Определение № 2752 от 02.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 609/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Хоум Ту Ю България“ АД, [населено място], чрез адв. Д.К. срещу решение №386 от 29.11.2024г., постановено по в.гр.д. №548/2024г. по описа на Окръжен съд- Перник, с което е потвърдено решение №469/29.05.2024г., постановено по гр.д. №5710/2023г. по описа на Районен съд- Перник. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от „Хоум Ту Ю България“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], район „Одесос“, [улица], ет. 8, иск за осъждане на З. А. Г. от [населено място] да заплати на ищеца сумата от 5 040.00 евро, представляваща дължимо възнаграждение за предоставените и приети консултантски услуги по т.II-IV от Споразумение за предоставени консултантски услуги и посредничество за продажба на недвижим имот от 29.05.2023г., на основание т.5.1 от Споразумението от 29.05.2023г., изчислено в размер на 3.6 % с ДДС от посочената в т.V от същото Споразумение цена от 140 000.00 евро, поради неявяване и отказ на З. Г. на 06.10.2023г. да подпише предварителен договор за покупко-продажба на описания недвижим имот със застроена площ от 78 кв.м., находящ се в [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 08.12.2023г. до окончателното изплащане, както и евентуално предявеният иск за осъждане на ответницата да плати сумата от 5 040.00 евро, представляваща дължимо възнаграждение за предоставените и приети консултантски услуги по т.II-IV от Споразумение за предоставени консултантски услуги и посредничество за продажба на недвижим имот от 29.05.2023г., на основание т.5.1 от Споразумението от 29.05.2023г., изчислено в размер на 3.6 % с ДДС от посочената в т.V от същото Споразумение цена от 140 000.00 евро, поради писменото оттегляне на 30.10.2023г. от З. Г. на възложеното на ищеца посредничество за покупко-продажба на описания имот, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 08.12.2023г. до окончателното и изплащане, като неоснователен и недоказан. В касационната жалба се твърди, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, водещи до неправилност на решението. Касаторът счита, че окръжният състав е препратил към мотивите на първоинстанционното решение и не е анализирал в пълнота всички доказателства, вкл. за уведомяване на ответницата за датата на подписване на окончателен договор, и не е обсъдил всички доводи и възражения на страните, вкл. за грешна правна квалификация на предявения иск и за договорено отделно възнаграждение за консултантски услуги. Поддържа, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл.20 ЗЗД при тълкуване на процесния договор, респ. е достигнал до необосновани изводи относно правата и задължения на страните, преди всичко основанията за плащане на възнаграждение по т.5.1. Моли да се отмени обжалваното решение и да се уважи предявеният иск на основание чл.79 ЗЗД за сумата 5 040 евро- възнаграждение по т.5.1. от процесното споразумение за предоставени и приети консултантски услуги, ведно със законната лихва. Претендира разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г., ППВС №1/1985г., ТР №1/2001г. по гр.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС и цитираните решения по чл.290 ГПК/ по две групи процесуалноправни въпроси, които се свеждат до въпроса - за задълженията на въззивния съд да мотивира решението като изложи собствени мотиви в хипотезата на чл.272 ГПК /първата група/ и до въпроса- за задълженията на въззивния съд да обсъди всички релевантни, допустими и надлежно събрани доказателства по делото, да обсъди доводите и възраженията на страните, вкл. за грешна правна квалификация, като аргументира фактическите си и правни изводи /втората група/, както и по една група материалноправни въпроси, които се свеждат до въпроса - относно критериите за тълкуване на договор по чл.20 ЗЗД. Ответницата З. А. Г., чрез особен представител адв. Р.К. оспорва жалбата, като счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Счита, че обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Съдът приема, че е сезиран с искове за осъждане на З. А. Г. от [населено място] да заплати на ищеца „Хоум Ту Ю България“ АД сумата от 5 040.00 евро, представляваща дължимо възнаграждение за предоставените и приети консултантски услуги по т.II-IV от Споразумение за предоставени консултантски услуги и посредничество за продажба на недвижим имот от 29.05.2023г., на основание т.5.1 от Споразумението от 29.05.2023г., изчислено в размер на 3.6 % с ДДС от посочената в т.V от същото Споразумение цена от 140 000.00 евро, поради неявяване и отказ на З. Г. на 06.10.2023г. да подпише предварителен договор за покупко-продажба на описания недвижим имот със застроена площ от 78 кв.м., находящ се в [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 08.12.2023г. до окончателното изплащане, както и евентуално предявеният иск за осъждане на ответницата да плати сумата от 5 040.00 евро, представляваща дължимо възнаграждение за предоставените и приети консултантски услуги по т.II-IV от Споразумение за предоставени консултантски услуги и посредничество за продажба на недвижим имот от 29.05.2023г., на основание т.5.1 от Споразумението от 29.05.2023г., изчислено в размер на 3.6 % с ДДС от посочената в т.V от същото Споразумение цена от 140 000.00 евро, поради писменото оттегляне на 30.10.2023г. от З. Г. на възложеното на ищеца посредничество за покупко-продажба на описания имот, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 08.12.2023г. до окончателното и изплащане. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете, квалифицирани на основание чл.79 ЗЗД, вр. чл.51 ТЗ и чл.86 ЗЗД, въззивният съд напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл.272 ГПК препраща към тях. Въззивният състав намира за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, включително за дадена неправилна правна квалификация на предявения иск. Счита, че правилно районният съд е определил правната квалификация на предявения иск, изхождайки от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Приема, че основните възражения са свързани с несъгласието на ищеца /въззивник/ с изводите на съда, че консултантските услуги, възложени от ответницата преди подписване на процесното Споразумение за предоставени консултантски услуги и посредничество за продажба на недвижим имот от 29.05.2023г. и приети с него, са част от договора за посредничество и се включват в задълженията на посредника, поради което не подлежат на отделно заплащане, както и че страните не са уговорили в споразумението като отделно дължимо възнаграждение за извършените от ищеца консултантски услуги. Решаващият състав намира, че макар и в наименованието на споразумението да е включено „за предоставяне на консултантски услуги“, не може да се приеме, че то съдържа белезите на два отделни договора - договор за консултантски услуги и договор за посредничество. С оглед предмета на конкретното облигационно правоотношение, стига до извод, че се касае за договор за посредничество. Приема за установено, че в споразумението е посочено, че ищецът е извършил анализ на пазара, открил е пазарни аналози на имота предлаган за продажба, предоставил е на ответницата пълна и изчерпателна консултация по всички поставени от нея въпроси във връзка с продажбата на имота, включително информация относно необходимите документи за продажба на имота и институциите, от които те да се набавят, както и информация относно състоянието на пазара на недвижими имоти в момента, цените, условията и срокове, при които се сключват сделки с идентични недвижими имоти в същия район, като въз основа на предоставените му документи и извършения оглед на имота, е извършил пазарен анализ и консултиране на ответницата за цена и срок, в който имотът може да бъде продаден. Вследствие на тези действия ответницата се е съгласила да възложи на ищеца да посредничи за продажба на имота за цена от 140 000 евро. Счита, че в споразумението изрично е отразено, че ответницата е приела извършените от ищеца консултантски услуги без забележка, но страните не са уговорили отделно дължимо от клиента възнаграждение за извършените от ищеца консултантски услуги. Акцентира, че самите консултантски услуги са част от договора за посредничество, а не предмет на отделен и самостоятелен договор. Въззивният съд приема, че ответницата З. Г. не е била и надлежно уведомена на посочената в процесното споразумение електронна поща за датата за подписване на предварителен договор с намерения от посредника купувач. Счита, че съгласно чл.6.1. от процесния договор, страните са постигнали съгласие всички изявления по сключването, изпълнението и прекратяването му, както и по посредничеството - негов предмет, за да бъдат валидни, да се отправят до страна по споразумението в писмена форма, която страните са възприели като форма за действителност на техните волеизявления, като волеизявленията си страните по договора следва да отправят до посочения в споразумението адрес на електронна поща. Намира, че кореспонденцията с ответницата чрез мобилно приложение вайбър, както и по телефона със сина й, не доказва връчване по реда на чл.6.1. Намира за недоказано твърдението на ищеца за връчване на покана до ответницата с уведомяване за намерения купувач, респ. за датата на сключване на предварителния договор /на 06.10.2023г. от 10:30 часа, на посочения адрес/, чрез изпращане на имейл до посочения в договора електронен адрес. С оглед изложеното, решаващият състав приема, че ответницата не е била надлежно уведомена за намерения потенциален купувач и за датата на сключване на предварителния договор, поради което не е налице и неизпълнение на договора за посредничество от нейна страна. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Поставените процесуалноправни въпроси отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, но касаторът не обосновава допълнителната предпоставка за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК- противоречие на обжалвания съдебен акт с практиката на ВКС. Съгласно разясненията в ТР №1/2013 от 09.12.2013г., тълк.дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както в и постоянната практика по чл.290 ГПК, вкл. цитираните от касатора решения, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Установяването на фактическата обстановка, преценката за съществуване или несъществуване на релевантните за спора факти и обстоятелства се извършва от съда по вътрешно убеждение, въз основа на анализ на събраните по делото доказателства. Задължението на съда е пряко регламентирано от закона - чл.236, ал.2, вр. чл.273 ГПК и неспазването му е процесуално нарушение. Предвидената в чл.272 ГПК възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на решението, респ. не освобождава съда от задължението да се произнесе по спорния предмет след анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, относими към спора, включително относно правната квалификация на предявените искове. В случая въззивният съд не се е отклонил от съдебната практика, като независимо, че е споделил напълно фактически констатации и правните изводи и е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, е изложил и собствени, макар и лаконични мотиви. Решаващият състав е обсъдил доводите и възраженията на страните, вкл. за неправилна правна квалификация на спорното право. Съдът с оглед наведените в исковата молба факти и търсената защита е счел, че определената правна квалификация е правилна. Следва да се отбележи, че дадената квалификация на иска е чл.79 ЗЗД- иск да реално изпълнение на договор, което е в съответствие с твърденията на ищеца и претенцията му за осъждане на ответницата да плати договорено възнаграждение за предоставени консултантски услуги. Дори да се приеме тезата на касатора, че исковата претенция не е на основание договора за посредничество, а на отделен договор за консултантски услуги, препращането към чл.51 ТЗ не е съществено за крайния изход на спора и не е обусловило отхвърлянето на иска. За да потвърди отхвърлянето на иска, съдът е приел, след анализ на доказателствата /процесното споразумение, разменената кореспонденция по вайбър, отправената показана за сключване на предварителен договор и свидетелските показания/, че не се доказва нито сключването на самостоятелен договор за консултантски услуги, нито договарянето на отделно възнаграждение за консултантски услуги. Вярно е, че въззивният съд не е обсъдил доводите на ищеца относно връчването на поканата за сключване на предварителен договор и по-специално приложеното писмено доказателство за изпращането й като прикачен файл на посочения в споразумението електронен адрес. Това процесуално нарушение обаче не е обуславящо за изхода на спора, тъй като отхвърлянето на исковете е резултат от приетото от съда, че извършените от ищцовото дружество консултантски услуги са част от изпълнението на задълженията му като посредник по процесното споразумение, като не е договорено отделно и самостоятелно възнаграждение за извършването им. Правилността на въззивното решение не подлежи на контрол в настоящия етап на касационното производство, респ. несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Поставеният материалноправен въпрос относно критериите за тълкуване на договор по чл.20 ЗЗД не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационен контрол. По въпросите за предпоставките за тълкуване на договорите и критериите по чл.20 ЗЗД е налице трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, вкл. цитираните от касатора актове /решение №75/20.06.2016г., т.д.№1608/2015г., ІІ т.о.; решение №115/01.11.2010г., т.д.№939/2009г., І т.о.; решение №546/23.07.2010г., гр.д.№856/2009г., ІV г.о.; решение №157/30.10.2012г., т.д.№696/2011г., ІІ т.о. и др./. ВКС приема, че при неяснота, съмнение или двусмисленост, при спор на страните относно съдържанието на договорна клауза, съдът следва да установи действителната воля на съконтрахентите чрез тълкуване на отделните уговорки при спазване на обективните критерии, регламентирани в чл.20 ЗЗД. Решаващият съдебен състав не следва да подменя волята на страните, а да тълкува договорните клаузи поотделно и във връзка една с друга, в смисъла, произтичащ от договора, като изхожда от неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. В множество свои актове ВКС разяснява, че при разкриване на действителната воля на договарящите следва да се изследват и фактите, свързани със сключването на договора, обичайно възприетата практика между страните, поведението им преди и след сключването на договора, включително при изпълнението на договорните им задължения. В конкретния случай съдът е спазил обективните критерии, регламентирани в чл.20 ЗЗД, като е тълкувал договорните клаузи поотделно и във връзка една с друга, в смисъла, произтичащ от договора, акцентирайки на неговата цел и добросъвестността. Напълно е споделил и изводите на първоинстанционния съд, който е съобразил и различните раздели в споразумението и техните наименования /обстоятелството, че чл.5.1. е в раздел „Неизпълнение и неустойки“/, както и естеството на посредническите услуги, включващи и консултантски дейности. Изложените от касатора доводи по своята правна същност представляват оплаквания за необосновани фактически констатации и незаконосъобразни правни изводи на въззивния съд, които обаче не могат да бъдат обсъждани при преценката на основанията по чл.280, ал.1 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд