Определение № 369 от 07.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 721/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. С въззивното решение № 56 от 12.05.2021 год. по гр. д. № 378/ 2021 год. състав на Окръжен съд – Бургас е потвърдил като правилно и законосъобразно постановеното от Районен съд – Царево решение от 11.11.2020 год. по гр. д. № 419/2019 год. С него съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 109, вр. чл. 50 ЗС, предявен от С. П. К. срещу В. К. И., Г. В. М., К. В. И. и „Теленор България“ ЕАД, като е отхвърлил претенцията на ищеца за преустановяване ползването и работата на изградената на покрива на собствената на ответниците сграда приемо-предавателна станция /ППС/ 5415 на „Теленор България“ ЕАД. Съгласно мотивите към въззивното решение не се установява по делото поставянето и използването на въпросното съоръжение да създава за ищеца - собственик на съседен поземлен имот, пречки за използването му по-големи от обикновените. Липсват доказателства, които да подкрепят твърденията за това, че изградената в съседство ППС създава вредна среда и има вредно въздействие върху живота и здравето на ищеца и семейството му, както и че са нарушени строителните правила и норми, като не е изискано съгласието му за нейното изграждане в качеството му на собственик на съседен имот. Обосновавайки се с приложената документация във връзка с проектирането и строителството на съоръжението, както и извършената съдебно-техническа експертиза, съдът приема за установено по несъмнен начин, че при неговото изграждане са спазени техническите правила и норми, както и специфичните изисквания, касаещи този вид строежи. В касационната жалба С. П. К., представляван от адв. Ив. М., оспорва въззивното решение по съображения за неправилност и необоснованост като счита, че не са взети под внимание събраните по делото доказателства в тяхната цялост. Основното му оплакване е свързано с това, че не са били събрани достатъчно доказателства, установяващи пригодността на собствената на ответниците сграда за монтиране на процесното съоръжение, както и че същото е безопасно за здравето на живущите в близост. В изложението към жалбата касаторът се позовава на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Счита, че преразглеждането на въззивното решение е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изтъква, че собствениците на съседни поземлени имоти са силно ограничени по отношение защитата на техните права при поставянето на подобни съоръжения, тъй като ЗУТ не установява изискване за получаване на тяхното съгласие, нито ги включва в кръга на заинтересованите лица по смисъла на чл. 149 – същите не се уведомяват за издаденото разрешение за строеж и не са легитимирани да го оспорват по административен ред. С оглед на това поддържа, че ако в производствата по чл. 109 ЗС е достатъчно съдът да се довери на техническата оценка по реда на Наредба № 9/1991 год. за пределно допустимите нива на електромагнитни полета в населени територии и определяне на хигиенно-защитните зони около излъчващите обекти, без да е необходимо инвеститорът да доказва при какви условия и как са извършени замерванията, то тогава възможностите на посочените лица /собственици на съседни имоти/ биха били напълно блокирани. По тези съображения, без да поставя конкретен правен въпрос, касаторът счита, че са налице достатъчно основания за допускане на касационното обжалване в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответниците по касация В. К. И., Г. В. М. и К. В. И., заедно представлявани от адв. Д. С., оспорват жалбата. По отношение на предпоставките за допускането ѝ до разглеждане по същество от касационната инстанция поддържат, че такива не са налице, тъй като касаторът не е изпълнил изискванията на закона за точно и мотивирано изложение и не е поставил конкретни правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. Ответното „Теленор България“ ЕАД не взема становище. Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., като обсъди доводите на страните и данните по делото намира следното: Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежно легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд. Не се установяват пороци, които да налага служебно произнасяне по предмета на настоящото производство с оглед констатирана вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. По релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че същото не е обосновано. Представеното към жалбата изложение не удовлетворява изискванията за конкретно формулиран, обуславящ решаващата воля на съда по делото правен въпрос като обща предпоставка за допустимост на касационния контрол. Съгласно задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/ 2009 год., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Задължението на касатора да посочи конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото и обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата, включително по отношение фазата на нейното селектиране, са израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Ето защо липсата на конкретно формулиран въпрос сама по себе си представлява достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване и не може да бъде преодоляна чрез служебното извеждане на такъв въпрос от страна на касационния съд, доколкото това би било в противоречие с основните начала, установени в чл. 6, 8 и 9 ГПК - диспозитивно начало, състезателност и равенство на страните. При този изход на делото искането на ответниците по касация за присъждане на сторените от тях разноски пред настоящата инстанция е основателно за сумата 600 лева - заплатено адвокатско възнаграждение в брой, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 30.09.2021 год. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,