Определение № 4089 от 17.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2974/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, представлявано от адв. Е. И., в качеството им на пълномощници на ищцата по делото Ф. А. Б., срещу определение № 185/29.04.2024 г., постановено по ч. възз. гр. дело № 161/2024 г. на Смолянския окръжен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 153/21.03.2024 г. по гр. дело № 322/2023 г. на Маданския районен съд, с което по реда на чл. 248 от ГПК е изменено в частта за разноските влязлото в сила първоинстанционно решение № 21/01.02.2024 г. по същото гр. дело № 322/2023 г., като присъдените, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в полза на жалбоподателя адвокатски възнаграждения за оказаната безплатна правна помощ на ищцата, са намалени както следва: възнаграждението, което е осъден да заплати ответникът „И. асет мениджмънт“ АД – от сумата 1 969.20 лв. – на сумата 480 лв. с ДДС; и възнаграждението, което е осъден да заплати ответникът „Ф. България“ ЕООД – от сумата 779 лв. – на сумата 480 лв. с ДДС. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се поддържат оплакване и съображения за неправилност на въззивното определение. В изложението, което е инкорпорирано в частната касационна жалба, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) какъв следва да е критерият за разумност и пропорционалност на разноските, респ. – на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда; 2) следва ли при съобразяване на критерия „разумност и пропорционалност“ съдът да съобрази и цената на иска; 3) следва ли при съобразяване на критерия „разумност и пропорционалност“ на разноските, като индиция за определянето на справедливо и разумно адвокатско възнаграждение, да служи Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ; и 4) какви следва да са обективните критерии за разумност и пропорционалност при определяне на разноските, подлежащи на възстановяване, респ. – на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда, и следва ли да се изследва, освен фактическата и правна сложност по делото, то и цената на иска, респ. – материалният интерес по делото. По отношение на първите три въпроса жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси обжалваното въззивно определение било постановено в противоречие с определение № 638/18.03.2024 г. по ч. търг. д. № 757/2023 г. на I-во търг. отд. на ВКС, определение № 474/28.02.2024 г. по ч. търг. д. № 961/2023 г. на I-во търг. отд. на ВКС и решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС. По отношение на четвъртия въпрос се сочи допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се излагат съображения този въпрос да е от значение за развитието на правото. Ответниците по делото „И. асет мениджмънт“ АД и „Ф. България“ ЕООД, в отговорите си на частната касационна жалба излагат становища и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваното въззивно определение, окръжният съд е установил, че с първоинстанционното решение № 21/01.02.2024 г. са уважени предявените от ищцата искове за прогласяване нищожността на договора за кредит с ответника „И. асет мениджмънт“ АД и за прогласяване нищожността на договора за поръчителство с ответника „Ф. България“ ЕООД, както и че присъдените с решението, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, адвокатски възнаграждения на пълномощника на ищцата, са намалени по реда на чл. 248 от ГПК с обжалваното първоинстанционно определение № 153/21.03.2024 г., както това е посочено и по-горе. Въззивният съд е приел, че следва да съобрази следните обстоятелства по делото, имащи значение за определяне размера на адвокатското възнаграждение: На първо място е намерил, че в исковата молба неправилно е посочена цената на първия иск – 13 789.17 лв., като е приел, че заемната сума е 9 000 лв., каквато е и цената на иска. В тази връзка окръжният съд е изтъкнал, че е недопустимо защитимият материален интерес изкуствено да се завишава, с цел по-голям размер на адвокатското възнаграждение. На следващо място въззивният съд е приел, че по делото липсва особена фактическа и правна сложност, тъй като се касае за спор, по който има вече установена съдебна практика, липсват многобройни и усложнени процесуални действия. С оглед това окръжният съд е приел, че присъденото с решението на районния съд възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, е било прекомерно, поради което законосъобразно и обосновано е намалено с обжалваното определение по чл. 248 от ГПК. Тези свои изводи въззивният съд е основал на практиката на СЕС, а именно: Като се е позовал на решение от 27.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, съдът е приел, че преценката за размера на адвокатското възнаграждение следва да е според правната и фактическа сложност на делото, без съдът да е ограничен от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ г. Като се е позовал на решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, окръжният съд също е приел, че определените с тази наредба минимални размери на адвокатските възнаграждения, не са задължителни при определяне размера на хонорара за правна услуга, включително в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв и при заварени правоотношения между клиент и адвокат. Въззивният съд е изтъкнал и че споделя виждането относно начина на определяне на адвокатското възнаграждение по критериите „разумност и пропорционалност“, като в тази връзка се е позовал на решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/15 на СЕС. В заключение окръжният съд е приел, че с оглед стойността на защитимия интерес, липсата на фактическа и правна сложност на делото, тъй като се касае за спор, по който е налице вече установена съдебна практика, и най-вече именно предвид спазване на принципа за разумност и пропорционалност, на пълномощника на ищцата следва по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер 400 лв., респ. – 480 лв. с ДДС, както е постановил и районният съд по отношение на всеки от ответниците. Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно определение, поставените от жалбоподателя четири правни въпроса относно критериите за определяне от съда на адвокатско възнаграждение, са обуславящи правните изводи на въззивния съд, респ. – въпросите осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Не са налице обаче наведените от касатора допълнителни предпоставки по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тъй като въззивният съд е разрешил тези правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС и СЕС, включително – посочената такава от жалбоподателя. Съгласно трайно установената практика на ВКС, основана на имащите задължителен характер разяснения, дадени в мотивите към т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, основният критерий, от който изхожда съдът когато определя размер на адвокатско възнаграждение (респ. – размер на разноски за такова), е законоустановеният критерий в чл. 78, ал. 5 от ГПК – действителната правна и фактическа сложност на делото, съотнесена към цената на предоставената по него адвокатска защита. Съгласно актуалната практика на ВКС, формирана въз основа на приетото в решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС (също задължително за съдилищата съгласно чл. 633 от ГПК), израз на която практика са и посочените от касатора определение № 638/18.03.2024 г. по ч. търг. д. № 757/2023 г. на I-во търг. отд. на ВКС и определение № 474/28.02.2024 г. по ч. търг. д. № 961/2023 г. на I-во търг. отд. на ВКС, при определяне размера на адвокатското възнаграждение (респ. – размера на разноските за такова) съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени с Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ г. В определение № 638/18.03.2024 г. по ч. търг. д. № 757/2023 г. на I-во търг. отд. на ВКС, както изтъква жалбоподателят, е разяснено, че минималните размери по Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ г. и по НЗПП могат да служат единствено като ориентир, но без да обвързват съда, т.е. – те не са задължителен критерий, а от значение като такива за определяне цената на предоставените адвокатски услуги са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. Също както се изтъква в изложението на жалбоподателя, в решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС е разяснено, че не следва да се извършват произволни, под пазарните нива, намаления на разноските за адвокатско възнаграждение, тъй като би се достигнало до обратен на целения с чл. 101 от ДФЕС ефект, който е да се постигне свободна и лоялна конкуренция. Тези разяснения са в съответствие с трайно възприетия в практиката на СЕС принцип за разумност и пропорционалност, като именно въз основа на тази практика – решението от 28.07.2016 г. по дело C-57/15 на СЕС и решение от 28.04.2022 г. по дело C-531/20 на СЕС, в мотивите към т. 2 от ТР № 3/2022 от 01.08.2024 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че разноските за адвокатско възнаграждение са разумни, когато не са нененужно скъпи и прекомерни (поради необичайно висок хонорар или предоставяне на услуги, които не са необходими), а пропорционални – когато са значителна и подходяща част от разноските, следващи се на спечелилата страна. В случая, видно от изложеното по-горе, като е възприел и приложил като критерии при определяне на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв – стойността на защитимия интерес, респ. – цената на иска, и липсата на фактическа и правна сложност на делото (спор, по който е налице вече установена съдебна практика, при липса на усложнени и многобройни процесуални действия), и като се е съобразил с принципа за разумност и пропорционалност, окръжният съд е постановил обжалваното определение в съответствие с практиката на ВКС и СЕС. В тази връзка следва да се посочи, както неведнъж е разяснявано в определения на ВКС, че несъгласието на касатора с правните изводи на въззивната инстанция не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение