Определение № 1509 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3974/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Н. С., подадена чрез процесуален представител адв. П. Т. срещу решение № 554/10.05.2024г., постановено по в.гр.д. № 3177/2023г. по описа на Апелативен съд – София. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционно решение № 4741/07.09.2023г. по гр.д. № 12638/2021г. по описа на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 1 и пр. 2 от СК е отхвърлен предявеният от Д. Н. С. с ЕГН [ЕГН] срещу А. – Н. Н. С. с ЕГН [ЕГН] иск за прекратяване на осиновяването на ответницата от ищцата, допуснато с решение № 2190 от 30.04.2010г. постановено по гр.д. № 3747/2010г. по описа на СГС. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявеният иск да бъде уважен. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е постановил решението си при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – въззивната жалба е съдържала общи оплаквания, без искане за събиране на доказателства; жалбата е била подадена от назначен от съда особен представител на ответницата, по време, когато последната вече е навършила пълнолетие. Въззивният съд неправилно е изслушал страната – ответник и разпитал доведен свидетел без мотиви за това; неправилно е извършил дейността по оценка и обсъждане на доказателствата – при допуснати противоречия и неправилно третиране на значението на събраната доказателствена информация. Всичко това е довело до неправилно установена фактическа обстановка, довело и до неправилно приложение на закона. Неоснователно съдът е дал предимство на лични желания на въззивницата и на оценъчни изявления на доведената от нея свидетелка, без да отчете, че показанията й не отразяват преки наблюдения върху поведението на ответницата спрямо ищцата, както и че изразяването на лична оценка за качествата на страните и по състоянието на техните отношения не представлява фактическо изясняване на елементи от обхвата на спорния предмет. Сочи, че основанията за прекратяване на правната връзка са уредени в СК и доказателствата по делото установяват в пълнота елементите от фактическия им състав. Желанието за запазване на такава връзка, общите интереси на обществото и смисъла от правната фигура на осиновяването не могат да игнорират правното основание и избора на страната търсеща прекратяване на връзката, нито могат да подменят нейната вътрешна оценка за възникналото дълбоко и непоправимо разстройство в отношенията между осиновител и осиновен. Писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация А.-Н. Н. С. не е депозирала. Депозираният такъв, чрез назначен на основание чл. 29, ал. 4 от ГПК особен представител адв. Б. К. е при липса на надлежна представителна власт с оглед навършеното пълнолетие на страната, която след указана нередовност на процесуалното действие не е отстранена. На основание чл. 101, ал. 3 от ГПК това процесуално действие се счита за неизвършено. Прокуратурата на Република България не изразява становище по касационната жалба. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установени следните факти: предявеният от Д. Н. С. срещу А. – Н. Н. С. иск за прекратяване на пълното й осиновяване, допуснато с решение № 2190 от 30.04.2010г. по гр.д. № 3747/ 2010г. по описа на СГС е бил основан на твърдения за виновно поведение на осиновената – осъществени прояви на непредизвикана и повтаряща се физическа и словесна агресия към осиновителката, в т.ч. в месец август 2020г. и септември 2021г., както и поради дълбоко разстройство – по твърдения за трайна раздяла, установена от 2017г., когато детето било настанено в Център за настаняване от семеен тип, [населено място], впоследствие и във Възпитателно училище интернат „Христо Ботев“, [населено място], обл. П.. Установил, че ответницата А. - Н. е била осиновена пълно с влязло в сила на 15.05.2010г. решение по гр.д. № 3747/2010г. по описа на СГС. Същата е навършила пълнолетие на 23.02.2023г., след заседанието на 31.01.2023г., на което първоинстанционният съд е обявил делото за решаване. От епикриза от 17.03.2015г. от Центъра за психично здраве „ Проф. Никола Шипковенски“ – София приел за установено, че по анамнеза за прояви на вербална и физическа агресия към връстниците, избухливост и чести бягства от дома, детето е пролежало за лечение за срок от 20 дни /от 23.02.2015г. до 17.03.2015г./ в центъра. Състоянието му е диагностицирано като „хиперкинетично разстройство на поведението“ и „разстройство на привързаност в детството“, като водещи за него са нарушеното социално функциониране и недостатъчно изградената привързаност към обгрижващия родител. От показанията на свидетелката М. С. /майка на ищцата/ приел за установено, че А. имала проблемно поведение от малка. Скарвала се и се биела с всички, в т.ч. с учители независимо от усилията на майката да адаптира детето към средата, вкл. и с помощта на психолог. Агресивното поведение на А. било причината да сменя детски градини и училища. Често избухвала, ставала гневна, чупела, блъскала и хвърляла вещи, унищожавала домашно имущество. Държала се агресивно към осиновителката: веднъж, докато били в къщата в Костенец, я блъснала по стълбите, а втори път, след втората операцията – пластика на ушна мембрана извършена на 09.09.2021г., я блъснала в стената и тя си ударила главата При изслушването на ответницата пред въззивния съд, в о.с.з. от 15.04.2024г. осиновената А. – Н. е посочила, че причина за разстройството в отношенията между страните са злоупотребата с алкохол, под влиянието на която осиновителката я обиждала /“курва“, „проститутка“/, а биологичната й майка наричала наркоманка и алкохоличка и проявените от осиновената като самозащита реакции, изразяващи се в отправяне на обиди също и агресивно държане. Въпреки конфликтите обаче я възприема като майка и я обича. Контактите между двете са преустановени отпреди началото на 2024г., но тя иска да помогне на своята майка „по някакъв начин“ за справянето с проблема с алкохола. Съобразил, че със сходно съдържание е съобщеното от осиновената пред социалния работник за целите на изготвянето на социалния доклад от 04.04.2022г.: майка й се напивала „постоянно“; ставала раздразнителна, обиждала я и предизвиквала скандали; гонела я от къщи; налагала й физически наказания, в т.ч. с глад и вдигнати ръце; в пияно състояние казала на осемгодишната А., че е осиновена, а децата в училище я провокирали с въпроси за липсата на прилика с майката и това отключило агресията й към тях. От показанията на разпитаната във въззивното производство свидетелка С. В. С. /първа братовчедка на ищцата/, приел за установено, че първоначално отношенията между страните в семейството били нормални. Свидетелката не била очевидец на скарвания или побоища. От ищцата узнала, че А. избухвала и трудно общувала с връстниците й в детската градина и училището. Имало конфликти между нея и майката, но те не се отличавали с крайности. Първият „огромен конфликт“, при който А. поискала и получила полицейска закрила и била настанена за пръв път в институция, възникнал поради отказ на майката да й разреши да яде. Докато А. била настанена в различни институции с мярка за закрила, двете поддържали връзка, момичето прекарвало ваканциите вкъщи. Майка му и баба му изпращали колети до него. Заедно отпразнували рождения ден на бабата в миналия месец октомври. Причина за влошаване на отношенията, според свидетелката, е алкохолната зависимост на майката, която „употребява литри бяло вино“, „много литри, всеки ден“. За този проблем не се говорело в семейството. Не е поставян въпрос за необходимостта от оказване на помощ. При тези факти от правна страна въззивният съд обосновал, че конфликтите между страните ескалирали в началото на 2017г., когато по искане на осиновената заради упражнено от майката насилие над нея е приложена първата по време мярка за закрила – настаняване в кризисен център. До тогава поведението на малолетната А. е било проблемно по причина на установените дефицити от ранното детство и психични разстройства. Макар осиновителката да е потърсила помощ – в специализирано психиатрично заведение и психолог, не е направила дължимото, за да преодолее нарушеното й функциониране и най – вече да изгради необходимата привързаност на детето към нея. Изтъкнал, че несъмнено алкохолната зависимост и неадекватното поведение на осиновителката спрямо осиновената са попречили допълнително за изграждането й. Основал тези правни изводи на показанията на свидетелката С. С., които приел, че не са повлияни от заинтересованост по смисъла на чл. 172 от ГПК, така както показанията на свидетелката М. С.. Последните отчел като отличаващи се с избирателно поднасяне на информация – основно насочени към поведението на осиновената и за резултатите от агресивните й прояви. Докато свидетелствата на С., която е близък родственик с лични впечатления от живота на страните, преценил като достоверни отчитайки, че алкохолната злоупотреба на осиновителката не е ставала достояние на хора извън най-близкия кръг и не може да се очаква и други лица да съобщят за нея и като напълно съответстващи на твърденията на въззивницата от изслушването й пред съда и социалния работник, изготвил социалния доклад. Въз основа на обсъдените доказателства, извел правен извод, че причина за извеждането на детето от семейната среда за дълъг период от време – от началото на 2017г. до навършване на пълнолетие – на 23.02.2023г. – и липсата на пълноценно общуване /детето се е прибирало само за времето на училищните ваканции/ е виновното поведение на осиновителката. Обосновал, че в отношенията между страните е настъпило разстройство, което обаче не е дълбоко и непреодолимо, тъй като въззивницата - вече пълнолетна - показва готовност и зрялост да окаже помощ за преодоляване на алкохолната зависимост на осиновителката и за установяване на нормални отношения помежду им. Доказаните две прояви на А. – Н. на упражнена физическа и вербална агресия спрямо майката след двете операции през лятото на 2020г. и есента на 2021г., подчертал като безспорно укорими, извършени виновно, но отрекъл да имат белезите на тежки провинения по смисъла на чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 1 от СК. Позовавайки се съдебната практика /решение № 974 от 30.01.2004г. по гр.д. № 798/2003г. на ВКС, II ГО/ приел, че основание за прекратяване на осиновяването е само това виновно поведение на осиновения, което съставлява „тежко провинение“. Изтъкнал, че друго основание е дълбокото разстройство на осиновителната връзка поради обстоятелства от различен характер: обективни обстоятелства или поведение на трети лица, като преценката дали те разстройват връзката е винаги конкретна и не се свързва с установяване на вина, а наличието на вина може да съставлява пречка за прекратяване на осиновяването поради дълбоко разстройство, но само ако вината е на ищеца. С оглед така приетото въззивният съд достигнал до решаващ извод, че по делото не са доказани тежки провинения на осиновената, нито твърдените от ищцата обстоятелства са довели до дълбоко разстройство на осиновителната връзка. Ето защо приел, че в случая не са налице основания за прекратяване на осиновяването, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът Д. Н. С. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и от значение за развитието на правото, както следва: 1/ Какво е правното значение на личната преценка на осиновителя в производството по иск за прекратяване на осиновяването по чл. 106, ал. 1, т. 2 от СК и следва ли да бъде съобразена от съда? 2/ Какви са критериите по чл. 106, ал. 1, т. 2 от СК за наличието на дълбоко разстроени отношения във връзката осиновител – осиновен, които предполагат възникване на основание за нейното прекратяване по реда на исковата защита? 3/ Какво значение за изхода на спора за прекратяване на осиновяването има противопоставянето на ответника срещу иска и деклариран от него интерес и желание за запазване на правоотношението осиновител – осиновен? Касаторът поддържа, че първият въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с Решение № 20/07.06.1972г. по гр.д. № 17/1972г. на ОСГК на ВС, а вторият – с Решение № 11/03.02.2022г. по гр.д. № 2021/2021г. на ВКС, IV ГО и Решение № 170/22.08.2013г. по гр.д. № 902/2012г. на ВКС, IV ГО. Решаването на третия въпрос сочи за значимо за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа също очевидна неправилност на решението, която обосновава с допуснати нарушения при обсъждане на доказателствата от въззивния съд. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезите на т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Поставените в изложението правни въпроси обобщено се свеждат до критериите за формиране на преценката относно обстоятелствата, които дълбоко разстройват отношенията между осиновителя и осиновения по смисъла на чл. 106, ал. 1, т. 2 от СК и за значението на изразената от всяка от страните позиция в това правоотношение за или против прекратяването му, за формирането на тази преценка. Въпросите са част от спорния предмет, разрешени са от въззивния съд и формираната по тях правна воля на съда е обусловила и крайния изход на делото. Ето защо съставляват общо основание, обосноваващо изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК за приложно поле на касационното обжалване. По въпросите е налице установена практика на ВКС, която е константна и трябва да се следва от съдилищата. Разрешението дадено от въззивния съд по повдигнатите въпроси не противоречи на приетото в тази практика, поради което не са налице сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, които само в съвкупност с общото основание са уредени в закона като условие за приложение на касационното обжалване. Не съставлява практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по смисъла на т. 2 от ТР № 1/2009г. от 10.02.2010г. на ОСГТК на ВКС цитираното от касатора Решение № 20/07.06.1972г. по гр.д. № 17/1972г. на ОСГК на ВС - тъй като е постановено при действието на ГПК /отм./. В него е разяснено, че хуманната цел на института на осиновяването е по юридически път да се изгради пълноценно семейство с родители и деца, отношенията между които са основани на взаимопомощта, привързаността и уважението между всичките му членове. Не се ли запълни това съдържание, осиновяването е безпредметно и обществено неоправдано, поради което в тези случаи е налице "важно обстоятелство" за прекратяването му по смисъла на чл. 56, ал. 1, б. „б“, пр. 2 от СК /отм./ - сега чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 от СК. Разяснено е още, че само по себе си различното местоживеене на осиновителя и осиновения не трябва да се третира като "важно обстоятелство" по смисъла на закона. Това е така, защото е възможно поради различни причини, понякога по необходимост, осиновителят и осиновеният да не живеят в едно и също населено място, но да поддържат помежду си отношения, каквито цели да създаде институтът на осиновяването. Целият режим на отношенията между родители и деца по СК, респ. осиновители и осиновени е насочен да създаде между всички членове на семейството отношения на взаимопомощ, привързаност и уважение. Всеки от тях ги дължи на другите. Ето защо обществено оправдано и в съответствие със закона е осиновителят да цели да си осигури близостта на едно дете – осиновения, и когато тя липсва, да иска прекратяване на осиновяването независимо от изгодата за осиновения. Затова преценката доколко между осиновителя и осиновения са налице отношения като между родител и дете трябва да се прави не само с оглед интереса на последния, но и съобразно този на осиновителя. Двете преценки на съда – при допускане на осиновяването и при прекратяването му, са различни по естеството си. Целта на първата е да се осигури всестранна защита на децата и при извършване на осиновяването, а целта на втората е да се запазят само онези осиновявания, които са постигнали предназначението си, т.е. създали са между осиновителя и осиновения отношения като между родител и дете. В Решение № 11/03.02.2022г. по гр.д. № 2021/2021г. на ВКС, IV ГО е възприета установената практика /в Решение № 81/05.04.2016г. по гр.д. № 5273/2015г., ІV ГО; Решение № 170/22.08.2013г. по гр.д. № 902/2012г., IV ГО/, съгласно която разпоредбата на чл. 106, ал. 1, т. 2 от СК предвижда две самостоятелни основания за прекратяване на осиновяването. Първото основание се обуславя от проява на тежко провинение на една от страните по осиновителното правоотношение, т.е. наличието на вина в тази хипотеза е елемент от фактическия й състав. С оглед общият принцип в правото, че никой не може да черпи права от собственото си виновно поведение, ако тежкото провинение е проявено от ищеца, то ще е пречка за прекратяване на осиновяването. Второто предвидено в закона основание се обуславя от наличието на обстоятелства, дълбоко разстройващи отношенията между осиновител и осиновен. Осиновителната връзка е дълбоко разстроена, когато по причина на неизпълнение на родителския или синовния дълг или по други причини страните са се дезинтересирали едни от други, продължително време не общуват или общуват формално, без разбирателство и без грижа или поне уважение към другия, или дори конфликтно. Когато осиновителната връзка е изпразнена от съдържание, липсва емоционална близост или е налице отчуждение или неприязън, тя продължава да съществува само формално и следва да бъде прекратена и юридически, стига това състояние да не е временно. Обстоятелствата, разстройващи дълбоко осиновителната връзка, може да бъдат най-различни и те не могат да бъдат посочени конкретно. Тези обстоятелства може да са проява и на виновно поведение на едната от страните или и на двете, или да не са свързани с такова, а да са обективни, или да са резултат на поведение и действия на трети лица. Преценката дали сочените от ищеца обстоятелства дълбоко разстройват отношенията между страните е в правомощията на съда във всеки конкретен случай, като тази преценка законът не свързва с установяването на вина. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. В изпълнение на задължението си да изгради преценката си доколко в случая е установена проява на тежко провинение на осиновения спрямо осиновителя, респ. са установени такива обстоятелства, които са дълбоко разстроили отношенията между осиновител и осиновен, съдът е изходил, както от интереса на осиновения, така и от този на осиновителя. Въз основа на преценка на конкретните обстоятелства и правнорелевантни факти след цялостен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства е приел, че в случая по делото не са доказани провинения на осиновената, които да се квалифицират като тежки по смисъла на закона, нито твърдените от ищцата обстоятелства са довели до дълбоко разстройство на осиновителната връзка. Обосновал, че двете провинения на осиновената от лятото на 2020г. и есента на 2021г., изразяващи се във физическо и вербална агресия спрямо осиновителката, установени по делото от показанията на свидетелката М. С. /майка на ищцата/ са безспорно укорими, извършени виновно, но отрекъл те да имат белезите на тежки провинения по смисъла на чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 1 от СК. Този извод на съдебната практика на ВКС, съобразно която основание за прекратяване на осиновяването е само това виновно поведение на осиновения, което съставлява „тежко провинение“. Обосновал на следващо място, че в отношенията между страните е настъпило разстройство, което обаче съобразно установеното през 2015г. медицинско състояние на осиновената, данните от социалния доклад и показанията на свидетелката С. В. С. /първа братовчедка на ищцата/ не може да се квалифицира като дълбоко и непреодолимо. Отчел в тази насока изразената от осиновената готовност и зрялост да окаже помощ за преодоляване на алкохолната зависимост на осиновителката и за установяване на нормални отношения помежду им в името на съхраняване на връзката между осиновител-осиновен. Дадените от въззивния съд разрешения касаят конкретния спор, съобразно конкретно установените по делото обстоятелства. Конкретната преценката е въпрос по съществото на спора, а не въпрос, по който може да се допусне касация. Съблюдаването на установената съдебна практика, приложена в светлината на конкретно установените по делото факти и обстоятелства, при всестранно съблюдаване интереса и на двете страни, изключва твърдяното противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и основанието за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Позоваването на очевидна неправилност в изложението е формално и необосновано, а и не се установява пряко от касационната инстанция. То е обосновано с доводи за допуснати нарушения при обсъждане на доказателствата от въззивния съд, сочещи необоснованост на решението – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК не е тъждествена с неправилността и необосноваността, произтичащи от предвидените в чл. 281, т. 3 от ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 от ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Такъв порок в случая касационната инстанция не установява – обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като от съдържанието му не се констатира превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Искането на адв. Б. К. за определяне на възнаграждение за настоящата инстанция е неоснователно. Дадените от настоящата инстанция указания за представяне на доказателство за представителната й власт и размера на съдебните разноски по реда на чл. 101 от ГПК не са изпълнени. Ето защо не са налице предпоставки за присъждане на възнаграждение за процесуално представителство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение