Определение № 69 от 02.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 1875/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявана от адв. В. Г., срещу решение № 4204 от 13.06.2017г. по в.гр.д. № 12928/2016г. на СГС, ГО, III-В състав, с което е потвърдено решение № 6875 от 19.05.2016г. по гр.д .№ 44567/2015г. на СРС, III г.о., 85 състав, изменено с определение от 28.07.2016г. в частта за разноските, и касаторът е осъден да заплати на Ц. И. Т. разноски за въззивното производство в размер на общо 1 437,32 лева. С потвърденото първоинстанционно решение [фирма] е осъдено да заплати на Ц. И. Т. на основание чл.55, ал.1 ЗЗД сумата 10 350 евро, подлежаща на връщане като платена при начална липса на основание през периода от 15.08.2010г. до 15.07.2015г. по договор за банков ипотечен кредит № 36 от 30.03.2007г., ведно със законната лихва, считано от 28.07.2015г. до окончателното й плащане, както и 4 609,80 лева разноски.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно. Счита за необоснован и постановен в нарушение на съдопроизводствените правила извода на въззивния съд, че фактическата констатация в т.8 от второто допълнително заключение на ССЕ за липса на разлика между заплатената лихва и лихвата по двустранно подписания погасителен план няма доказателствена сила, тъй като писменото доказателство, на което тя се основава – погаситителният план, не е представено по делото. Сочи, че съгласно чл.202 ГПК приетото заключение е годно доказателство, ако не се опровергава от другите събрани по делото доказателства, а в случая такива доказателства няма събрани. Излага и съображения за незаконосъобразност на извода на съда във връзка с евентуалното му възражение за изтекла погасителна давност, тъй като произнасянето погрешно е за погасителна давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД – периодични плащания, а не е обсъден доводът му, че изменението на чл.111, б.“б“ ЗЗД с добавяне на „вземане за обезщетение“ е от 1993г., с оглед на което приетото преди това ППВС № 1/79г. не се прилага. В изложението си, инкорпорирано в касационната жалба, твърди наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е фактическите констатации на експертизата да се основават на писмени доказателства, които не са представени по делото?

2. Обусловена ли е доказателствената сила на експертизата от потвърждаване с други доказателствени средства?

3. Приложими ли са указанията за 5-годишна погасителна давност, дадени в ППВС № 1/79г., по отношение на изменението на чл.111, б. „б“ ЗЗД от 1993г. или не?

Касаторът твърди, че по първите два въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, IV г.о..

Ответникът по касация Ц. И. Т., представляван от адв. Р. И., оспорва касационната жалба. Възразява, че не са формулирани въпроси, които да са относими към спора и да отговарят на изискванията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, както и че от изложението не е ясно на кое основание касаторът твърди, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за установено въз основа на събраните доказателства – основно заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което кредитира като обективно и компетентно изготвено и неоспорено от страните, че ответникът е получил от ищеца за исковия период от време възнаградителни лихви в размер на 18 204,70 евро, които са изчислени в резултат на включване на компонента „премия“ в структурата на БЛП. Взел е предвид посоченото от вещото лице, че размерът на възнаградителните лихви за исковия период, който се изчислява без включване на компонента „премия“ в структурата на БЛП, при отчитане на движението на тримесечния EURIBOR, възлиза на сумата 7 854,18 евро, като изчислената разлика между предварително договорената лихва и платената такава в резултат на включване на компонента „премия“ в структурата на БЛП, възлиза на 10 350,52 евро.

Въззивният съд е счел за неоснователно наведеното във въззивната жалба на ответника възражение, че получената от банката сума за възнаградителните лихви за исковия период от време е дадена на договорно основание, както и че няма надплатени такива над уговорените в погасителния план и над сумите за лихва при ГЛП към датата на подписване на договора, респ. не е налице неоснователно обогатяване. Тълкувайки клаузите на чл.9, ал.1 от договора и чл.3.09.т.3 от Общите бизнес условия, в сила от 01.09.2006г. и действащи към датата на сключване на процесния договор за банков ипотечен кредит № 36/20.03.2007г., въззивният съд е приел, че страните са се съгласили през периода на лихвения план от 15.05.2006г. до 15.04.2032г. лихвата, която кредитополучателят да заплаща на банката, да се определя от годишния лихвен процент, образуван от БЛП, който от своя страна се формира от сумата на тримесечния EURIBOR, и надбавка от 5.10% и отстъпка от 2.014%. Приел е, че през исковия период банката е изменила едностранно размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, без да е налице основание при изчисляването на БЛП да се включва нов компонент „премия“, доколкото няма постигнато в този смисъл съгласие между страните, съответно такава договорка не съществува и в общите условия на банката, действали към момента на сключване на договора за банков кредит – 30.03.20017г. Посочил е, че при тълкуване на волята на страните банката има право само да промени договорения лихвен индекс /месечния EURIBOR/ при предвидените за това конкретни условия /чл.4 от договора/, но няма право да прибавя нов компонент „премия“ в структурата на БЛП, тъй като по този начин създава изцяло нова формула за формиране на БЛП, като към предвидените в договора тримесечен EURIBOR и надбавка от 5.10% включва и нов компонент „премия“. С оглед на това въззивният съд е заключил, че поведението на ответника следва да се определи като противоречащо на добрите нрави и нарушаващо принципа на равнопоставеност на страните.

