Определение № 3232 от 25.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5275/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Б. Б., представляван от адв. Д. Г. и адв. П. К., срещу въззивно решение № 1023/24.07.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 1841/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което като е отменено решение № 49/ 07.03.2022 г. по гр. д. № 204/2021 г. на Окръжен съд – Монтана, е отхвърлен предявеният от касатора против О. М. П. иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 56 500 лв. - главница по договор за заем от 22.08.2019 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и да изложи фактически и правни мотиви по същество на спора; 2) как съдът следва да приложи последиците от доказателствената тежест при положение, че ответникът не оспорва получаването на процесната сума, а оспорва основанието, на което е получена сумата; в чия тежест е да докаже, че паричните средства са получени на друго основание; 3) каква е доказателствената тежест за установяване факта на сключване на договора за заем предвид обстоятелството, че този вид договори са реални по своя характер, както и вида на провежданото доказване на този факт; 4) кои са подлежащите на установяване факти от ищеца и ответника в производство по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД; при оспорване на иска ответникът следва ли да докаже възраженията си, че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и пр. факти; 5) волеизявленията на страните при неформалния договор за заем могат ли да бъдат адресирани и приети чрез конклудетни действия; 6) при установени с писмени и гласни доказателства конклудентни действия на ответника, сочещи на неформален договор за заем между страните, може ли съдът да приеме, че такъв съществува. Сочи се практика на ВКС, на която според касатора въззивното решение противоречи; поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата – О. М. П., чрез адв. Н. Н., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: По делото е прието за установено, че на 22.08.2019 г. ищецът М. Б. е превел по банковата сметка на ответника О. П. в „Уникредит Булбанк“ АД сумата 56 500 лв. с посочено основание в платежния документ - „заем, по договор за заем“. Приетата съдебно-счетоводна експертиза е дала заключение, че транзакцията е извършена от сметката на ищеца в „Райфайзен Банк България“ АД, като постъпването на сумата по сметката на ответника е удостоверено от банката в приложеното като доказателство по делото писмо от 23.02.2022 г. Съдът е счел, че от събраните доказателства не следва извод за постигнато между страните съгласие за сключване на договор за заем и поето задължение от страна на ответника за връщане на паричната сума. Платежният документ представлявал едностранно изявление от страна на ищеца за изгоден за него факт и не бил доказателство за наличието на заемно правоотношение. Фактът, че едно лице е превело по сметка на друго парична сума с посочено в платежния документ основание „договор за заем“, не доказвало приемане на предложението. Не било такова доказателство нито получаването на паричната сума в банковата сметка на лицето, нито изтеглянето й, тъй като тези обстоятелства не обективирали съгласието му да се задължи да върне сумата. От показанията на свидетеля А. Ч. също не се установявало сключването на договор за заем между страните. Според свидетеля, през лятото на 2019 г. той присъствал в офиса на М. Б., когато последният му казал, че превежда в заем пари на О. П. като физическо лице, защото фирмените сметки на последния били запорирани. Не е присъствал на разговор между страните и не знае дали П. е давал съгласие за получаване на заем. Съдът е посочил, че свидетелят преразказва твърденията на ищеца, но не е очевидец на среща между страните, на която ответникът да е приел да встъпи в договорно правоотношение с ищеца и да се е задължил да върне дадена в заем парична сума. В заключение е направен извод, че по делото ищецът не е установил и доказал възникването на облигационно правоотношение по договор за заем за сумата 56 500 лв. и искът е отхвърлен като неоснователен. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че от формулираните в изложението въпроси обуславящи за селектирането на жалбата са въпроси № 2 – 4, които обобщени касаят разпределението на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК в производството по предявен иск по чл. 240 ЗЗД и дали единствено в тежест на заемодателя е да докаже съществуването на договор за заем с ответника. Касационният контрол на въззивното решение се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за противоречие на обжалваното решение с цитираната от касатора практика на ВКС (решение № 262/02.11.2017 г. по гр.д. № 676/2017 г., ІV г.о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г., ІV г.о., решение № 524/28.12.2011 г. по гр.д. № 167/2011 г., ІV г.о., решение № 128/18.10.2017 г. по гр.д. № 5372/2016 г., ІІІ г.о.). Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение