Определение № 1843 от 03.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 679/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „Дженерали Застраховане“ АД, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 241 от 07.12.2023 г., постановено от Апелативен съд – Велико Търново по в.т.д. № 419 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 167 от 15.05.2023 г., постановено от Окръжен съд - Русе по гр.д. № 509 по описа на съда за 2022 г. в неговата част, с която е осъден касаторът да заплати на М. С. М., ЕГН: [ЕГН], в качеството му на наследник на неговата майка М. И. М., на основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането /КЗ/, сумата 16000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от М., вследствие на ПТП на 10.08.2018 г. в [населено място], неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 10.09.2021 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение с твърдения, че ищецът не е надлежна страна в процеса /няма процесуалноправна и активна материалноправна легитимация/ и не притежава право да предявява иск за претърпените от неговия наследодател неимуществени вреди. Според касатора безспорно е в доктрината и трайната съдебна практика, че правото на обезщетение за неимуществени вреди е строго лично и не се наследява, поради което ищецът М. не може да предявява иск за обезщетение за претърпени от неговия наследодател неимуществени вреди след неговата смърт. Със смъртта на носителя на това право /наследодател на ищеца/ се погасява възможността същото да бъде защитавано по исков ред и да получи защита със сила на пресъдено нещо. Приживе на своя наследодател М. М. не е могъл да претендира обезщетение за претърпените от неговата майка неимуществени вреди, предвид изричната забрана на чл. 26, ал. 2 от ГПК /да се предявяват чужди права пред съд/. Според касатора след смъртта на пострадалия се погасява и самото право на обезщетение, а оттам и възможността същото да се реализира чрез иск. При условията на евентуалност се атакува въззивното решение в осъдителната му част като неправилно. Оспорва се определения размер на обезщетение за неимуществени вреди, като значително завишен с оглед събраните в хода на делото доказателства. Касаторът намира за правилен с оглед събраните по делото доказателства, изводът на въззивния съд за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, но се оспорва приетия размер на същото, като занижен, предвид установените обстоятелства по делото, в каквато връзка се сочи, че допуснатото от наследодателя на ищеца правонарушение е най-малко еднакво по тежест с нарушението на застрахования водач и е допринесло поне в равна степен за причиняване на описаното в исковата молба събитие. Оспорва се като завишен, несправедлив и неотговарящ на реално претърпените, и доказани в хода на първоинстанционното производство душевни болки и страдания, резултат от противоправното поведение на деликвента, и определения от съда по реда на чл. 52 от ЗЗД, размер на обезщетение за неимуществени вреди. Заявява се оплакване за неправилна преценка от съда на обстоятелствата, които съгласно Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС имат значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Оспорва се същия размер и като несъобразен с обичайната съдебна практика за обезщетяване за подобни по вид и тежест вреди. Иска се обезсилването на обжалваното въззивно решение, като недопустимо и прекратяване на производството по делото, като образувано по недопустим иск, евентуално – отмяната на въззивното решение и постановяването на друго такова по съществото на спора, с което предявеният срещу касатора иск да бъде отхвърлен в цялост, със законните последици, претендират се разноски за трите съдебни инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се заявява, че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, който въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/, а именно: Допустим ли е съдебен иск от наследник срещу застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /респ. срещу Гаранционен фонд/ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от неговия наследодател в случаите, в които този иск не е бил предявен пред съд приживе от увреденото лице, но последното е провело рекламационната процедура по чл. 380 КЗ към застрахователя /респ. по чл. 558, ал. 3 КЗ към Гаранционен фонд/, която е въведена като процесуална предпоставка за отнасяне претенцията пред съда съгласно чл. 498, ал. 3 КЗ, /респ. чл. 558, ал. 5 КЗ/. По отношение на същия въпрос се сочи, че за да обоснове обжалвания съдебен акт, въззивният съд е цитирал решение № 60170 от 13.05.2022 г. по т. д. № 1435/2020 г. на Върховен касационен съд, Второ т.о., в мотивите на което е прието, че правото на обезщетение за неимуществени вреди се наследявало, ако приживе пострадалият отправи извънсъдебно искане да му бъде заплатено такова обезщетение от задълженото за това лице. Касаторът сочи, че в друго решение на ВКС обаче - № 96/08.02.2021 г. по т.д. № 1970/2019 г., при разглеждане на същата хипотеза - допустимостта на иск от наследник срещу Гаранционен фонд /а не срещу застраховател/, за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от наследодателя, при завършила рекламационна процедура по чл. 288, ал. 9 КЗ /отм./ - идентична на тази по чл. 380 КЗ, ВКС възприема точно противоположната теза. Сочи се, че цитираното решение е постановено след допускане на касационно обжалване на решение на САС по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК - след служебно констатирана вероятност обжалваното решение да е процесуално недопустим съдебен акт, който, макар и постановен по искове срещу Гаранционен фонд, но съдържа абсолютно същите мотиви като тези в решение № 60170 от 13.05.2022 г. по т. д. № 1435/2020 г. на Върховен касационен съд, 2-ро т.о. Въпреки това, ВКС е намерил тези мотиви за неправилни като е изложил подробна аргументация срещу всеки един довод на въззивния съд. Според касатора, при произнасянето си по един и същ въпрос, при тълкуването на идентична по съдържание нормативна уредба, ВКС е възприел напълно противоположни тези само въз основа правното качество на ответника по конкретното дело - застраховател или ГФ, а самото допускане на подобно съждение е крайно нежелано. Твърди се, че предвид наличието на противоречие в практиката на ВКС по посочения въпрос, е налице хипотезата на чл. 292 ГПК, поради което се иска по реда на цитираната разпоредба касационният състав да спре производството и да предложи постановяването на тълкувателно решение по случая. В допълнение се сочи казуална съдебна практика в полза на тезата, възприета в решение № 96/08.02.2021 г. по т.д. № 1970/2019 г. на ВКС - за недопустимост на иска, предявен от наследник срещу застраховател/ГФ, за обезщетение на неимуществени вреди, претърпени от неговия наследодател, макар и обективирана в съдебни актове, постановени не от ВКС, което според касатора обуславя извод за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване, посочено в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира касационната жалба за неоснователна, претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора иск в уважения му и от въззивния съд размер, като е препратил на основание чл. 272 от ГПК и към мотивите на първоинстанционното решение, съдът е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че оплакванията на застрахователя за недопустимост на първоинстанционното решение, поради обстоятелството, че пострадалата майка на ищеца не е предявила приживе иск за обезщетяване на причинените ѝ вреди, и съответно правото ѝ било погасено, са неоснователни. Въззивният съд е изложил, че изцяло споделя изложените от първоинстанционния такъв мотиви, основани на решение № 60170/13.05.2022 г. по т.д. № 1435/2020 г. на ВКС, Второ т.о., според които извънсъдебното сезиране на застрахователя от пострадалия с претенция за застрахователно обезщетение, когато такова не бъде изплатено приживе на последния, дава право на неговия наследник да предяви пред съда иск за присъждането му. В този случай наследникът встъпва в правата на своя пострадал починал праводател, надлежно упражнил правото си пред застрахователя да търси обезщетение за неимуществени вреди от реализирано застрахователно събитие по вина на застрахован при него водач на МПС. Според съда по делото е безспорно, че пострадалата майка на ищеца е отправила претенция пред „Дженерали Застраховане“ АД и по образуваната застрахователна преписка на 10.09.2021 г. е постановен отказ да ѝ бъде изплатено обезщетение, при което ищецът, в качеството си на неин законен наследник е активно процесуално легитимиран да предяви иска по чл. 432 КЗ. Въз основа на безспорните и приетите от съда за доказани по делото обстоятелства, въззивният състав е намерил, че са доказани всички изискуеми от закона предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие на конкретното ПТП и при подробни мотиви досежно справедливия размер на процесното обезщетение, е постановил решението си в обжалваната му по касационен ред, негова част /с изключение на процесуалноправния въпрос досежно допустимостта на иска в случая, по отношение основателността на същия до уважения и от въззивен съд негов размер, в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, приложено към касационната жалба на касатора, не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК/. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въззивното решение не е вероятно недопустимо. По въпроса за допустимостта на иск, като процесния, е формирана актуална практика на ВКС, на която въззивният /а и първоинстанционният/ съд е основал решението си и която практика, макар оспорвана от касатора в случая, се споделя от настоящия касационен състав. Според ясното разрешение, дадено от касационния състав в решение № 60170/13.05.2022 г. по т.д. № 1435/2020 г. на ВКС, Второ т.о., когато приживе пострадалият е предявил пред застрахователя претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, вече упражненото от него право на обезщетение се наследява от наследниците му, които при отказ на застрахователя могат да го предявят с иск по чл. 226 КЗ /отм./. Според постановилия посоченото решение касационен състав, така изложеното и възприето в практиката на ВКС, разрешение досежно наследяване на правото на обезщетение за неимуществени вреди, следва да се приложи при наличие на претенция, отправена до застрахователя, независимо от това дали при действието на КЗ /отм./ или на новия КЗ /обн. ДВ, бр.102 от 29 декември 2015г., в сила от 1 януари 2016г./. Според настоящия касационен състав, така даденото от ВКС разрешение за случаите, регулирани от нормите на отменения КЗ, съобразно уредбата в който отправянето на извънсъдебна претенция към застрахователя, не е условие за завеждане на прекия иск срещу него по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, на още по-голямо основание следва да се сподели и по отношение на случаите, регулирани от нормите на новия КЗ, и съобразно които норми отправянето на такава /извънсъдебна/ претенция, е предпоставка за допустимостта на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ – чл. 380 от с.з. Не е налице претендираното от касатора противоречие на посочената практика на ВКС, формирана по допустимостта на иск, като процесния, с цитираното решение № 96/08.02.2021 г. по т.д. № 1970/2019 г. на ВКС, Първо т.о. Последното е постановено по иск не срещу застраховател, а срещу Гаранционен фонд /ГФ/, и е основано на отричане от страна на постановилия го касационен състав, на приложимостта по отношение отговорността на ГФ по отменения КЗ по аналогия, на казуалната практика на ВС на НРБ, обективирана в решение № 1528/20.06.1972 г. на Първо г.о. по гр.д. № 567/1972 г. с предмет отговорността по чл. 49 от ЗЗД към пострадалия /неговите наследници/, на предприятие – работодател, възложило увреждащата работа на прекия деликвент. В самото, така цитирано от касатора решение № 96/08.02.2021 г. по т.д. № 1970/2019 г. на ВКС, Първо т.о., ясно е прокарана безспорната и за настоящия състав, разлика в предпоставките за ангажиране на имуществената отговорност за причинените на пострадалия вреди, от една страна на застрахователя, който отговаря за чуждо задължение – това на прекия деликвент, и като него, и от друга страна – на ГФ, който не отговаря за и като деликвента, а на собствено, нарочно и нормативно установено основание, има задължението да покрива вреди в изрично посочените в КЗ случаи, в които липсва застрахователна закрила. При тези съществени отлики в уредбата на имуществената отговорност на застрахователя и на ГФ, не може да се обоснове претендираното от касатора противоречие по поставения въпрос в практиката на ВКС, обективирана в приложеното от съдилищата, и приложимо по делото решение № 60170/13.05.2022 г. по т.д. № 1435/2020 г. на ВКС, Второ т.о. от една страна, и решение № 96/08.02.2021 г. по т.д. № 1970/2019 г. на ВКС, Първо т.о. от друга страна. Поради изложеното, по делото не се установява както наличието на основание по чл. 292 от ГПК за спирането му и предлагане от страна на касационния състав, постановяването на тълкувателно решение по противоречиво разрешаван от Върховния касационен съд въпрос, каквото противоречиво разрешаване в случая не е налице, така и наличието на претендираното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Последното не е налице, доколкото с формираната с цитираното решение № 60170/13.05.2022 г. по т.д. № 1435/2020 г. на ВКС, Второ т.о., практика на касационната инстанция, е преодоляна противоречащата й казуална такава на другите, извън ВКС, съдилища, цитирана от касатора. На свой ред актуалната практика на ВКС по въпроса нито е противоречива, нито пък тази, обективирана в посоченото непосредствено по-горе решение на ВКС, се налага да бъде променяна, като създадена поради неточно тълкуване или осъвременявана, с оглед изменения в законодателството и обществените условия /срв. в този смисъл задължителните за съдилищата решения, дадени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г./ Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение