Определение № 719 от 01.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1318/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 7127 / 01.11.2012 год. по гр.д.№ 4515 / 2012 год. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV А състав, с което е частично отменено и частично потвърдено решение № І -23 / 01.12.2011 год. по гр.д.№ 12060 / 2011 год. на СРС, 35 състав, както следва: Касаторът - ищец Ц. Г. К. - обжалва въззивното решение в частта, в която със същото е отменено първоинстанционното решение за присъждане неустойка с правно основание чл. 92 ЗЗД, за разликата над сумата от 6022,70 евро до пълния предявен размер на иска - 10 499 евро. Обосновава неправилност на въззивното решение като постановено в противоречие с материалния закон – чл.20 ЗЗД - при тълкуването на чл. 17 ал.2 от сключения между страните договор. Счита, че при неуважаването на иска по чл. 92 ЗЗД, в пълния му предявен размер, съдът е дължал присъждане на разликата, като покриваща действително претърпените от него вреди, в качеството на обезщетение по чл. 45 ЗЗД .Твърди и необоснованост на въззивното решение, но поради непроизнасяне на въззивния съд по всички наведени от страната доводи относно тълкуването на чл. 17 ал.2 от договора, обуславящо като основание нарушение на съдопроизводствените правила ,а не необоснованост. Касаторът - ответник [фирма] обжалва въззивното решение в частта, в която със същото е потвърдено първоинстанционното, по присъждане на неустойка за забавено изпълнение на задължението за предаване на обект с разрешение за ползване - предмет на предходно сключен между страните договор за покупко-продажбата му на груб строеж, до размера на 6022,70 евро. Доводите за неправилност касаят постановяване на решението в противоречие с материалния закон ,с оглед възражението за нищожност на клаузата за неустойка в чл.17 ал.2 от договора между страните, предвид неуговорена изрично база за определяне на неустойката и недопустимостта на извличането й по тълкувателен път от съдържанието на договора. Кумулативно твърди нищожност на неустоечната клауза, с тълкуваното от въззивния съд съдържание, предвид противоречие с добрите нрави. Сочи неправилно приложение на материалния закон - чл. 81 ал.1 ЗЗД – във връзка с възражението си за забава, обусловена от безвиновно поведение на изпълнителя, в причинна връзка със законодателно изменение на чл.67 ал.2 от Закона за енергетиката. Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната страна, с доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да отмени частично и потвърди първоинстанционното решение само в частта по присъдена неустойка за забава в изпълнение на застрояването на обекта, с който изпълнителя и в качеството на продавач се е разпоредил с договор за покупко - продажбата му в груб строеж, до размера на 6022, 70 евро, въззивният съд е приел, че дължимата съгласно чл. 17 ал.2 от сключения предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот в груб строеж и изработка неустойка се дължи като начислима върху уговорената в същия цена по договора за изработка - 47 992 евро с ДДС, а не върху общия сбор на платената при сключване на окончателния договор за покупко - продажба цена от 36 000 евро и сумата от 47 992 евро, както е процедирал първоинстанционният съд. Въззивният съд е приел, че разделното договаряне на цена по всеки от кумулираните в един договори - предварителен договор за покупко-продажба на вещта в груб строеж и договор за изработка по завършването й в необходимия за предоставянето й за ползване вид - и доколкото неустойката се претендира за неизпълнение в срок само на задължение по договора за изработка / при безспорно изпълнено задължение за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на вещта в груб строеж / - задължението за предаване на обекта с разрешение за ползване в уговорения в договора срок, то дължимата неустойка се явява начислима върху цената на договора за изработка. С оглед яснота относно вида на обезщетяваното неизпълнение, съдът е счел, че въпреки липсата на посочена в самата клауза на чл.17 ал.2 база за начисляване на неустойката, същата е изводима от съдържанието на договора - върху цената на насрещната престация в онази негова част, неточно изпълнение по която се твърди. На това основание е отхвърлено като неоснователно възражението за нищожност на чл. 17 ал.2 от договора, квалифицирано с основание чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД / липса на съгласие /. По допускане на касационното обжалване касаторът - ищец формулира следните въпроси: 1 / Съгласно процесния предварителен договор, претендираната неустойка и предвид чл.17 ал.2 от същия, върху каква база следва да бъде начислена, цитирайки