Определение № 50581 от 24.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2428/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Нели 2011-БГ“ ЕООД срещу решение №260105 от 08.06.2021 г. по в.т.д.№342/2017 г. на АС Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение №63 от 21.04.2017 г. по т.д.№186/2016 г. на ОС Добрич, с което са отхвърлени предявените от „Нели 2011-БГ“ ЕООД срещу К. Б. И. и „Луколос 65“ ЕООД искове по чл.135 от ЗЗД и по чл.19, ал.3 от ЗЗД В жалбата са наведени доводи за неправилност на решението, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че решението е постановено в противоречие с практиката, вкл. и задължителна на ВКС, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Следва ли решението по гр.д.№455/2016 г. на РС Добрич да проявява действие и спрямо ответника К. И., при условие, че той не е участвал в това производство и нарушено ли е в този случай правото му на защита. 2. Допустимо ли е в производството по гр.д.№455/2016 г. на РС Добрич разглеждането на възражение за неавтентичност на завещание, при висящност на правен спор със същото основание – гр.д.№544/2016 г. на РС Добрич и следва ли решаващият съд да прецени правилността, прилагайки мотивите на решението по гр.д.№455/2016 г. към настоящия правен спор. 3. Следва ли решаващият съд при постановяване на решението си да отчете юридическия факт, че към момента на сключване на предварителния договор, спрямо имота и праводателя по същия не са налице спорове, касаещи собствеността и безспорно е налице добросъвестност от страна на купувача предвид това обстоятелство. 4. До каква степен е обвързан съдът от депозирано признание на иска от страна на ответниците по чл.237 от ГПК и може ли да приравни същото на признание на факти по чл.175 от ГПК. 5. Съдът не е обсъдил и взел под внимание факта, че производството по гр.д.№544/2016 г. е прекратено поради оттегляне на иска и при този случай, след като страна оттегля иска си за нищожност на завещание, насочен срещу заветника, то допустимо ли е възражение, направено от него за нищожност на завещанието по гр.д.№455/2016 г. при условие, че заветникът не участва в това производство, да се приеме за разглеждане. При наличието на тези предпоставки, длъжен ли е бил въззивният съд да подложи на проверка фактите, наведени от страните, че оспорването на завещанието е било недопустимо от ответника по гр.д.№455/2016 г., предвид това, че същият не е от кръга наследници, имащи право на това, както и легитимирайки се с констативен нотариален акт за давност по обстоятелствена проверка, същият няма правен интерес. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответниците по касация не заявяват становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че не е обвързан от депозираното и оттеглено признание на исковете от ответниците, тъй като в производството по чл.19, ал.3 от ЗЗД съдът дължи служебно произнасяне по въпроса дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, вкл. дали отчуждителят е собственик на имота /чл. 363 ГПК/. Посочил е, че отчуждителят и ответник по делото К. Б. И. се легитимира като собственик на процесния имот въз основа на саморъчно завещание от 08.09.2004 г., отворено и обявено на 10.10.2014 г., като с влязло в сила решение №720 от 20.06.2019 г. по гр.д.№455/2016 г. на РС Добрич, произнесено при участието на „Нели 2011 БГ“ ЕООД като трето лице –помагач на страната на ищеца и обвързващо го на основание чл.223, ал.1от ГПК, е отхвърлен предявения от „Луколус 65“ ЕООД срещу ЕТ „Т. Г. – Т. – Д. Г.“ иск с правно основание чл.108 от ЗС с предмет процесния имот. Установил е, че в решаващите си мотиви РС е приел, че ищецът „Луколус 65“ ЕООД не е доказал автентичността на саморъчното завещание, извършено в полза на неговия праводател К. Б. И., поради което последното не е породило предвиденото в закона правно действие и ищецът не може да се легитимира като собственик на вещта - праводателят му К. Б. И. не може да прехвърли в полза на ищцовото дружество права, които сам не притежава. В светлината на изложеното е достигнал до извод, че атакуваната разпоредителна сделка, макар и действителна, не е произвела правно действия по прехвърляне на собствеността между отчуждителя К. Б. И. и купувача „Луколус 65“ ЕООД, поради което липсва основна материалноправна предпоставка за основателността на П. иск - атакуваната сделка да има увреждащ характер спрямо ищеца – кредитор, а предявеният иск с правно основание чл. 135 ЗЗД е неоснователен. Изразил е становище, че предпоставка за уважаването на предявения иск по чл.19, ал.3 от ЗЗД е вещта – предмет на предварителен договор, да съставлява част от патримониума на прехвърлителя, за която предпоставка съдът следи служебно – чл. 363 ГПК. В този смисъл и тъй като съобразно решение №720 от 20.06.2019 г. по гр.д.№455/2016 г. на РС Добрич, обвързващо ищцата по реда на чл.223, ал.1 и ал.2 от ГПК, праводателят К. Б. И. не се легитимира като собственик на вещта, тъй като саморъчното завещание в негова полза е неавтентично, е достигнал до извод, че предявеният иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД следва да бъде отхвърлен без да се изследват по същество останалите предпоставки за основателността му. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато. С формулирания в изложението първи въпрос се поддържа накърняване на чужди права /правото на защита на ответната страна по делото/, което е недопустимо, а с въпроси втори и пети по същество се иска ревизиране на становище на съд, изразено в решение, което освен, че не е предмет на настоящия спор, е и влязло в сила, поради което на основание чл.297 от ГПК е задължително за всички съдилища в Република България. В този смисъл посочените въпроси не могат да се квалифицират като правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по останалите въпроси. Както бе посочено, в решението е изразено изрично становище, че в производството по чл.19, ал.3 от ЗЗД съдът дължи служебно произнасяне по въпроса дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, вкл. дали отчуждителят е собственик на имота /чл. 363 ГПК/. Посоченото е изцяло в съответствие с константната практика на ВКС /наличието на която изключва бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК спрямо трети и четвърти въпроси/, според която от общото правило, че признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл.237 от ГПК или да остави съда да постанови решение по чл.235 от ГПК, изключение са случаите, изрично предвидени в закона, в които решение по смисъла на чл.237 от ГПК при признание на иска не се постановява /чл.324, чл.334, чл.339 от ГПК/, както и случаите, в които съдът е длъжен служебно да провери дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали отчуждителят е собственик на имота /чл.363 от ГПК/, при което се постановява решение при условията на чл.235 от ГПК. Предвид изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. В този смисъл и предвид обстоятелството, че в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не е формулиран друг материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд /твърдяното противоречие с решения и ТР на ВКС не съставлява такъв въпрос/, а съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочено общото основание за селектиране на касационните жалби - правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства, настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,