Определение № 3336 от 28.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2746/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от Съюза на слепите в България /ССБ/, представляван от адв. Ал. Д., срещу постановеното в производство по чл. 124, ал. 1 ГПК решение № 1391 от 17.03.2023 год. по въззивно гр. д. № 6293/2021 год. на Софийския градски съд. С него, като се потвърждава решението от 14.09.2020 год. по гр. д. № 32331/2018 год. на Софийския районен съд /поправено с решение от 25.02.2021 год./, са отхвърлени исковете на ССБ за признаване за установено спрямо М. М. К. и Н. А. Т., че ССБ е собственик по регулация и на основание изтекла придобивна давност в период повече от 30 години до датата на подаване на исковата молба на недвижим имот с идентификатор *** и площ по документи 727 кв. м., находящ с в [населено място], м. „С.“, по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със заповед № РД-18-54/30.08.2010 год., идентичен с имот с бивш пл. № *, нанесен в кадастрален лист 171 по неодобрения кадастрален план на София, заснет през 1994 год., находящ се в землището на кв. О. - ІІ част, „М. п.“, м. „Ч.“, [улица], при съседи: от север имот с идентификатор *** и от останалите три страни имот с идентификатор ***. За да отхвърлят предявените искове и двете съдебни инстанции приемат, че въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и на заключението на съдебно-техническата експертиза, ищецът не доказва при условията на изискуемото пълно и главно доказване сочените в исковата молба основания, на които твърди да е собственик на спорния имот, а именно – регулация и придобивна давност. Съгласно мотивите на съда, не се установява придобиване на процесния имот на основание чл. 55а ЗПИНМ /отм./. Визираната специална хипотеза на отчуждаване допуска, съобразно с градоустройствените изисквания, от урегулирани или неурегулирани имоти на частни лица и на обществени организации да се образуват или групират парцели и отчуждават имоти в полза на държавата за държавно и групово жилищно строителство, както и за отстъпване право на строеж на обществени организации или на жилищно-строителни кооперации. В този случай, съгласно чл. 55а, ал. 3 ЗПИНМ /отм./, отчуждаването на имотите настъпва по силата на решение на Изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет/Градския народен съвет за това отчуждаване. Такова обаче не е представено по делото. Освен това, не е установено и да е реализирано мероприятието, за което е отчужден имотът. Прието е от фактическа страна, че към датата на включване на процесния имот в ТКЗС същият е бил земеделски, както и че е възстановен по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Й. В. с решение № 96/ 14.03.2005 год. на ОбСЗГ „Н. И.“. Установено е, че ответниците се легитимират като собственици на имота по силата на реституцията и прехвърлителни сделки. Отчетено е още, че към решението на ОбСЗГ е издадена скица по чл. 18ж, ал. 1 от ППЗСПЗЗ от техническата служба на общината, както и че по заключение на вещото лице процесният имот попада в парцел II, отреден за ССБ по регулационен план, одобрен със заповед № 329 от 30.11.1965 год. Посочено е, че съгласно експертното заключение, а и по показания на изслушаните свидетели, в имота попадат части от сгради, които са постройки с временен характер, използвани като складови помещения. В тази връзка в обжалваното решение е мотивиран изводът за това, че същите не представляват строителство съобразно предвиденото в регулационния план застрояване, което трайно да променя предназначението на земята. Следователно и не препятстват възстановяването на собствеността, тъй като не може да се приеме, че е реализирано мероприятие по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. С тези съображения въззивният съдебен състав е възприел извода за законосъобразно реституиране на процесния имот, съответно за неоснователност на поддържаните от ищеца твърдения за придобиването му по регулация. По отношение на поддържаното основание за изтекла придобивна давност в обжалваното решение е прието, че ищецът е придобил фактическата власт върху имота още преди неговото реституиране през 2005 год. Упражняването на фактическата власт е продължило и след приключване на реституционната процедура, което обстоятелство извънсъдебно се признава от единия от ответниците в писмо с вх. № 01-20/27.10.2006 год., адресирано до „Успех – ССБ“ ЕООД, в което е заявено, че ищецът владее имота без правно основание. Така установеното владение обаче е прекъснато още през 2008 год., когато ответникът М. К. поставил ограда на имота, с което преградил достъпа до него. Извън това съдебният състав е намерил, че представените по делото доказателства изключват и наличието на субективния елемент на фактическия състав на владението, а именно намерението вещта да се държи като своя. След анализ на събраните по делото гласни и писмени доказателства съдът приел за установено, че през 2017-2018 год. ръководството на ССБ е организирало среща с лицата, на които са били възстановени имоти или са закупили такива в рамките на терена на бившето военно поделение, сред които е бил и ответникът М. К.. На същата среща от името на ищеца е било предложено изкупуване на имотите, включително и на спорния, на цена от 20-30 евро на кв. м. Дадените от свидетеля Й. показания в този смисъл са кредитирани от съда като логични, последователни, непротиворечиви и кореспондиращи с останалите ангажирани по делото доказателства. В тази връзка е цитирано и приетото по делото писмо, подписано от председателя на ССБ, с което е отправено предложение за сключване на предварителни договори за покупко-продажба на имотите със собствениците им. Последното е оценено като извънсъдебно признание по реда на чл. 175 ГПК, че към 2019 год. ищецът не е възприемал себе си като собственик на спорния имот, доколкото ако ищецът е считал себе си за такъв, т. е., ако е бил налице и субективният елемент от фактическия състав на владението, не би се стигнало до отправяне на предложения до ответниците за изкупуване на притежавания от тях имот. Според касатора решението е неправилно и необосновано – касационни отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Моли същото да бъде допуснато до касационно обжалване поради противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 год., ОСГК, където са дадени указания, че въззивната инстанция трябва да обсъди всички доказателства по делото и да направи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Като обуславящ изхода на делото правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК сочи: „ В случая намира ли приложение хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС за кратка петгодишна давност с оглед на обстоятелството, че в случая владелецът ССБ е бил добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик, или че предписаната от закона форма е била опорочена? “. Застъпената теза е за неправилна оценка на доказателствения материал и в частност показанията на свидетеля Й., които касаторът счита, че не следва да бъдат кредитирани. Изразява се несъгласие с отрицателната констатация на съдебните инстанции по отношение факта на осъществявано владение върху имотите от страна на ССБ. В писмен отговор ответниците М. М. К. и Н. А. Т., чрез общия им пълномощник адв. М. А., оспорват жалбата по съображения за нейната неоснователност и отсъствие на предпоставки за допускането ѝ до разглеждане по смисъла на чл. 280 ГПК. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка намира касационната жалба за процесуално допустима – същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по предпоставките за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен състав съобразява следното: Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Следователно формулираните правни въпроси, за да удовлетворяват така очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да почиват на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Правни въпроси, мотивирани с фактически констатации, каквито не са възприети във въззивното решение, са неотносими, тъй като не са обусловили правните изводи на съда – те представляват доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Неотносими са и онези правни въпроси, отговорът на които не би довел до различен изход на делото. В разглежданата хипотеза въззивният съд не е обсъждал характера на осъщественото от ищеца владение. След преценка на доказателствата е приел, че упражняването на същото е несъмнено доказано единствено за правнорелевантния период от 2005 до 2008 год. Преди реституирането на имота давност не е текла с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, намираща приложение и по отношение на ЗСПЗЗ съгласно даденото разрешение в ТР № 10 от 05.12.2012 год. на ВКС по тълк. д. № 10/ 2012 год., ОСГК. За периода след реституцията е възприет изводът за прекъсване на давностното владение чрез поставянето на ограда от ответника М. К. и установяване на негова фактическа власт. Т. е., фактическите изводи са за доказано владение за срок, който не покрива и кратката 5-годишна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС. Следователно, не е обуславящо за изхода на спора да се отговаря на поставения от касатора правен въпрос досежно характера на осъществяваното от него владение, тъй като решаващите изводи на въззивния съд по предмета на спора не са били повлияни от произнасянето по него. В случая мотивите към обжалваното решение отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция по предмета на спора, като са обсъдени събраните относими доказателства и въз основа на тях са посочени фактическите положения, които се приемат за установени по делото. Решението съдържа конкретните съображения по наведените във въззивната жалба доводи и оплаквания на ищеца, а изложената във връзка с тях позиция на съда е ясно, кратко и логично обоснована. С това са удовлетворени изискванията за мотивираност на съдебния акт, поради което и изложените в тази насока оплаквания биха могли да имат значението единствено на доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чието обсъждане по същество е недопустимо в хода на настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби. В заключение - не са налице релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. При този изход на спора касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените в настоящето производство разноски в размер на заплатеното от тях адвокатско възнаграждение в размер на 6 000 лв. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.