всяко от противоречивите помежду си разрешения на първа и въззивна инстанции ?; 2/ Уваженият частично иск по чл. 92 ЗЗД не предпоставя ли произнасяне на въззивния съд по предявения евентуален иск за обезщетяване на вреди, с правно основание чл.45 ЗЗД / в исковата молба предявен на основание чл. 82 вр. с чл. 79 ЗЗД / ? Без да формулира изрично процесуалноправен въпрос се позовава на законово регламентираното задължение на съда да събере и обсъди съобразно действителния им смисъл всички представени по делото доказателства и доводите на страните. Въпросите са предявени в хипотезите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, неразграничени самостоятелно по всеки един и при общо цитирана задължителна съдебна практика - решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК от Върховен касационен съд. Настоящият състав намира, че формулирания първи въпрос е фактологично обусловен от съдържанието на конкретната договорна клауза на чл.17 ал.2 и тълкуването й ,предприето от въззивния съд, като не предпоставя възможност за еднозначен и неповлиян от конкретиката на казуса отговор на материалноправен въпрос, относим към принципите на тълкуването и съобразяването им от съда. Не е покрит общия селективен критерий на чл. 280 ал.1 ГПК, поради което и произнасяне по допълнителните селективни критерии на чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, впрочем неразграничени спрямо отделните въпроси, е недължимо, а и невъзможно. Вторият от поставените въпроси също не съставлява правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Предявеният иск по чл.92 ЗЗД е отхвърлен частично като недоказан по размер, а не поради несподелено от въззивния съд правно основание на предявената претенция, спрямо който изход на спора по главния иск е предявена в евентуалност претенцията, при това с правно основание чл. 82 ЗЗД, а не чл. 45 ЗЗД - изначално неприложима с оглед договорния произход на претендираната от ищеца отговорност .С предявените искове не са заявени за обезщетяване различни по произход и съдържание вреди, поради което е неприложима хипотеза на евентуалност не само с оглед заявеното основание, но и с оглед съдържанието на отговорността. Общо соченото задължение на въззивния съд за произнасяне в съответствие с всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, съставлява основание по чл. 281 т.3 ГПК, за преценка правилността на въззивното решение, в случай на нарушение разпоредбата на чл. 235 ал.2 ГПК, различно и неприложимо към основанията по чл.280 ал.1 ГПК. Касаторът не е формулирал въпрос, свързан с приложението на процесуалната норма по начин, сочещ вложен от съда различен от вложения от законодателя смисъл. В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК, касаторът – ответник формулира следния материалноправен въпрос, зададен алтернативно в хипотезите на чл. 280 ал. т.1 и т.3 ГПК: Налице ли е недействителност на клаузата за неустойка, при липса на уговорка върху каква основа се определя същата ?. Хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК е обоснована с приложено решение № 4 / 2502.2009 год. по т.д.№ 395 / 2008 год. на І т.о., което обаче е допуснато по напълно различен правен въпрос, а именно: „ действителността на уговорка за неустойка, респ. за нищожност на клаузата, поради противоречие с добрите нрави, когато неустойката за забава се определя като процент върху главницата, без краен срок за начисляването й „. Приетата от въззивния съд база за начисляване на неустойката е резултат на тълкуване на чл.17 ал.2 от договора, поради което и действителност на неустоечна клауза, въпреки липса на договорена база за начисление на неустойката, т.е. неизводима такава и чрез тълкуване, в съответствие с принципите на същото ,въззивният съд не е обосновавал, като решаващ за изхода на спора извод. Както се посочи и във връзка с касационната жалба на противната страна, материалноправен въпрос по приложението на чл.20 ЗЗД, във връзка с извършеното тълкуване на чл. 17 ал.2 от договора, при това не фактологично обусловен от конкретното съдържание на договора, страната не е формулирала. Дори да би бил релевантен и покриващ общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, така поставеният въпрос не е обоснован с допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Цитираното касационно решение е по напълно различен правен въпрос, с отговор на какъвто въззивният съд не е мотивирал решението си. Неоснователност на възражението за нищожност е прието само и единствено по довода за липса на договорна уговорка относно базата за начисляване на неустойката ,не и поради противоречието й с добрите нрави / чл.26 ал.1 ЗЗД /. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение