Определение № 50264 от 19.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2812/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. Д., чрез адв. З. Л. против решение № 102/15.10.2021 г. по в. гр.д. № 3254/2020 г. на Окръжен съд Варна в частта, с която е потвърдено решение № 260261/09.09.2020 г. по гр.д. № 15753/2018 г. на Районен съд Варна, постановено по гр.д. № 15753/2018 г,, с което е отхвърлен предявения от касатора против „ОТП Факторинг България“ ЕАД иск с правно основание чл.439 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че М. К. Д. не дължи на „ОТП Факторинг България“ ЕАД сумата от 4 388,65 лв.-главница, ведно със законната лихва от 19.10.2018 г. до окончателното изплащане, за която е издаден изпълнителен лист от 24.02.2011 г. по ч. гр. д. № 2828/2011 г. по описа на Районен съд Варна и е предмет на изп.дело № 2014737041515 по описа на ЧСИ Л. Т., поради погасяването им по давност. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните въпроси: 1/ Релевантни ли са досежно прекъсването на срока по чл.433, ал.1, т.8 ГПК действията на длъжника, а не само на взискателя и кой са тези действия; 2/ Представлява ли плащането от страна на длъжника по едно изпълнително дело, действие което е годно да прекъсне 2 годишния срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, или същото е от категорията на изброените от ВКС в мотивите към т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 3/ Представлява ли искането на цесионер за конституирането му като взискател вместо цедента действие, прекъсващо преклузивния срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК и дали това изявление на цедента може да бъде приравнено на молба за образуване на изпълнително дело; 4/ Дали уведомяването на длъжника за сключената цесия има значението на изпълнително действие на взискателя по смисъла на чл.433, ал.1, т.8 ГПК; 5/ Дали действията на взискателя, изразяващи се в отправяне на молба да не се пристъпва към нови изпълнителни действия с посочване на банкова сметка и искане за спиране на изпълнителното дело, имат значението на изпълнителни действия по смисъла на чл.433, ал.1, т.8 ГПК и 6/ Дали срокът по чл.433, ал.1, т.8 ГПК продължава да тече и изтича когато изпълнителното дело е спряно по искане на взискателя при условията на чл.432, ал.1, т.2 ГПК. Ответникът по жалбата - „ОТП Факторинг България“ ЕАД е подал отговор, в който поддържа, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване, а по същество – неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното решение. С обжалваното решение, при съобразяване на извършените изпълнителни действия по приложеното изпълнителното дело, образувано на 25.10.11 г. по молба на взискателя с конкретно посочени изпълнителни способи, а впоследствие прехвърлено на друг ЧСИ и образувано под № 1515/2014 г., въззивният съд е приел, че не се установява да е изтекъл двугодишен период, в която да не са извършвани изпълнителни действия. През конкретно посочените в исковата молба и уточненията към нея периоди / от 22.11.2011 г. до 22.11.2013 г., евентуално от 24.10.2011 г. до 17.06.2014 г., евентуално от 04.08.2014 г. до 22.02.2018 г./, за които ищцата твърди, че не са извършвани изпълнителни действия, съдът е приел, че такива са извършвани – наложена е възбрана върху недвижим имот, като и запор върху вземания на длъжника по договор за аренда, сключено е споразумение между длъжника и взискателя за погасяване на задължението на месечни вноски, в резултат на което взискателят е поискал спиране на изпълнителното производство на основание чл. 432, т.2 ГПК. С определение № 50076 от 03.04.2023 г. на настоящия състав производството по делото е възобновено поради отпадане на пречката за неговото разглеждане – постановяване на ТР №3/28.05.2020 г. по т.д № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, с което се прие, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване, тъй като част от тях изобщо нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са формирали решаващата воля на въззивния съд и не отчитат безспорно установения по делото факт, че в хода на изпълнителния процес длъжникът е признал вземането, подписвайки на 12.03.2015 г. споразумение с новия взискател, по силата на което се е задължил да погасява същото на части, а съгласно чл.116, б. „а“ ЗЗД с признаването на вземането от длъжника, давността се прекъсва. По отношение на останалата част от въпросите, не е налице сочения допълнителен критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – въпросите да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, който критерий е обоснован с липсата на съдебна практика по повдигнатите въпроси по приложението на разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК. В т.10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор на въпроса: „Откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато изпълнителният процес е прекратен поради перемция на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК и отговорът е, че новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането на длъжника. Перемцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемцията, така и за давността. В тълкувателното решение е посочено също, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона /чл.116, б.“в“ ЗЗД /давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Решаващите изводи на въззивния съд са съобразени с дадените разрешения в задължителната и в казуална практиката на ВКС, обективирана в решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. на IV г.о., според която двугодишният срок за перемция започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение /включително доброволно, напр. при постигнато споразумение между страните/, т.е. осъществяването на всички поискани способи е приключило /успешно или безуспешно/ или поисканите не могат да се осъществят по причина, за която взискателят отговаря – след направено искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така осуетява неговото изпълнение. Последният въпрос от изложението, макар и да е решаващо произнесен от въззивния съд, няма претендираното от касатора значение за изхода на делото с оглед даденото от ОСГТК на ВКС разрешение в ТР №3/28.03.2023 г. по т.д. № 3/2020 г., а именно, че докато е траял изпълнителния процес относно вземанията по образувани преди обявяването на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече на 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС №3/1980 г. В конкретния случай изпълнителното дело е образувано преди 26.06.2015 г. и е било висящо към тази дата, поради което петгодишната давност за вземането по него е започнала да тече от 26.05.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС №3/1980 г., която давност е била прекъсвана с всяко частично плащане от длъжника в изпълнение на сключеното с взискателя в хода на изпълнителния процес споразумение/ последното плащане е на 18.11.2016 г./, както и с наложените по искане на взискателя от 20.02.2018 г. запори върху вземания по банкови сметки, арендни вземания и описи на възбранени недвижими имоти. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираното в изложението основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което и касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне. На насрещната страна се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв. на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ за изготвяне на отговор на касационната жалба. Към настоящото производство е съединено за разглеждане и производството по ч.гр.д. № 2811/2021 г. по описа на ВКС, образувано по частна жалба на „ОТП Факторинг България“ ЕАД против определение на въззивния съд от 17.03.2021 г. по в.гр.д. № 3254/2020 г., с което е оставане без уважение молбата на ответното дружество с правно основание чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение, поправено с решение от 17.03.2021 г. по реда на чл.247 ГПК, в частта за разноските. Излагат се съображения, че ответникът не е дал повод за завеждане на иска, доколкото е признал, че към датата на депозиране на отговора на исковата молба дължимия и неплатен остатък от вземането е в размер на 4 676,79 лв. - главница, т.е. не е оспорвал иска за разликата до пълния предявен размер, поради което неправилно е осъден да заплати адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищцата на основание чл.38 ЗАдв. и неправилно не са му присъдени сторените от него в цялост разноски съобразно изхода на спора. При съобразяване на изложеното в отговора на исковата молба и отхвърлената част на отрицателния установителен иск – 4 388,65 лв. -главница, ведно със законната лихва върху нея за периода от 19.10.2018 г. до окончателното изплащане, настоящият състав приема, че частната жалба на ответника е основателна, поради което обжалваното определение на въззивния съд следва да бъде отменено. Вместо него следва да се постанови друго, с което въззивното решение, с което ответникът е осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ЗАдв. следва да бъде отменено, а на ответното дружество следва да се присъдят в цялост сторените разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции и депозит за вещо лице, които са в общ размер на 250 лв., като разликата между присъдените от въззивния съд и дължимите такива разноски са в размер на 202,00 лв.. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,