Въззивният съд е изложил съображения, че при доказателствена тежест за ответника по делото не е доказано след сключване на договора за банков ипотечен кредит № 36 от 30.03.2007г. и за исковия период страните да са постигнали съгласие за изменение на неговото съдържание, чрез постигане на уговорка, съгласно която да се предвижда възможността за банката едностранно да увеличава размера на дължимия от кредитополучателя лихвен процент, като включва нов компонент „премия“. Счел е за неоснователен довода на ответника, че такава договорка съществува в двустранно подписан погасителен план /доколкото във второто допълнително заключение на вещото лице по ССЕ изрично е отразена констатацията, че няма разлика между фактически заплатените от ищеца суми за лихва и сумите за лихва по двустранно подписан от страните погасителен план/, като е посочил, че такъв погасителен план при доказателствена тежест за ответника няма представен по делото и съответно не е приет като писмено доказателство. С оглед изложеното е приел за недоказано, че такъв двустранно подписан погасителен план съществува и кредитополучателят се е съгласил да заплаща лихви в размер, посочен в него.

Въззивният съд се е произнесъл и по необсъденото от първоинстанционния съд правопогасяващо възражение на ответника за изтекла погасителна давност по чл.111, б. „б“ ЗЗД за част от претендираните суми, чиято изискуемост е настъпила преди 29.07.2012г., и го е счел за неоснователно. Счел е за неоснователен довода на ответника, че доколкото претендираните от ищеца надплатени лихви представляват периодични задължения за заплащане на лихва, същите се погасяват с кратката тригодишна давност, като е посочил, че досежно претендираното от ищеца вземане, представляващо платени без основание суми – иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, се прилага общата петгодишна давност.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касатора процесуалноправни въпроси са във връзка с доказателствената сила на експертиза, основана на писмени доказателства, които не са представени по делото. Тези въпроси не съответстват на мотивите на въззивното решение и не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Въззивният съд е изложил съображения, че по делото не е доказано след сключване на договора за банков ипотечен кредит № 36 от 30.03.2007г. и за исковия период страните да са постигнали съгласие за изменение на неговото съдържание и че такава договорка съществува в двустранно подписан погасителен план, като е посочил, че такъв погасителен план при доказателствена тежест за ответника няма представен по делото и съответно не е приет като писмено доказателство. С оглед изложеното е приел за недоказано, че такъв двустранно подписан погасителен план съществува и кредитополучателят се е съгласил да заплаща лихви в размер, посочен в него. Следователно решаващите изводи на въззивния съд са обусловени от преценката за подлежащите на доказване обстоятелства, разпределението на доказателствената тежест за установяването им и ангажираните от страните доказателства, а не от съображения във връзка с кредитирането и доказателствената сила на заключението на ССЕ.

Формулираният от касатора материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не съответства на данните по делото – на предмета на разглеждания иск. Въпросът е поставен във връзка с погасителната давност по чл.111, б.“б“ ЗЗД, предвидена за вземания за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор, докато предмет на делото е вземане за връщане на получени от ответника суми при начална липса на основание.

От друга страна, по поставените въпроси не е обосновано наличието на сочените допълнителни основания. Представеното от касатора решение № 108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, IV г.о. е неотносимо, тъй като е в него не е даден отговор на формулираните процесуалноправни въпроси, а на въпросите: следва ли съдът да допусне изслушване на експертиза, когато за изясняване на възникнали по делото въпроси са необходими специални знания, да обсъди експертизата наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо възприема експертното заключение, като е прието, че заключението на вещото лице следва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото и съдът не е длъжен да го възприеме, дори да не е оспорено, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му, и независимо дали го възприема или не, съдът следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. Касаторът не е представил и доказателства за противоречивото решаване на въпросите от съдилищата, като не е представил влезли в сила решения, в които е дадено различно разрешение на поставените въпроси. Не е обосновал и сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като само се е позовал на законовата норма, но е не изложил съображения защо счита, че отговорът на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника по касация следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 3 300 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,