозитива на решението, а по преюдициалните правоотношения - в мотивите и затова мотивите на решението не се ползват със СПН, но съществено е не мястото в решението, където съдът се е произнесъл по съществуването на правоотношението, а дали то е включено в предмета на делото. В този смисъл е решение № 378 от 28.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 148/2009 г., IV г. о. От същото разбиране изхождат и решение № 37 от 8.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 597/2012 г., II г. о., решение № 846 от 5.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1997/2009 г., I г. о., решение № 819 от 11.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4242/2008 г., IV г. о., решение № 1473 от 22.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5191/2007 г., IV г. о., решение № 26 от 15.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 2657/2021 г., I т. о. и др.

Въззивното решение е съобразено с тази практика на ВКС, тъй като влязлото в сила решение № 46/13.01.2009 г. по в. гр. д. № 663/2007 г. на ВОС не е пречка за разглеждане на спора по настоящото дело, който е с различен предмет и между различни страни. Мотивите на влязлото в сила решение за недействителност на сделката по нотариалния акт № 65/1956 г., с която Г. Г. З. е закупил от Н. Т. К. реална част от апартамент, не се ползват със сила на пресъдено нещо и не обвързват съда по настоящото дело при преценката на същата сделка, която е преюдициална за правата на сегашните страни. Както беше посочено, преюдициалните правоотношения не се обхващат от силата на пресъдено нещо, ако не са въведени в процеса с отделен иск. Освен това – обстоятелството, че по предходното дело съдът не е приложил института на правната конверсия, не обвързва съда да подходи по същия начин и в настоящото дело.

Не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо поради това, че съдът недопустимо се произнесъл по правата на ответницата по предявения иск по чл.108 ЗС, както и поради изложения мотив за правна конверсия, на която ищецът не се е позовал. Когато разрешава спор за собственост, съдът може да се позове на правната конверсия, ако това е необходимо за изясняване на обема на правата на страните върху спорния имот. По този начин се е произнесъл ВКС в посоченото от жалбоподателката решение № 215 от 4.11.2016 г. по гр. д. № 1543/2014 г., I г. о. Когато съдът прилага този институт при разрешаване на спор за собственост, може да се достигне до преценка и на правата на ответника по иска, когато те също са засегнати от сделката, която от един вид се конвертира в друг вид. Отделно от това по иск с правно основание чл.108 ЗС съдът винаги преценява дали ответникът има противопоставими права. Тази проверка се извършва в мотивите на решението, но не и в диспозитива, който има за предмет само правата на ищеца. В настоящия случай въззивният съд е обсъждал правната конверсия и правата на ответницата само в мотивите на решението, но не и в диспозитива, който има за предмет само правата на ищцата върху спорната баня.

На следващо място - не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроси № 1 - № 3 в изложението към касационната жалба, подадена чрез адвокат Р. Ш.. Тези въпроси бяха обсъдени във връзка с оплакването за недопустимост на въззивното решение. По тях има практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, затова не възниква поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Макар да не е поставен изричен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав счита, че въззивното решение не противоречи на посочената в жалбата практика на ВКС във връзка с необходимостта от обсъждане на всички обстоятелства по делото и доводите на страните. Доводите на жалбоподателката, че Г. З. не е придобил имот не само чрез сделка, но и по давност; че описаната в нотариалния акт от 1956 г. част не може да бъде обособена като самостоятелна и понастоящем; че опорочаващият сделката факт е доказан с експертиза и че ищцата няма никакви права върху апартамент № 7, са отречени с цялостното изложение на въззивното решение, което изхожда от съвсем различно виждане, основано на института на правната конверсия. Този институт налага коренно различен подход – не да се преценява поотделно валидността на всяка една от сделките по разпореждане с несамостоятелни реални части от един апартамент, а да се преценява комплексно дали страните са желаели да запазят вещния ефект на тези сделки, макар и не като сделки по разпореждане с реални части, а като сделки по разпореждане с идеални части от апартамента. По този начин въззивният съд е обсъдил доводите за липса на права на ищцата върху процесния апартамент № 7, като ги е отрекъл, признавайки права върху идеална, а не върху реална част. Този подход едновременно съответства на посочената практика на ВКС по процесуалноправния въпрос за задължението за обсъждане на доводите на страните, както и на посочената от жалбоподателката практика на ВКС по въпроса за правната конверсия на сделки, когато от тях зависят вещни права върху прехвърления имот – решение № 215 от 4.11.2016 г. по гр. д. № 1543/2014 г., I г. о. и решение № 1168 от 17.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3511/2007 г., III г. о. В съответствие с последните две решения съдът е изложил съображения защо приема, че и в настоящия случай праводателите и приобретателите по нотариалните актове № 65/1956 г. и № 46/1975 г. са желаели техния вещен прехвърлителен ефект, въпреки че е трябвало да ползват обща тоалетна, т. е. въпреки че са прехвърлени две несамостоятелни части от този апартамент. Това разбирателство е траело от 1956 г. до 2016 г. Обстоятелството, че тоалетната лесно може да бъде приобщена към дела на жалбоподателката, не може да валидира само сделката, от която тя черпи права, тъй като останалата реална част остава без тоалетна, а това е недопустим резултат както съобразно волята на страните по двата посочени нотариални акта, така и от гледна точка на градоустройствините изисквания. За да се придобие по давност реална част от един имот, останалата част също следва да отговаря на изискванията на закона за самостоятелен обект, в противен случай придобивната давност не произвежда вещен ефект.

На следващо място – въззивното решение не противоречи на посочената в изложението към първата жалба практика на ВКС по въпросите за придобивната давност. Това е така, защото съдът е стигнал до извод, че процесният апартамент в двете му реални части е съсобствен, затова е приложил практиката на ВКС по въпроса за придобивната давност на съсобствен имот, за който правилата са различни от тези за придобиване по давност на чужд имот.

По-същественото обаче е това, че като краен резултат въззивният съд е отрекъл възможността на ищцата да придобие по давност процесната баня. Макар и по различни съображения, този извод съответства на принципните положения, че съсобственикът не може да придобие реална част от съсобствения апартамент /вещта може да се придобие по давност, когато тя не се притежава от владелеца на друго правно основание - решение № 1225 от 26.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5476/2007 г., IV г. о., решение № 159 от 1.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1435/2014 г., I г. о./, както и че когато не може да се придобие чрез сделка несамосотятелна реална част от един апартамент, придобиването не може да се осъществи и по давност – от тази идея изхожда посоченото от жалбоподателката решение № 599 от 26.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 766/2009 г., I г. о. По същите съображения жалбоподателката не е могла да придобие банята и по приращение, макар съдът да не се е произнесъл по този въпрос.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно, тъй като при прочита му не се откриват груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност в случая е обоснована с доводи за недопустимост на решението и необсъждането от съда на поддържаното от жалбоподателката по определени правни въпроси. Тези две нарушения обаче, дори ако съществуват, не се обхващат от основанието очевидна неправилност.

Не следва да се допуска касационно обжалване по втората жалба, подадена лично от Е. В. К.-К.. В тази жалба поставените въпроси не са свързани с някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т.3 ГПК. Независимо от това, тъй като тези въпроси повтарят правните проблеми в първата жалба, които не обуславят възможност за допускане на касационно обжалване, същото следва да се приеме и за втората жалба.

При този изход на делото на пълномощника на ответницата адв. А. К. следва да се присъдят разноски за касационното производство на основание чл.38 ЗА, които съдът определя на 1200 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,