Определение № 154 от 13.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4754/2019 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена касационна частна жалба от Р. Д. Я., чрез адв.Е. М. срещу определение № 1646/14.08.2019 г., постановено по ч.гр.дело № 1854/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание на 14.03.2019 г. по гр.дело № 1644/2018 г. на Асеновградския районен съд, с което е оставено без уважение искането на ответницата Р. Д. Я. за прекратяване на производството по делото, поради липса на международна компетентност на българския съд. Поддържаното основание за неправилност на определението е незаконосъбразност. Неправилно според жалбоподателката въззивният съд не е съобразил разпоредбата на чл.20 от Конвенцията за компетентността, приложимото, право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, както и разпоредбата на чл.5-ти от същата конвенция, с оглед на които се налага извод, че спорът не е подведомствен на българския съд. Поддържа се също, че въззивният съд не е обсъдил представените от жалбоподателката писмени доказателства, от които е установено обстоятелството, че детето на страните А. Я. е ученичка и учи в училище в [населено място] – Т. и, че постоянно живее в посочения град. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени обжалваното определение и вместо него се постанови друго, с което производството по делото да се прекрати. В изложението към частната жалба са формулирани въпросите: 1. допустимо ли е български съд да се произнася по въпроси, касаещи родителските права, определяне режим на контакт и издръжка за деца на страните в процеса, живеещи постоянно на територията на РТ., 2. нарушен ли е интереса на деца, живеещи в РТурция, учащи в тази държава и невладеещи български език, при определяне режим на контакт и издръжка за деца на страните в процеса от български съд. Посочените основания за допускане на касационно обжалване са по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. Ответникът по частната жалба Н. Я., чрез адв.М. П. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната частна жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателката съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че пред Районен съд [населено място] е предявен иск за развод, съединен с искове за предоставяне на родителските права,определяне на лични контакти и за заплащане на издръжка,предявени от Н. Й. Я. против Р. Д. Я. и с насрещен иск за развод по вина на съпруга, предявен от Р. Д. Я. против Н. Й. Я.. Прието за установено от изложените твърдения в исковата молба и приложените към нея доказателства, че страните са български граждани,сключили граждански брак в Т.,като бракът е регистриран в Б. под /№//04.10.11г. От брака страните имат две деца,едното от които пълнолетно, а другото-дъщеря А. Я. е непълнолетно,родено в Т.. Посочено е, че са налице твърдения, че понастоящем ищецът има адресна регистрация в Г., а ответницата живее в И.,като непълнолетното дете в момента също живее с нея. Приел е, че от представените по делото писмени доказателства е установено, че ответницата и непълнолетната А. пребивават в Т., в И., където детето учи. Съдът е приел, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по брачен иск с правна квалификация чл.49, ал.1 от СК – за прекратяване на брака с развод по исков ред, че с този главен иск са обективно съединени небрачни искове за уреждане положението на непълнолетното дете, които по силата на чл. 322, ал. 2 ГПК задължително се съединяват за съвместно разглеждане в брачния процес. Прието е, че с оглед на установеното по делото обстоятелство, че страните са български граждани, но имат обичайно местоживеене съответно за ответницата-Т., а ищецът-Г. се налага извод, че образуваното гражданско дело има международен елемент. Посочил е, че задължение на съда е да следи служебно за своята международна компетентност, независимо дали тази компетентност се урежда от регламент на Европейския съюз (ЕС),от международна конвенция,приета от Република България или от Кодекса на международното частно право /КМЧП/. Въззивният съд е приел, че главният иск е този за развод и той е определящ при преценка на международната компетентност на съда да го разгледа. Приел е също, че повдигнатият спор попада в териториалния,времеви и предметен обхват на Част Втора от КМЧП ,която съдържа процесуалните норми,за разлика от Част Трета,която определя приложимото материално право при решаване на спора по същество. Посочено е, че международна компетентност на българския съд по брачни искове,(в това число за развод),е уредена в чл.7 от КМЧП, според който брачните искове са подведомствени на българските съдилища,ако един от съпрузите е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България. Прието е, че в разглеждания казус и двете страни са български граждани и поради това е налице една от предвидените в чл. 7 КМЧП хипотези, които са дадени като възможности за избор, а не кумулативно. Според въззивния съд в случая не са приложими правилата на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. на Съвета относно компетентността,признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата,свързани с родителската отговорност, тъй като страната по обичайното местопребиваване на ответницата и детето не е държава-членка на ЕС. Приел е, че за споровете по искове за упражняване на родителски права и режим на лични контакти на детето (без тези за издръжка), при наличие на международен елемент в правоотношението в случай на обичайно местопребиваване на детето в страна, която не е членка на ЕС се прилага Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996г.(Конвенцията). Приел е също, че Република България е страна,която е ратифицирала Конвенцията със закон,приет от 40-то НС на 18.01.06г.,обн.ДВ,бр.15/16.02.07г.,в сила от 01.02.07г., но Република Турция не е страна по тази Конвенция, поради което тя е неприложима по отношение на настоящия спор. Съдът е приел, че в случаите, когато не е приложимо правото на Европейската общност, (тъй като Турция не е страна-членка) и международен акт, какъвто е Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, поради това, че Република Т. не е страна по нея, е приложим КМЧП. Прието е, че за отношенията между родители и деца е предвидена компетентност на българския съд, когато поне единият родител е български гражданин съгласно чл.9,ал.2 от КМЧП. Формиран е извод, че в случая и двете страни са български граждани, което определя международната компетентност на българския съд. При тези съображения е потвърдено първоинстанционното определение, с което е оставено без уважение искането на ответницата Р. Я. за прекратяване на производството по делото, поради липса на международна компетентност на българския съд да разгледа спора. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК по двата въпроса в изложението, тъй като са формулирани общо и схематично, и не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според практиката на ВКС, обективирана в т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение/определение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение/определение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че поставените въпроси не представляват правни въпроси. Дори и да се приеме, че въпросите са правни жалбоподателката не е обосновала наличието на допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК, а именно не се е позовала на задължителна практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практика на ВКС, нито са посочени актове на Конституционния съд на РБългария или на Съда на Европейския съюз. Не е мотивирано и допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК - не е посочила какво е значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателката не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставените въпроси, касаещи приложението на разпоредбите на чл. 7 и чл.9 КМЧП не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна съдебна практика. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение