Определение № 72 от 28.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5024/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Я. С. срещу решение № 262951 от 11.05.2021 г. по в.гр.д.№ 12508 от 2019 г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, Въззивно отделение, IV „в“ състав, с което е потвърдено решение № 133699 от 05.06.2019 г. по гр.д.№ 80365 от 2015 г. на Софийския районен съд, I ГО, 127 състав в обжалваната му част, с която е признато за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК по отношение на С. Я. С., че С. Б. С. е собственик на основание договор за покупко-продажба от 15.06.1994 г., сключен с нотариален акт № ....., том L., нот.д.№ 13761 от 1994 г. и прекратена СИО, на 1/2 ид.ч. от дворно място с площ от 300 кв.м. по документи за собственост и 311 кв.м. по скица, находящо се в [населено място], кв.С., м.“Долни С.“, представляващо имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-50 от 02.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК.

Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която е отхвърлен предявеният от С. Б. С. срещу С. Я. С. положителен установителен иск по чл.124, ал. 1 ГПК за собственост върху 1/2 ид.ч. от масивна жилищна сграда с един жилищен и един мансарден етаж, изградена в горепосоченото дворно място.

В касационната жалба се твърди, че решението е недопустимо и неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и чл. 280, ал.2 ГПК в хипотезата на недопустимост и очевидна неправилност. Поставени са следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое убеждение ? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 1488 от 08.11.1999 г. по гр.д.№ 814 от 1999 г. на ВКС, ГК, V г.о.

2. Длъжен ли е решаващият съд да зачете волята на страните, изразена в споразумението за прекратяване на имуществените отношения, в което страните са се споразумели, че нямат недвижим имот, придобит по време на брака в режим на СИО ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 907 от 30.11.2006 г. по гр.д.№ 635 от 2005 г. на ВКС, ГК, II г.о.

3. Започва ли от датата на споразумението своене на вещта и преминаването на правото на собственост в патримониума на единия съпруг на оригинерно основание по давностно владение, след като другият съпруг се е отрекъл със споразумението, че имат общ имот в СИО ? Твърди се, че произнасянето по този въпрос би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

4. Подписаното споразумение за имуществени отношения и заявления пред бракоразводния съд, че страните нямат недвижими имоти, придобити по време на брака, могат ли да бъдат игнорирани при решаване на спор за собственост на недвижим имот, за който съпругът при развода не е заявил претенция и не е вписал в бракоразводното споразумение ? Какво е действието на това споразумение спрямо трето добросъвестно лице, придобило имота от публична продан на съдебен изпълнител за дълг на съпруга- владелец на имот, който не е посочен в споразумението за уреждане на имуществени отношения при развода ? По тези въпроси се сочи противоречие с решение № 231 от 01.11.2016 г. по гр.д. № 1614 от 2016 г. на ВКС, ГК, III г.о.

5. В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл.12 ГПК, чл.236, ал.2 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, осигуряващи постановяване на законосъобразно решение ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 60089 от 02.08.2021 г. по гр.д.№ 934 от 2020 г. на ВКС, ТК, I т.о., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.д.№ 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр.д.№ 4190 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 27 от 28.06.2017 г. по т.д.№ 2430 от 2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 715 от 2010 г. по гр.д.№ 139 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 238 от 2014 г. по гр.д.№ 1609 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 101 от 2015 г. по т.д.№ 1740 от 2014 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 219 от 2014 г. по гр.д.№ 1325 от 2014 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 210 от 2014 г. по гр.д.№ 6605 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 212 от 2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 392 от 2012 г. по гр.д.№ 891 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 127 от 2011 г. по гр.д.№ 1321/2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 1321 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 60 от 2013 г. по гр.д.№ 546 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 166 от 2013 г. по гр.д.№ 1285 от 2012 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 15 от 2017 г. по т.д.№ 2388 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 161 от 2016 г. по т.д.№ 2220 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 3 от 2016 г. по гр.д.№ 2526 от 2015 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д.№ 1609 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 373 от 2014 г. по гр.д.№ 3303 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 68 от 24.04.2013 г. по т.д.№ 78 от 2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 157 от 2016 г. по т.д.№ 3638 от 2014 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 108 от 15.02.2018 г. по гр.д.№ 5201 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр.д.№ 2184 от 2015 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 74 от 13.07.2016 г. по т.д.№ 3786 от 2014 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр.д.№ 2184 от 2015 г. на ВКС, ГК, III г.о.; решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр.д.№ 5488 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д.№ 4297 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 202 от 21.12.2013 г. по т.д.№ 866 от 2012 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 76 от 12.06.2012 г. по т.д.№ 377 от 2011 г. на ВКС, ТК, II г.о., решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр.д.№ 1019 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 28 от 06.03.2019 г. по т.д.№ 205 от 2018 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 04.06.2014 г. по гр.д.№ 213 от 2012 г. на ВКС и решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 513 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

6. Задължен ли е въззивният съд при произнасянето по спорния предмет на делото да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр.д.№ 4190 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Освен това, касаторът твърди, че е налице противоречие на обжалваното решение с т.1 и т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.12 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС, но не сочи конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който е налице такова противоречие.

Не на последно място касаторът твърди, че са налице предпоставките на чл.280, ал.2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване поради вероятна недопустимост, както и поради очевидна неправилност, тъй като при анализа на представените от ищеца скици от АГКК било видно несъответствието на имота- предмет на делото с имота по представения от ищцата нотариален акт за собственост.

Ответницата по жалбата С. Б. С. не взема становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по установителен иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищцата С. Б. С. е сключила брак с трето, неучастващо в процеса лице, М. Х. М. на 04.06.1989 г. По време на брака двамата са придобили собствеността върху процесния недвижим имот с договор за покупко-продажба от 15.06.1994 г., сключен с нотариален акт № ....., том LХІХ по нот.д.№ 13761 от 1994 г. Съгласно действащото към онзи момент законодателство имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност, която е прекратена с развода между ищцата и съпруга й през 1995 г. и е трансформирана в обикновена съсобственост при равни дялове между бившите съпрузи- по 1/2 ид.ч. за всеки.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника С. С., че ищцата Слава Сардини не се легитимира като собственик на 1/2 ид. ч. от процесния имот, основано на заявената от двамата съпрузи декларация в споразумението по чл.101 от СК (отм.) за липса на общо движимо и недвижимо имущество, което да е придобито по време на брака. Посочил е, че при прекратяване на брака по взаимно съгласие съпрузите могат със споразумението по чл.101 от СК (отм.) да уредят подялбата на придобитото по време на брака движимо и недвижимо имущество. Имуществените отношения между съпрузите при развод, извън тези, касаещи издръжката на родените от брака малолетни/непълнолетни деца, обаче могат да бъдат уредени и след прекратяване на брака. Според въззивния съд, цитираната декларация от съпрузите в конкретния случай касае волята им техните имуществените отношения с предмет общото имущество да се уредят след развода им и по никакъв начин не рефлектира на общата собственост върху конкретния процесен имот, която е доказана като придобита от двамата съпрузи на валидно правно основание. Затова съдът е приел, че към момента, в който спрямо процесния недвижим имот е насочено принудително изпълнение от съдебния изпълнител за дълг на единия съсобственик- М. М., по изп.дело № 21619 от 2006 г., безспорно се установява притежанието на правото на собственост на ищцата С. С. върху 1/2 ид. ч. от имота. С продажбата на целия имот от съдебния изпълнител е нарушен чл.500, ал.1 ГПК, като за собствената 1/2 ид.ч. на ищцата публичната продан, по силата на която целият процесен имот е възложен на ответника С. С.- купувач с постановлението от 08.01.2015 г., не е породила вещно-правно действие на основание чл.496, ал.2 ГПК, тъй като длъжникът М. М. не е бил собственик на тази 1/2 ид.ч.

Съдът е изложил и изрични мотиви защо приема за неоснователно възражението на ответника за погасяване правото на собственост на ищцата по давност.

По възражението на ответника за липса на идентичност между имота, описан в нотариалния акт за собственост и този, предмет на публичната продан, въззивният съд не се е произнесъл, защото е приел, че това възражение е преклудирано- заявено за пръв път от ответника с въззивната му жалба.

Освен това, въззивният съд изрично е посочил, че възприема мотивите на първата инстанция за уважаване на иска на С. С. за собственост върху 1/2 ид.ч. от процесното дворно място, и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение касационното обжалване на решението следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК /поради противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, включително с посоченото решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр.д.№ 4190 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ по шестия поставен правен въпрос: Задължен ли е въззивният съд при произнасянето по спорния предмет на делото да обсъди всички своевременно въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях ? Видно от мотивите на решението, в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд не се е произнесъл по възражението на ответника за липса на идентичност между имота, предмет на делото и на публичната продан по изпълнителното дело и имота, описан в представения към исковата молба нотариален акт, поради преклудирането на това възражение, въпреки че то е било своевременно направено от ответника в отговора на исковата молба /находящ се на лист 69 от първоинстанционното дело/ и е поддържано от ответника и във въззивната му жалба.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г. о.