Определение № 601 от 17.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2318/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Р. Р. Б., чрез пълномощник адв. П. К. от САК, срещу определение № 2245 от 01. 09. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд /САС/, Търговско отделение, Единадесети състав по в.ч.гр.д. № 1953 по описа на съда за 2022 г. С обжалваното по касационен ред въззивно определение е потвърдено първоинстанционно определение, имащо характер на разпореждане № 140 от 24. 03. 2022 г., постановено от Благоевградски окръжен съд, Дванадесети състав по т.д. № 56 по описа на съда за 2022 г., с което съдът е оставил без уважение молбата на частната жалбоподателка за освобождаването и от държавна такса.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като се твърди че съдът не е обсъдил в цялост релевантните обстоятелства за произнасяне по молбата за освобождаване от държавна такса, а избирателно е посочил, че ищцата е в трудоспособна възраст, в декларацията и не било посочено да и се налагат ежемесечни разходи за лечение, и е изписана от болницата с подобрение. Твърди се, че съдът не е обсъдил обстоятелството, че видно от представена по делото епикриза, ищцата е с временно загубена трудоспособност, както и че освен декларираните доходи от трудови правоотношения, получавани от нея и от съпруга и, същите нямат други доходи и имущества. Сочи се, че искът е предявен като частичен, поради което и при увеличаването му размерът на таксата би бил значителен.

Иска се отмяната на обжалваното определение и освобождаването на ищцата – частна жалбоподателка, от държавна такса и разноски по делото.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване се обосновава с произнасяне от страна на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправни въпроси, както следва:

• За приложението на чл. 83, ал. 2 от ГПК и за задължението съдът да извърши цялостна преценка за наличие на основания за освобождаване от държавна такса и разноски.

• При решаване на въпроса за освобождаване от държавна такса как се определя дали едно лице действително не разполага с парични средства, достатъчни за заплащане на държавна такса и разноски по делото?

• При определяне на възможностите на едно лице за плащане на държавна такса следва ли съдът да направи преценка за всеки конкретен случай, като съпостави доходите на лицето или съответно липсата на такива с установените в страната: 1/ линия на бедност; 2/данните на НСИ за минималните средства, необходими месечно за член от семейството и/или данни на КНСБ за стойността на необходимата издръжка на живот – официални, общодостъпни и отчитани при определяне на работна заплата?

Твърди се по посочените въпроси въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с приложените към жалбата определение № 155/07. 04. 2020 г. по ч.т.д. № 173/20 г. на ВКС, Второ т.о., определение № 603/25. 05. 2014 г. по ч.т.д. № 2139/14 г. на Второ т.о. и др.

Претендира се обжалваното определение да е и очевидно неправилно по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, поради това че съдът не е извършил необходимите действия за преценка на фактите от значение за спора, като не е взел предвид обстоятелството, че ищцата е с временно загубена работоспособност, което също е относимо към искането за освобождаване от държавна такса.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК.

За да потвърди определението, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на частната жалбоподателка за освобождаването и от държавна такса, въззивният САС е изложил, че видно от представената по делото декларация частната жалбоподателка получава месечен доход от 650 лв., а съпругът и – 1100 лв. месечно възнаграждение и двамата нямат непълнолетни деца, които да издържат. Съдът е посочил, че от представените доказателства формира извод, че лицето е в трудоспособна възраст, в представената декларация по чл. 83, ал. 2 от ГПК не е посочено частната жалбоподателка или член от семейството и да страда от заболяване, което налага ежемесечни разходи за лечение, а видно от медицинската документация, представена по делото – епикриза и амбулаторен лист, при изписването и от болницата статусът и е бил с подобрение, с каквото подобрение е приключил и проведеният курс на лечение. Като е изложил и че доказателства за влошено здравословно състояние след ПТП - обстоятелство, вписано в декларацията по чл. 83, ал. 2 от ГПК, не са представени нито пред първоинстанционния съд, нито пред въззивната инстанция, съдът е намерил искането за освобождаване от държавна такса за неоснователно.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение на САС не следва да бъде допуснато.

Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото - чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на който са осъществени някои от специфичните за достъпа до касация основания по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разрешен с обжалвания въззивен съдебен акт е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Посочването на значимия за всяко дело правен въпрос е задължение на жалбоподателя, който трябва да обоснове и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретният случай първият от поставените въпроси, макар и да не е формулиран именно във въпросителна форма, е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото е основан на принципното положение, залегнало и в постоянната, и еднопосочна практика на касационната съдебна инстанция, че при разрешаването на въпроса дали страната има достатъчно средства да заплати дължащата се държавна такса, съдът дължи комплексна и цялостна преценка на заявените и установени по делото от молителя обстоятелства относно имущественото му, здравословно и гражданско състояние, с оглед и на конкретният размер на дължащата се държавна такса, и на другите особености на всеки отделен случай. При постановяването на обжалваното си определение обаче въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, включително и с цитираната в жалбата, и приложена по делото, както това се поддържа от частната жалбоподателка. Напротив – съдът е извършил преценка на заявените в представената по делото декларация по чл. 83, ал. 2 от ГПК обстоятелства, както и на приложените по делото доказателства и е стигнал до решаващия си за изхода на делото във въззивната инстанция извод, че с оглед установеното, и при конкретният размер на дължащата се държавна такса, за ищцата не е невъзможно да я внесе. Оплакване, базирано на поддържаното в частната касационна жалба влошено здравословно състояние на ищцата след ПТП, във въззивната жалба, с която САС е сезиран, не е релевирано. На свой ред извършената от съда конкретна оценка на доказателствата по делото, за да приеме обратното на твърденията на ищцата, и на отразеното в декларацията по чл. 83, ал. 2 от ГПК, като такава изцяло по правилността на обжалваното определение, не подлежи на преценка в настоящото производство по допускане на касационно обжалване. Поради изложеното по отношение на първия въпрос не е налице поддържаният допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Вторият въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Същият е общ, хипотетично зададен и отговорът му не е обусловен от приложението на конкретни правни норми от действащия обективен правов ред, като общи правила за поведение на правните субекти, поради което не е и правен, както това изискват чл. 280, ал. 1 от ГПК, и задължителното за съдилищата тълкуване на същата разпоредба, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Третият въпрос е правен, но обуславящите отговора му предпоставки не са обсъждани от въззивния съд в обжалваното му определение, поради което същият не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. По отношение на него не е налице и поддържаният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото в цитираната и приложена от частната жалбоподателка към жалбата и практика на ВКС, съдържащите се във въпроса предпоставки, основани на линията на бедност и на статистически, съответно – синдикални данни, също не са обсъждани.

Обжалваното определение не е и очевидно неправилно. В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният негов порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, и без за това да се налага някакъв нарочен анализ на приетото в мотивите, и на постановеното от съда. В случая очевидната неправилност се обосновава от жалбоподателя с твърдения, че съдът не е извършил необходимите действия за преценка на фактите от значение за спора, като не е взел предвид обстоятелството, че ищцата е с временно загубена работоспособност. Така изложеното обаче е относимо изцяло към правилността на извършената от съда преценка на доказателствата по делото и на правните твърдения и доводи в молбата на частната жалбоподателка за освобождаването и от такса, без при това въобще да разкрива такъв тежък порок на обжалвания съдебен акт, че същият да води до неговата очевидна неправилност в смисъла, обяснен непосредствено по-горе.

По изложените съображения, касационно обжалване на въззивното определение на САС не следва да бъде допуснато.

На основание чл. 77 от ГПК частната жалбоподателка следва да бъде осъдена да заплати дължащата се държавна такса за касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение