Определение № 760 от 11.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2357/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата С. М. И. против решение № 156/22.07.2024 г. по в.гр.д. № 150/2024 г. по описа на Апелативен съд – Бургас в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на решение № 260006/07.12.2023 г. по гр.д. № 601/2020 г. на Окръжен съд – Ямбол, е отхвърлен предявеният от касатора против ЗАД “БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” ЕАД, ЕИК[ЕИК], иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над присъдените 40 000 лева до пълния претендиран размер от 200 000 лева, представляващи обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на нейния съпруг В. Х. И. вследствие на ПТП, настъпило на 27.01.2019 г. на път III-7007 в посока от [населено място] към [населено място] и причинено от водача П. А. Я., управлявал автомобил марка “Фиат”, модел “Ранч”, с ДК [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху главницата от 05.10.2019 г. до окончателното й плащане.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушения на материалния и процесуалния закон, необоснованост - касационни основания по чл. 281, т.3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Релевира се, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като е приел за основателно направеното от застрахователя възражение за съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат и е определил изключително висок процент на принос - 80%. Излагат се доводи, че в случая второстепенният съд не е взел предвид и поддържаното във въззивната жалба, че съгласно чл. 20 ЗДвП отговорността на водачите на моторните превозни средства за осигуряване безопасност на движението е значително по-завишена спрямо тази на останалите участници в движението (в т.ч. ППС, теглено от конски впряг). При такова ППС реакциите на животното са непредвидими и то не може да бъде абсолютно точно направлявано, докато движението на МПС изцяло зависи от действията на водача. Според касатора, апелативният съд не е отчел и установеното с влязлата в сила присъда и изслушаната авто-техническа експертиза, че виновният водач е управлявал процесния автомобил със скорост от 87 км/ч, която е по-висока от съобразената с пътните условия, както и че с оглед осветената от фаровете на автомобила зона и определената зона на спиране е могъл да спре преди мястото на удара, ако се е движел със скорост от 71 км/ч. Счита се, че ако водачът Я. е управлявал лекия автомобил в тъмната част на денонощието със съобразената със зоната си на осветеност скорост съобразно вмененото му общо задължение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, то той би могъл да спре преди мястото на удара и поведението на пострадалия при ПТП би било напълно ирелевантно и би представлявало само административно нарушение. Изтъква се, че преимуществено вина за настъпване на ПТП има делинквента Я., който е нарушил правилата за движение по пътищата, не е контролирал непрекъснато управляваното от него ППС и се е движил със скорост, несъобразена с конкретните пътни условия и със законовите ограничения. Заявено е оплакване, че решаващият състав не е съобразил конкретните обстоятелства, при които е настъпило произшествието, като не е извършил необходимата съпоставка и оценка на поведението и отговорността на двамата участници - пострадалия и водача на автомобила. Приносът на увреденото лице е мотивиран с данните от изготвените експертизи, без да се отчетат доказателствата по делото в тяхната съвкупност, както и при неправилни изводи на вещите лица. Според касатора, съотношение на приноса следва да бъде определено съответно на 80% за делинквента и 20% за наследодателя на ищцата. Претендира се отмяна на обжалваното въззивно решение за горницата над присъдените 40 000 лева до пълния претендиран размер от 200 000 лева и присъждане допълнително на 160 000 лева – обезвреда за претърпените от ищцата неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 05.10.2019 г. до окончателното плащане, а при условията на евентуалност – определяне на по-нисък размер на съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат. Искат се и направените по делото разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за допускане на касационен контрол на решението в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “При формиране на изводи за наличие или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, следва ли същият да бъде безспорно установен или предположението за такъв е достатъчно?”.

По този въпрос се твърди, че въззивното решение е постановено в отклонение от казуалната практика на касацията, обективирана в решение № 84/15.08.2016 г. по т.д. № 1508/2015 г. на ВКС, II т.о.

2. “При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП?”.

По това питане се поддържа, че въззивното решение противоречи на константната практика на ВКС, намерила израз в решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 96/15.10.2012 г. по т.д. № 936/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 39/16.07.2010 г. по т.д. № 551/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 49/15.04.2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 60126/19.11.2021 г. по т.д. № 1999/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/09 г. на ВКС,II т.о., решение № 98/24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 16/ 04.02.2014 г. по т.д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 99/ 08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 54/22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 159/24.11.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 118//27.06.2014 г. по т.д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т.о., и решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. ВКС, II т.о.

Иска се допускане на касационно обжалване и в хипотезата на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на решението с аргумента, че при определяне на процента на съпричиняване от пострадалия въззивната инстанция се е произнесла в нарушение на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона.

Ответникът по касация ЗАД “БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” ЕАД оспорва като неоснователни искането за достъп до касационен контрол и подадената жалба. Поддържа, че обжалваното решение е правилно, законосъобразно и постановено в съответствие със събраните в хода на производството доказателства.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск по чл.432, ал. 1 от КЗ, предявен от С. М. И. против застрахователя за сумата от 200 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания поради смъртта на В. Х. И. вследствие на гореописаното ПТП.

Апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ответника и насрещна въззивна жалба на ищцата, за да измени частично първоинстанционното решение, е приел, че не се спори по делото, че с влязла в сила на 25.05.2022 г. присъда по НОХД № 392/2020 г. на Ямболския окръжен съд, П. А. Я. е признат за виновен и е осъден за това, че на 27.01.2019 г., около 22,30 часа на път III-7007, при управление на товарен автомобил “Пежо-Ранч”, с ДК [рег.номер на МПС] по посока от [населено място] към [населено място], Я. област, нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 20, ал.2 ЗДвП – несъобразена скорост с конкретното разстояние на видимост, осигурено от къси светлини на автомобила, по непредпазливост причинил смъртта на В. Х. И. от [населено място], починал на 02.02.2019 г., за което му е наложено съответно наказание. При посочения по-горе резултат от наказателното производство е направен извод за наличие на фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД за прекия извършител - извършеното деяние, неговата противоправност и вината на дееца. При призната в наказателния процес вина на прекия причинител на смъртта на пострадалото лице, е налице установеност на причинно-следствената връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат. За безспорни и доказани по делото са счетени и търпените от ищцата С. М. И. – съпруга на починалия В. И., неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от загубата на близкия. Въззивният съд е отбелязал, че няма спор между страните, че отговорността на водача на автомобила е застрахована при ответното дружество към датата на увреждането. Ответното дружество е сезирано на 04.07.2019 г. с предложение за постигане на извънсъдебна спогодба за заплащане на С. И. на сумата от 200 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди от процесното ПТП, което не е удовлетворено.

По спорния въпрос относно размера на дължимото обезщетение решаващият състав е обсъдил показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели Й. П. и М. И., както и изслушана пред окръжния съд съдебна психологична експертиза. Съобразил е събраните доказателства, факта на смъртта на брачен партньор, настъпила внезапно при пътен инцидент, шока и сериозното душевно страдание на ищцата, която е живяла със съпруга си в много добри отношения, разбирателство, взаимопомощ и финансово осигуряване от него, внезапната загуба на близък, възрастта на преживялата съпруга към датата на настъпване на ПТП (47 г.) и на починалия (47 г.), както и икономическите условия в страната към момента на деликта, характеризиращо се с доходите на населението, отразено и в нивата на застрахователното покритие. При тези данни е намерил, че определеното от първата инстанция базово обезщетение за неимуществени вреди в размер на 200 000 лева за преживялата съпруга С. И. е съответстващо на търпените от нея вреди.

Решаващият състав на АС - Бургас е преценил като основателно възражението на ответника за съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия при процесното ПТП - В. И., доколкото със своите действия той е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, което налага извод за прилагане на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението. При определяне на степента на съпричиняване въззивният съд е съпоставил тежестта на единственото нарушение по чл.20, ал. 2 ЗДвП от страна на виновния водач на МПС – движение с несъобразена скорост при конкретните условия и видимост на къси светлини, който не е успял да реагира адекватно при възникнала опасност на пътя, както и броя, характера и тежестта на констатираните нарушения по чл. 5, ал. 3, т. 1, чл.15, ал. 1, чл. 71, ал. 1 и чл. 106, ал. 2 ЗДвП, чл. 143, чл. 144 и чл. 47 ППЗДвП от страна на пострадалия – управление на пътно превозно средства след употреба на алкохол при измерена в последствие концентрация 1,99, а към момента на произшествието – 2,14 промила в кръвта; без изискуемите от закона при управление на каруца светлини; без светлоотразители; без светлоотразителна жилетка; при неспазване задължението за движение възможно най-вдясно по пътното платно; при неизпълнено задължение за непрекъснато контролиране и направляване на животните. Като е взел предвид броя и значимостта на допуснатите от пострадалия нарушения, които са в решаваща причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат и доминират, дори при отчитане засилената отговорност на водача за действия при управление на техническо средство – автомобил, апелативният съд е приел по-висока степен на принос на увредения – от 80%.

По тези съображения, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, определеното обезщетение от 200 000 лева е намалено на 40 000 лева, като в този размер искът е уважен като основателен. Решението на Ямболския окръжен съд в уважителната му част за размера над тази сума до присъдените 100 000 лева е отменено и искът – отхвърлен като неоснователен, а в останалата обжалвана част решение на първата инстанция е потвърдено.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол.

Отсъства основание за преценка, че обжалваният съдебен акт е очевидно неправилен по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Така соченият порок следва да е толкова съществен, че да може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на обжалваното решение, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното в касационната жалба несъгласие с мотивите на апелативния съд относно приетия принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат и определената степен от 80%, с която е намалено обезщетението по чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди от смъртта на съпруг, представляват оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, ал. 3 ГПК, но не и за очевидна такава. Същите не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради горното не се обосновава наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора по делото и по отношение на който се обосновава някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от касатора въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, поради което покриват общия селективен критерий по чл.280, ал. 1 ГПК. Същите могат да бъдат обобщени в правното питане за необходимостта при направено от ответника възражение за съпричиняване да се установява приносът на пострадалото лице по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и степента за допринасяне за настъпване на вредоносния резултат. В цитираната от страната практика на касационната инстанция и в частност решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, II т.о., както и в решение № 67/15.05.2014 г. по т.д. № 1873/2013 г. на ВКС, I т.о., е прието, че при заявено от ответната страна възражение за съпричиняване приносът на увредения подлежи на пълно и главно доказване, като приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказани в процеса действия или бездействия на същия, с които той обективно е създал предпоставки или възможност за настъпване на увредата. В постоянната практика на касацията се приема, че за определяне степента на съпричиняване се извършва съпоставка на тежестта на нарушението на делинквента и това на пострадалия, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за вредоносния резултат.

В обжалваното решение въззивният съд при разглеждане на възражението на ответника застраховател по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обсъдил подробно установените по делото факти и е анализирал нарушенията на правилата за движение, извършени от водача на МПС и съответно от пострадалия водач на ППС, теглено с животинска тяга, за да обоснове извод за наличие на принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат и степента на съпричиняване. Съпоставил е тежестта на нарушението по чл. 20, ал. 2 ЗДвП на виновния за произшествието водач – движение с несъобразена скорост при конкретните условия и видимост на къси светлини, както и броя, характера и тежестта на констатираните нарушения на пострадалия по чл. 5, ал. 3, т.1, чл. 15, ал. 1, чл. 71, ал. 1 и чл. 106, ал. 2 ЗДвП, чл. 143, чл. 144 и чл. 47 ППЗДвП – управление на пътно превозно средства след употреба на алкохол при измерена впоследствие концентрация 1,99 промила и към момента на произшествието – 2,14 промила в кръвта; липса на изискуемите от закона при управление на каруца светлини, светлоотразители и светлоотразителна жилетка; неспазване задължението за движение възможно най-вдясно по пътното платно; при неизпълнено задължение за непрекъснато контролиране и направляване на животните. Формирал е извод, че последният сам се е поставил в опасност и допуснатите от него нарушения имат превес над тези на водача на автомобила. При това положение е определил степен на съпричиняване на пострадалия от 80%. С оглед на горното решаващият състав не се е произнесъл в отклонение от постоянната практика на касационната инстанция относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а несъгласието на касатора с мотивите на въззивната инстанция представлява по същество оплакване срещу правилността на решението, което обаче не може да бъде обсъждано при селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. При тези данни по така поставените питания отсъства релевираната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Бургас.

По разноските:

Поради недопускане на касационен контрол право на разноски има ответникът по касация, който не претендира и не представя доказателства за извършването на такива пред ВКС, поради което и не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,