Определение № 60515 от 26.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2095/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. И. Драговчев, действащ лично и като ЕТ „Д. – Й. И.“, и „Д. билд“ ЕООД, представлявани от адв.Г. Ю., срещу решение № 775 от 15.04.2020г. по т.д. № 5730/2019г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав в частта, с която е потвърдено решение № 5014 от 07.11.2018г. по т.д. № 168/2015г. на Благоевградски окръжен съд, Гражданско отделение, 10 състав за признаване за установено на основание чл.422 ГПК по предявените искове от „УниКредит Булбанк“ АД против Й. И. Драговчев, действащ лично и като ЕТ „Д. – Й. И.“, и „Д. билд“ ЕООД, че Й. И. Драговчев, действащ лично и като ЕТ „Д. – Й. И.“ /ЕТ като кредитополучател/, и „Д. билд“ ЕООД дължат на „УниКредит Булбанк“ АД солидарно следните суми по договор за банков револвиращ кредит № 70580 – 1, сключен на 23.11.2007г., изменен и допълнен с анекс № 1 от 20.11.2008г., анекс № 2 от 16.11.2009г., анекс № 3 от 13.05.2010г., анекс № 4 от 17.11.2010г., анекс № 5 от 19.05.2011г., анекс № 6 от 15.11.2011г., анекс № 7 от 17.05.2012г. и анекс № 8 от 03.09.2012г., както следва: 1. на основание чл.430, ал.1 ТЗ сумата от 59 489,16 лева главница, заедно със законната лихва върху главницата от 27.05.2015г. до окончателното й изплащане; 2. на основание чл.430, ал.2 ТЗ и чл.79 ЗЗД сумата от 14 287,22 лева – лихва за времето от 20.07.2013г. до 26.05.2015г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 2616 от 01.06.2015г. по ч.гр.д. № 495/2015г. на РС – Разлог.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат, че атакуваният акт е постановен при неправилно установени факти, което нарушение се е отразило на правилността на фактическите и правни изводи на съда. Считат, че въззивният съд не е обсъдил възраженията им във връзка с твърденията на банката, че е изпълнила задължението си да съобщи обявяването на кредита за предсрочно изискуем, както и възраженията за наличие на неравноправни клаузи. Поддържат, че в нарушение на процесуалните правила съдът е отказал да допусне поисканата съдебно – счетоводна експертиза. Считат за неправилен, необоснован и в нарушение на процесуалните и материалните норми извода на съда, че дружествата нямат качествата на потребител. Излагат съображения относно наличието на недоказани от банката предсрочна изискуемост и размер на претендираните вземания. Твърдят, че съдът се е произнесъл по непредявена от банката претенция, като е направил извод относно дължимостта на вземането след неговия краен срок – 20.11.2015г. Излагат съображения относно нищожността на договора за кредит и анексите към него. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите обосновават искането си за допускане на касационно обжалване с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, като сочат следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Допълнително придобитата „търговска правосубектност“ от физическото лице, което в определени правоотношения действа и със своята фирма – едноличен търговец, лишава ли се от защитата/ закрилата, която се следва на потребителя/ физическо лице?

2. Потребител ли е физическото лице в договор за банков кредит, който банков кредит е предоставен въз основа на договор между банката и регистрирания му едноличен търговец?

3. Разширяването на съществуващата правосубектност на физическото лице с регистрацията на физическото лице и като едноличен търговец лишава ли физическото лице от правото да претендира/ да иска защита като потребител в правоотношения, в които страна е и ЕТ?

4. Участието на ЕТ в договорни правоотношения като ЕТ лишава ли физическото лице от гражданското му право да се позове на защитата като потребител в договора за кредит?

5. Въпрос за задължението на съда да обсъди и извърши проверка на правилността на първоинстанционното решение съгласно чл.273 вр. чл.236, ал.2 ГПК.

6. Надлежното уведомяване от страна на кредитора за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по договор за банков кредит може ли да бъде инкорпорирано в покана за доброволно изпълнение до длъжника?

По първите четири въпроса касаторите излагат съображения за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, както и за наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърдят, че третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По четвъртия въпрос се позовават на определение № 940 от 16.12.2010г. по ч.т.д. № 887/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 202 от 19.03.2007г. по гр.д. № 3154/2005г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 389/10.06.1997г. по ч.гр.д. № 269/1996г. на ВКС, ГК,V г.о., решение № 478/03.05.1994г. по гр.д. № 1399/1993г. на ВКС, ГК,V г.о., определение № 370/03.11.2008г. по ч.гр.д. № 1654/2008г. на ВКС, ГК, V г.о., решение № 1012 от 03.07.1995г. по гр.д. № 1853/1994г. на ВКС, ГК, V г.о. и решение № 855/04.12.2003г. по гр.д. № 123/2003г. на ВКС, ГК, II г.о. Твърдят, че петият въпрос е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. По шестия въпрос се позовават на решение № 3 от 17.04.2019г. по т.д. № 1831/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. по тълк.д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, т.18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., Тълкувателно решение № 3/27.03.2019г. по тълк.д. № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС, решение № 139 от 05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 114 от 07.09.2016г. по т.д. № 362/2015г. на ВКС, ТК, II т.о.

Ответникът по касационната жалба „УниКредит Булбанк“ АД представя отговор, с който оспорва същата. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел за установено, че с договор за банков револвиращ кредит № 70580-1 от 23.11.2007г. „УниКредит Булбанк“ АД е предоставила на кредитополучателя Й. И. Драговчев – едноличен търговец, извършващ дейност с фирмата „Д. – Й. И.“, сумата от 60 000 лева при 8,15 % годишна лихва, наказателна лихва при просрочие в размер на 5 % пункта, комисион за управление в размер на 1 % върху размера на кредита и комисион за ангажимент в размер на 1 % върху разрешения размер; крайният срок за погасяване е бил 23.11.2008г.; с анекс № 1 от 20.11.2008г. Й. И. Драговчев е встъпил като солидарен длъжник в задължението, размерът на лихвата е променен на 10,95 % и крайният срок за погасяване е предоговорен на 23.11.2009г.; с анекс 2 от 16.11.2009г. И. В. Д. е встъпила като солидарен длъжник в задължението, уговорен е размер на лихвата за просрочена главница 12,95 % и крайният срок за погасяване е предоговорен на 23.11.2010г.; с анекс № 3 от 13.05.2010г. страните са приели, че усвоеният размер на кредита е 57 846 лева, а погасеният – 2 153,40 лева; с анекс № 4 от 17.11.2010г. годишният размер на лихвата върху редовна главница е променен на 10 %, а на лихвата за просрочена главница – на 12 %; с анекс № 5 от 19.05.2011г. крайният срок за погасяване на кредита е променен на 23.11.2011г.; с анекс № 6 от 15.11.2011г. „Д. билд“ ЕООД е встъпило като солидарен длъжник в задължението и крайният срок за погасяване е променен на 20.05.2012г.; с анекс № 7 от 17.05.2012г. крайният срок за погасяване е променен на 23.11.2012г., а с анекс № 8 от 03.09.2012г. е приет погасителен план за главницата и крайният срок за погасяване е променен на 20.11.2015г. Въззивният съд е приел за установено още, че в три пощенски пратки, доставени от „Бул пост“ и приети на 26.05.2017г. от Й. Драговчев, банката е изпратила до солидарните длъжници покана за доброволно изпълнение, с което е обявила, че кредитът е обявен за изцяло и предсрочно изискуем на 04.05.2015г., като към 17.04.2015г. общият размер на дълга е 72 739,02 лева, в това число главница 59 489,16 лева и лихви 13 249,86 лева; длъжниците са поканени в седемдневен срок от получаването да заплатят дължимите суми; по заявлението на банката от 26.05.2015г. на 01.06.2015г. е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 495/2015г. на РС – Разлог, с която е разпоредено длъжниците Й. И. Драговчев – едноличен търговец, извършващ дейност с фирмата „Д. – Й. И.“, И. К. Д. и „Д. билд“ ЕООД да заплатят солидарно на кредитора „УниКредит Булбанк“ АД следните суми: 59 489,16 лева, представляваща незаплатена главница по договор за банков револвиращ кредит № 70580-1 от 23.11.2007г., ведно със законната лихва за забава, считано от 26.05.2015г. до окончателното изплащане; 14 287,22 лева, представляваща дължими договорни лихви, съгласно чл.4 от договора, за периода от 20.07.2013г. до 25.05.2015г.; 1 475,52 лева държавна такса и 1 963,98 лева адвокатско възнаграждение. С оглед на така установените факти въззивният съд е приел, че предмет на правния спор е съществуването на вземане в полза на ищцовата банка, произтичащо от неплатени вноски по главница и договорни лихви по обявен за предсрочно изискуем валидно сключен договор за кредит.

Намерил е, че от съществено значение за правилното решаване на спора е изясняването на въпроса относно пасивно легитимираната страна в процеса, предвид обстоятелството, че кредитополучател по договора е едноличен търговец. Позовавайки се на правната доктрина и съдебната практика на ВКС, решаващият съдебен състав е изложил съображения, че с възникването на едноличния търговец физическото лице се сдобива с допълнително качество, наличието на което се свързва с допълнително интегриращ се към него правен субект – този на търговец; последният не е нещо самостоятелно и отделено от самото физическо лице, не е някаква превърната форма на неговото съществуване; с регистрирането си като едноличен търговец физическото лице не придобива правосубектност, различна от тази, която притежава като физическо лице; в търговското си качество едноличният търговец отговаря с едно и също имущество и по задълженията, възникнали в резултат на упражняването на търговската си дейност, и за всякакви други имуществени отношения, в които влиза в частния си живот. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че задължено лице по договора за кредит и пасивно легитимирана страна в процесуалното правоотношение е физическото лице Й. И. Драговчев, действащо като едноличен търговец с фирма „Д. – Й. И.“. Приел е още, че пасивно легитимирана страна в процеса е и „Д. билд“ ЕООД, в качеството му на лице, встъпило в задължението на кредитополучателя при условията на чл.101 ЗЗД по силата на анекс № 6 от 15.11.2011г., и отговарящо към кредитора като солидарен длъжник. Въз основа на тези изводи апелативният съд е счел за неоснователно оплакването за допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила поради необсъждането на възражението за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит. Намерил е за категорично изключена възможността кредитополучателят да бъде възприет като потребител по смисъла на § 13, т.1 ДРЗЗП, изтъквайки страната по сделката - физическо лице, което действа като едноличен търговец, както и целта, за която е предоставена сумата – закупуване на стоки и материали за производството. Изложил е съображения, че физическото лице не може да встъпи в дълг или да даде реално обезпечение като трето лице за дълг на едноличния търговец, тъй като идентичността между едноличния търговец и физическото лице изключва възможността помежду им да се реализира фигура на трето лице. С оглед на това въззивният съд е приел, че клаузата в анекс № 1 от 20.11.2008г., по силата на която Й. И. Драговчев е встъпил като солидарен длъжник, е юридически неиздържана и не води до пораждане на солидарни отношения.

Апелативният съд е приел възражението за недължимост на сумите по исковата претенция, основано на твърдението, че кредитът не е бил надлежно обявен за предсрочно изискуем на кредитополучателя и солидарния длъжник, за опровергано от събраните по делото доказателства. Позовавайки се на заключението на счетоводната експертиза, решаващият съдебен състав е приел, че след 27.12.2013г. уговорените в приетия с анекс № 8 от 03.09.2012г. погасителен план месечни погасителни вноски не са били внасяни. Изтъкнал е, че неизпълнението на това задължение е основание за реализиране на признатото в чл.17.1 от анекса право на банката да обяви предсрочната изискуемост на кредита. Счел е, че в съответствие с разясненията на т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС поканата за доброволно изпълнение, в която е била обявена предсрочната изискуемост, е била връчена на 26.05.2015г. – един ден преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В тази връзка е изтъкнал следните обстоятелства: поканата е изпратена на посочения в Търговския регистър адрес на управление на едноличния търговец и на търговското дружество: [населено място], [община], област Благоевград, [улица]; доставянето на пощенските пратки, осъществено чрез куриерска фирма на „Български пощи“ ЕАД, е надлежно удостоверено от служител на „Български пощи“ ЕАД в съответствие с изискванията на чл.5, ал.1 от Закона за пощенските услуги, приети с решение № 581 от 27.10.2010г. на Комисията за регулиране на съобщенията; според данните, отразени в бланките на товарителниците, пратките са получени без забележки относно вида и съдържанието от Й. И. Драговчев в качеството му на едноличен търговец и управител на търговското дружество, съответно товарителница № СL0000141214 и товарителница № CL0000141211. Изтъкнал е още, че автентичността на подписа на получателя е потвърдена от заключението на почерковата експертиза.

Въззивният съд е приел, че наличието на неплатени суми по договора за кредит в размера, посочен в исковата претенция, се установява от заключението на счетоводната експертиза. Намерил е, че обратно на твърденията на ответниците не са налице основания достоверността на констатациите на експерта да бъдат поставени под съмнение. Според решаващия съдебен състав аргументите в подкрепа на искането за назначаване на повторна експертиза, изложени след изслушването на обясненията на вещото лице в съдебното заседание на 26.04.2018г., са имали за цел да убедят съда да постави на експертизата въпроси, които са били формулирани от ответниците за пръв път в молба от 13.04.2017г., а допускането им като част от задачата на експертизата е трябвало да бъде поискано в отговора на исковата молба. Заключил е, че искът по чл.422 ГПК е основателен и доказан, съобразявайки установеното от експерта, че към 26.05.2015г. неплатените задължения по договора за кредит възлизат на сумите от 59 489,16 лева главница и 14 287,32 лева лихви за периода 20.07.2013г. – 25.05.2015г.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първите четири материалноправни въпроса са поставени във връзка с тезата на касаторите за очевидна неправилност на обжалваното решение поради направения от въззивния съд извод, че физическото лице Й. И. Драговчев, действащ и като едноличен търговец, няма правото да претендира защита чрез възражение за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая, не е налице очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Следва да се отбележи, че касаторите не са заявили обстоятелства, относими към очертаните хипотези на очевидна неправилност на атакувания акт. Доводите им за наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК повтарят изложените в касационната жалба оплаквания за неправилност – основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Приложното поле на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде ясно обосновано, тъй като същото не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК.

Поставените четири материалноправни въпроси се отнасят до приложението на Закона за защита на потребителите по отношение на физическо лице, което е сключило договор за банков кредит в качеството му на едноличен търговец. Тези въпроси са свързани с предмета на спора, но не се доказва наличието на поддържаните допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 38 от 23.06.2017г. по т.д. № 2754/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 84 от 20.07.2017г. по т.д. № 1934/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. е прието, че разпоредбата на чл. 2, б."б" от Директива 93/13 дефинира понятието „потребител“ като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При транспонирането на директивата в националното ни законодателство е дадено сходно определение на същото понятие в пар.13 от ДР на ЗЗП. Според него потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Съобразно решение по дело С – 110/14 на СЕС, понятието „потребител“ е обективно и не зависи от знанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага. Посочено е, че трябва да се извърши преценка на всички обстоятелства по делото, включително на клаузите на договора, естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването й с оглед установяване на качеството на „потребител“ на страната по него /т.22 – т.23/. В случая въззивният съд, за да приеме, че кредитополучателят няма качеството на потребител по Закона за защита на потребителите, е съобразил, че страна по договора за кредит е физическо лице в качеството му на едноличен търговец, както и че предоставената сума е с цел „закупуване на стоки и материали за производството“. С оглед на това е достигнал до извода, че кредитополучателят е сключил договора, действайки в рамките на своята търговската дейност. Следователно, извършвайки проверка дали физическото лице е действало за цели от частен характер или в рамките на осъществяваната от него търговска дейност в качеството му на едноличен търговец, както и относно естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на СЕС по приложението на Директива 93/13/Е на Съвета. Що се касае до законосъобразността и обосноваността на изводите на съда, които всъщност касаторите оспорват, същите са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, неподлежащи на обсъждане в производството по чл.288 от ГПК.

Петият въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по същество не представлява конкретен процесуалноправен въпрос от обуславящо за изхода на спора значение. Въпросът е поставен в контекста на релевирани от касаторите оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила поради необсъждане на доводите, изложени във въззивната жалба. Същите нямат отношение към преценката за допускане на касационно обжалване, а към тази за неправилност на въззивното решение, която преценка, както беше посочено по – горе, не се извършва в стадия на селектиране на касационната жалба. В допълнение, следва да се отбележи, че не е налице и соченото допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд в съответствие с постоянната съдебна практика по приложението на чл.236 ГПК е обсъдил всички доводи и възражения, релевирани във въззивната жалба.

Шестият процесуалноправен въпрос е предпоставен от възприемане на съдържащото се в него твърдение за ненадлежно уведомяване от банката за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по договора за банков кредит. По въпроса дали надлежното уведомяване от страна на кредитора за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по договор за банков кредит може да бъде инкорпорирано в покана за доброволно изпълнение до длъжника е налице постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 6 от 04.04.2019г. по т.д. № 917/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., по смисъла на която волеизявлението на кредитора може да е обективирано не само в нарочно писмо/ уведомление, нотариална покана или в исковата молба. Прието е, че съгласно непротиворечивата съдебна практика не са предвидени строги изисквания към документа, в който обявяването по чл.60, ал.2 ЗКИ се съдържа, т.е. дали уведомлението до длъжника изхожда пряко от банката – кредитор или то е възпроизведено от трето лице. В случай, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, но уведомлението на банката не е достигнало до длъжника, няма пречка уведомяването да настъпи, ако в друг, връчен на длъжника документ, обявяването по чл.60, ал.2 ЗКИ е възпроизведено. Този документ може да бъде преписът от исковата молба, но възможността не се изчерпва с него. Поради това в посоченото решение е прието, че уведомяването на длъжника за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по договор за банков кредит може да бъде инкорпорирано в покана за доброволно изпълнение до него или в уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД, стига волеизявлението на кредитора /банката/ да е възпроизведено недвусмислено и конкретно спрямо вземането и задълженото лице. Преценката дали документът, на който се позовава страната, съдържа недвусмислено и конкретно волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е въпрос по същество, който може да бъде различен в рамките на всеки отделен спор. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е приел, че е налице надлежно уведомяване за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит чрез обективиране на уведомлението в поканата за доброволно изпълнение до кредитополучателя и солидарния длъжник. Твърдението на касаторите, че съдът формално се е позовал на товарителниците, без да изследва отразеното върху същите, не съответства на данните по делото. Апелативният съд изрично се е позовал на данните, съдържащи се в бланките на товарителниците, и е приел, че пратките са получени без забележки относно вида и съдържанието им от Й. И. Драговчев – в качеството му на едноличен търговец и управител на „Д. билд“ ЕООД. Изтъкнал е, че автентичността на подписа на получателя е потвърдена от заключението на допуснатата почеркова експертиза. С оглед на изложеното, не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение, по което касационната инстанция не се произнася в производството по чл.288 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 2 469,60 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение