Определение № 60378 от 22.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2341/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С касационна жалба вх. № 8172/9.03.2020 г. В. Г. Т., И. Д. Б., М. Д. Г., А. Д. М., С. Д. Т.-Г. и Г. Д. Т., чрез адвокат Н. А., атакуват решение № 137 от 29.01.2020 г. по гр. д. № 1113/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е отменено решение № 172 от 15.06.2017 г. по гр. д. № 1320/2016 г. на Районен съд – Асеновград за уважаване на предявените искове, и вместо това въззивният съд е постановил друго, с което е отхвърлил като неоснователни предявените от В. Г. Т., И. Д. Б., М. Д. Г.а, С. Д. Т.-Г. и Г. Д. Т. искове по чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД: да бъде осъдена И. А. Х. да им предаде – като собственици, владението върху ползваните от нея без правно основание две стаи от приземния етаж на двуетажна жилищна сграда, находяща се в УПИ * от кв. 63, целия с площ от 795 кв. м, находящ се в [населено място], Пловдивска област, както и върху ползваната без правно основание източна част (от 150 кв. м) от посочения поземлен имот, разположена по протежение на източната имотна граница и в югоизточната част от имота, както и да им заплати сумата от общо 1 400 лв., представляваща обезщетение за ползването на описаните по-горе части от жилищната сграда и от дворното място, осъществявано без правно основание през периода 1.01.2015 г. - 31.08.2016 г., ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от 2.08.2016 г. до пълното изплащане на сумата.

Въззивният съд е приел в решението си, постановено по реда на чл. 294 ГПК, че предмет на съдебното производство са предявени от В. Г. Т., И. Д. Б., М. Д. Г., С. Д. Т.-Г. и Г. Д. Т. срещу И. А. Х. субективно и обективно съединени искове с правна квалификация чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД.

Ищците твърдят, че са собственици на поземлен имот, представляващ УПИ * от кв. 63, целия с площ от 795 кв. м, находящ се в [населено място], Пловдивска област, както и на построената в него жилищна сграда със застроена площ от 67 кв. м, състояща се от един жилищен етаж и приземие. Като основание за правата си върху поземления имот ищците сочат, че 1/2 ид. ч. от същия са придобили по наследство от прекия си наследодател Д. А. Т., починал на 3.02.1995 г., а останалата 1/2 ид. ч. - от ответницата И. Х. (сестра на прекия им наследодател), по силата на договор за замяна от 22.03.1995 г. Като основание за правата си върху жилищната сграда ищците сочат наследство от Д. А. Т. (Д. А. П.), който придобил сградата въз основа на давностно владение, след като през 1967 г. премахнал съществуващата дотогава стара къща в имота, построил със свои средства и за себе си процесната сграда и я владял необезпокоявано до смъртта си през 1995 г. Твърдят, че през 1995 г., след смъртта на прекия им наследодател, допуснали ответницата (негова сестра) в собствената им жилищна сграда, като й разрешили да обитава (като държател) две помещения на приземния етаж. Същата обаче впоследствие се снабдила с нотариален акт, с който била призната за собственик на 1/2 ид. ч. от жилищната сграда въз основа на давностно владение, с което неоснователно оспорила правата им. Ищците й отправили покана да напусне имота и да им предаде фактическата власт върху ползваните без основание части от жилищната сграда и от дворното място, но И. Х. отказала. Нещо повече - предявила срещу тях иск за делба, който с влязло в сила решение бил отхвърлен. Въз основа на изложеното, ищците искат съдът да постанови решение, с което да осъди ответницата да им предаде владението върху ползваните от нея помещения от жилищната сграда и части от поземления имот, описани по-горе, както и да им заплати сумата от 1 400 лв., представляваща обезщетение за осъществяваното без правно основание ползване на същите през периода 1.01.2015 г. - 31.08.2016 г.

Ответницата е оспорила основателността на предявените искове. Претендира да е собственик на 1/2 ид. ч. от процесната сграда, тъй като при построяването й имотът бил съсобствен (оставен им в наследство от А. Т. П., починал през 1954 г.), между нея, нейния брат Д. П. (пряк наследодател на ищците) и тяхната майка М. З. П., починала през 1991 г., и сградата била построена от Д. П., но със средства на ответницата и на тяхната майка, като последната след построяване на сградата живяла в нея до смъртта си през 1991 г. При условията на евентуалност И. Х. заявява, че е придобила собствеността върху 1/2 ид. ч. от процесната сграда на основание давностно владение, осъществявано необезпокоявано от 1995 г., откогато се върнала в [населено място] и се установила да живее в приземния етаж в сградата; евентуално се позовава и на наследствено правоприемство от своята майка М. З. П..

Въззивният съд е визирал, че страните по делото не спорят относно това, че процесното дворно място е било собственост на общия им наследодател А. Т. П., починал през 1954 г. и оставил за наследници: преживяла съпруга М., и двама низходящи - ответницата и прекия наследодател на ищците Д. П.. Не се спори и че процесната сграда е била построена през 1967 г. и към този момент поземленият имот е бил съсобствен между посочените сънаследници, поради което по приращение сградата следва да се счита съсобствена между тях, доколкото не се установява, нито се твърди от ищците да е извършено надлежно учредяване право на строеж в полза на наследодателя им. Като придобивно основание за собствеността на праводателя им ищците сочат осъществявано от него владение на процесната сграда в периода от построяването й през 1967 г. до смъртта му 1995 г.

Окръжен съд – Пловдив е изложил, че за да се придобие собственост на посоченото основание е необходимо осъществяване на владение в продължение на десет години. Владението е фактическо състояние, характеризиращо се с два основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен - намерение вещта да се държи като своя. Приел е, че относно осъществяването на обективния елемент страните не спорят, като в процесната сграда след построяването й се установили да живеят: на първия жилищен етаж - Д. П. и неговото семейство, а на приземния - неговата майка М. П., починала през 1991 г. Д. П. живял в това жилище до смъртта си през 1995 г.

Относно субективния елемент на владението: намерението за своене като психическо състояние - отношение към вещта, съдът е посочил, че законодателят е установил (чл. 69 ЗС) оборима презумпция за наличието на такова намерение у упражняващия фактическата власт върху вещта. Предполага се, че той държи вещта за себе си, докато не се докаже, че я държи за другиго. Това предположение размества доказателствената тежест и така страната, която оспорва осъщественото владение, следва да установи, че вещта се държи за другиго. Тази презумпция се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Въззивният съд е съобразил, че в случая основанието за установяване фактическа власт върху съсобствения имот е наследяване. Д. П. е упражнявал фактическа власт върху процесния имот и е осъществил строителство на жилищна сграда в него в качеството си на съсобственик, придобил права върху идеална част от поземления имот по наследство от своя баща А. П.. Затова е приел и че в същото качество и на същото основание е била установена и фактическата му власт върху построената в общия имот жилищна сграда. Така установена, тази фактическа власт по начало не изключва правата на останалите сънаследници, а се счита за държане по отношение на притежаваните от тях идеални части. Ето защо е заключил, че в конкретния казус, съгласно разясненията в ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, следва да се счита за оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Съобразно постановките на това тълкувателно решение, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне държането им във владение. Това следва да се извърши посредством едностранни действия, които да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици, за да се приеме, че държането на техните части е трансформирано във владение. Установяването на такава трансформация е в тежест на сънаследника, позоваващ се на придобивна давност и отричащ правата на останалите сънаследници. Той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части за сънаследниците си и вече упражнява фактическата си власт с намерение да ги свои. При това тази промяна на намерението следва да се манифестира с недвусмислени действия именно пред останалите съсобственици.

Окръжен съд – Пловдив е приел, че доказателства за такива действия на наследодателя на ищците, които да отричат правата на сънаследниците му, не са ангажирани по делото. Напротив - не се спори, че в процесната сграда до смъртта си е живяла М. П. - също наследник, преживяла съпруга на общия наследодател А. П., майка на Д. П. и на ответницата. От друга страна - относно ответницата - разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели сочат, че до 1995 г. тя живеела в С. България и не се установява да е посещавала имота или да е изявявала претенции за права върху същия, което само по себе си не означава, че е загубила придобитите по наследство собственически права. Липсват каквито и да е данни Д. П. да е манифестирал на своите сънаследници (сестра и майка) собственическото си отношение спрямо имота (например да не ги е допускал до него, да е отричал претенциите им за права върху същия и пр.), както и данни сънаследниците му да са били наясно и съгласни с намерението му да свои имота.

Въз основа на така изложеното – тъй като не се установява наследодателят на ищците да е демонстрирал недвусмислено на останалите сънаследници собственическото си отношение към имота, така че фактическата му власт върху техните идеални части да се е трансформирала от държане във владение, съдът е приел, че процесната жилищна сграда не е била придобита от Д. П. по силата на давностно владение. Това е достатъчно, за да се формира извод за неоснователност на собственическия иск за предаване владението върху ползваната от ответницата част от процесната жилищна сграда.

Въззивният съд е изложил доводи, че без значение в тази насока са изложените от Районен съд - Асеновград съображения за това, че дори да не са придобили по наследство от своя баща правото на собственост върху процесната сграда, то ищците са я придобили по силата на договора за замяна, сключен с ответницата на 22.03.1995 г. (нотариален акт № 110, том ІІ, дело № 572/1995 г.), с който им е прехвърлена 1/2 ид. ч. от поземления имот, доколкото сградата не е била изрично изключена от предмета на сделката. Посочил е, че такова придобивно основание за собственост върху жилищната сграда ищците не са въвели в предмета на спора и обсъждането му е недопустимо.

Съдът е приел за правно ирелевантно и обстоятелството, че с влязло в сила решение е бил отхвърлен предявеният от И. А. Х. срещу В. Г. Т., И. Д. Б., М. Д. Г., А. Д. М., С. Д. Т.-Г. и Г. Д. Т. иск за делба на процесната сграда и е бил отменен издаденият в нейна полза констативен нотариален акт за право на собственост върху 1/2 ид. ч. от същата. Посочил е, че предмет на спора пред него е не правото на И. Х., а претендираното от ищците право на собственост на заявеното от тях придобивно основание. Тъй като същото е останало недоказано, предявените искове по чл. 108 ЗС за предаване владението върху ползваната от ответницата част от жилищната сграда и по чл. 59 от ЗЗД за обезщетение за осъществяваното от нея ползване на сградата за процесния период следва да се отхвърлят като неоснователни.

По отношение исковете за предаване владението и за заплащане на обезщетение за ползване на част от дворното място, съдът е приел, че предявилите исковата молба се легитимират като собственици на поземления имот, като 1/2 ид. ч. са придобили по наследство от Д. А. П., а другата 1/2 ид. ч. – по договора за замяна с ответницата от 22.03.1995 г. Въпреки това е счел и тези искове за неоснователни, предвид недоказването по делото, че И. Х. действително ползва част от дворното място. В тази връзка е изложил, че с писмения си отговор по чл. 131 ГПК И. Х. изрично е оспорила, че ползва част от дворното място, като предявилите исковете не са установили, при условията на пълно и главно доказване, твърдяното от тях обстоятелство.

С решение № 260043 от 8.01.2021 г. по гр. д. № 1113/2019 г., след дадени указания от страна на ВКС, Окръжен съд – Пловдив е поправил по реда на чл. 247 ГПК решението си № 137 от 29.01.2020 г., като вторият абзац от решението, вместо: „Отхвърля като неоснователни предявените от В. Г. Т., И. Д. Б., М. Д. Г., С. Д. Т.-Г. и Г. Д. Т. искове по чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД: да бъде осъдена И. А. Х. да им предаде – като собственици, владението върху ползваните от нея без правно основание две стаи от приземния етаж на двуетажна жилищна сграда, находяща се в УПИ * от кв. 63, целия с площ 795 кв. м, находящ се в [населено място], Пловдивска област, както и върху ползваната без правно основание източна част (от 150 кв. м) от посочения поземлен имот, разположена по протежение на източната имотна граница и в югоизточната част от имота, както и да им заплати сумата от общо 1 400 лв., представляваща обезщетение за ползването на описаните по-горе части от жилищната сграда и от дворното място, осъществявано без правно основание през периода 1.01.2015 г. - 31.08.2016 г., ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от 2.08.2016 г. до пълното изплащане на сумата.“, се счита: „Признава за установено по отношение на И. А. Х., че В. Г. Т., И. Д. Б., М. Д. Г., С. Д. Т.-Г., Г. Д. Т. и А. Д. М. са собственици (придобивно основание: за 1/2 ид. ч. - по наследство от Д. А. П., поч. 1995 г.; а за останалата 1/2 ид. ч. - по силата на договор за замяна от 22.03.1995 г.) на спорната източна част (от 150 кв. м) от поземлен имот, находящ се в [населено място], Пловдивска област, представляващ УПИ * от кв. 63, целия с площ от 795 кв. м, която част е разположена по протежение на източната имотна граница и в югоизточната част на имота. Отхвърля като неоснователни предявените от В. Г. Т., И. Д. Б., М. Д. Г., С. Д. Т.-Г., Г. Д. Т. и А. Д. М. искове: да бъде осъдена И. А. Х. да им предаде владението върху ползвани от нея без правно основание две стаи от приземния етаж на двуетажна жилищна сграда в поземлен имот, находящ се в [населено място], Пловдивска област, представляващ УПИ * от кв. 63, целия с площ 795 кв. м, както и върху ползваната без правно основание източна част (от 150 кв. м) от посочения поземлен имот, разположена по протежение на източната имотна граница и в югоизточната част от имота, както и да им заплати сумата от общо 1 400 лв., представляваща обезщетение за ползването на описаните по-горе части от жилищната сграда и от дворното място, осъществявано без правно основание през периода от 1.01.2015 г. до 31.08.2016 г., ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от 02.08.2016 г. до пълното изплащане на сумата.“. При постановяване на решението си по чл. 247 ГПК въззивният съд е изложил мотиви, че въпреки формираната воля за отхвърляне на всички субективно съединени искове, в решението му от 29.01.2020 г. липсва диспозитив по отношение на претенциите, предявени от А. Д. М.. Наред с това, в решението от 29.01.2020 г. е формиран извод за неоснователност на ревандикационните искове за предаване владението върху спорната част от 150 кв. м от дворното място поради липса на пасивна материалноправна легитимация за ответницата (недоказване, че И. Х. осъществява владение), като е приета за установена активната материалноправна легитимация на ищците, но липсва диспозитив, с който да се признават правата им на собственост.

Срещу решението по чл. 247 ГПК е подадена от В. Г. Т., И. Д. Б., М. Д. Г., А. Д. М., С. Д. Т.-Г. и Г. Д. Т. касационна жалба вх. № 265467/15.02.2021 г.

Видно от първата касационна жалба, жалбоподателите считат решението на въззивния съд от 29.01.2020 г. за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочат, че по делото следва да се поставят и да се даде отговор на следните въпроси:

1. Какви са правните последици от предявен иск за делба между същите страни и за същия имот, ако този иск е отхвърлен;

2. Кои въпроси, поставени в решението на съда по допускане на делбата, се ползват със сила на пресъдено нещо (СПН) в друг процес, какъвто е настоящият процес, между същите страни и за същия имот;

3. Ако се приеме, че между две спорещи за собственост страни правата на едната страна са отречени, и то с оглед на приетото от съда, че собственик на имота е само другата страна, този установен от съда факт ползва ли се от пределите на СПН от вече постановеното решение, или поне следва ли да има решаваща доказателствена стойност в един нов процес;

4. Ако в производство за делба ищецът се е позовал на едно правно основание за неговата собственост (респ. за наличието на съсобственост с другите участници), като съдът е приел това основание за недоказано, респ. е отхвърлил иска за делба, това решение преклудира ли възможността същата страна в друго производство, имащо за предмет спор за собственост върху същия спорен предмет, да поддържа друго правно основание за своята собственост (респ. наличие на съсобственост).

Във връзка с горното е поставен и подвъпрос: ако на поставения по-горе въпрос се отговори положително, и съдът разгледа новозаявеното основание за собственост, въз основа на което приеме, че страната е съсобственик, няма ли да се стигне до хипотезата на два противоположни съдебни акта, за един и същ спорен предмет и между едни и същи страни;

5. Длъжен ли е съдът да разгледа алтернативно направеното възражение, или правния довод на една от двете спорещи страни, че ако не се приеме изтекла давност за пълния обем от права върху сградата, произтичащи от изтекла придобивна давност, то следва да се приеме, че тези права произтичат от прехвърлителна сделка, имаща за предмет правата върху терена (респ. част от терена), какъвто е случаят с установената по делото прехвърлителна сделка с нот. акт № 110/1995 г., с която И. Х. е прехвърлила своята 1/2 ид. ч. от земята;

6. Ако лицето, което е построило сградата и живее постоянно в нея, т.е. с факта на построяването е възникнала съсобственост по приращение (чл. 92 ЗС), то действа ли презумпцията на чл. 69 ЗС за този, който владее сградата, и кой трябва да обори същата.

Жалбоподателите сочат, че по въпроса за СПН на решението на делбения съд, с което съдът е отхвърлил иска за делба, ВКС в редица свои решения е приел, че:

• Спорното материалното право по иска за делба е наличието на съсобственост - определение № 512/21.12.2010 г. по ч. гр. д. № 515/2010 г. на ВКС;

• С решение № 196/21.12.2017 г. по гр. д. № 774/2017 г. на ВКС, І г. о. е прието, че „когато е отхвърлен иск за делба на една вещ, със сила на пресъдено нещо се отрича правото на собственост на ищеца върху идеална част от тази вещ.“.

• С решението по допускане на делбата се решават със сила на пресъдено нещо три групи въпроси: кои са делбените имоти, кои лица са съсобственици и какви са правата им в съсобствеността, както и че във втората фаза на делбеното производство тези въпроси не могат да се разглеждат отново и пререшават - определение № 231/3.05.2018 г. по гр. д. № 3776/2017 г. на ВКС, І г. о.;

• Решението по допускане на делбата се ползва със сила на пресъдено нещо по въпросите: между кои страни, за кои имоти и при какви квоти ще се извърши делбата - определение № 111/8.05.2018 г. по гр. д. № 4287/2017 г. на ВКС, І г. о.

Жалбоподателите твърдят, във връзка с поставените въпроси относно делбеното дело, че въззивният съд не е разгледал и не се е произнесъл по въпроса за стойността на решаващите мотиви на решението на делбения съд, като по този начин е нарушил съдебната практика, която в решение № 186/7.02.2018 г. по т. д. № 1785/2016 г. на ВКС, ІІ г. о. приема следното: „Мотивите на съдебния акт по принцип не се включват в обективните предели на силата на пресъдено нещо. Решаващите, главни мотиви се ползват със сила на пресъдено нещо, като с такава сила се ползва само констатацията на съда за спорното право. Диспозитивът на решението представлява източникът на СПН. Мотивите към решението съдържат много и различни констатации на съда, чийто предмет по други дела между същите страни може да бъде отново обект на спор, на доказване и установяване, без да е допустим отвод за пресъдено нещо“.

Считат, че след като с постановеното решение на съда, с което е бил отхвърлен искът за делба, съдът не само е отрекъл правата на И. Х., но е признал, че собственици на имота са настоящите ищци (наследници на Д. Т.), то тези решаващи мотиви на съда, съдържащи констатация относно спорното право, най-малкото имат съществена доказателствена стойност за настоящето дело, доколкото и двете производства имат едно и също спорно право - правото на собственост върху един и същи предмет, и се решават при едни и същи доказателства.

Жалбоподателите заявяват, че със сделката, оформена с нот. акт № 110/1995 г., следва да се счита, че И. Х. е прехвърлила не само 1/2 ид. ч. от поземления имот, но и евентуалните си права от сградата в него, като визират постановените в този смисъл: решение № 45/26.07.2019 г. по т. д. № 1319/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 738/1.12.2005 г. по гр. д. № 352/2005 г. на ВКС, І г. о., решение № 96/1.07.2015 г. по гр. д. № 1116/2015 г. на ВКС, ІІ г. о.

Намират, че с оглед горното следва да се приеме по категоричен начин, че по силата на постановеното решение, с което е отхвърлен искът й за делба, И. Х. въобще не притежава никакви права от процесната жилищна сграда.

Във връзка с формулирания в изложението въпрос под № 4, жалбоподателите се позовават на определение № 65/12.02.2016 г. по гр. д. № 5532/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., съгласно което решението по допускане на делбата се ползва със СПН по отношение на въпросите относно спорното материално право, т.е. преклудират се неупражнените от съделителя възражения по отношение на спорното право, включително, че е едноличен собственик на имота на определено правно основание, или че черпи права от друго основание. С такива възражения той не разполага във втората фаза на делбата, както и в друго производство, имащо за предмет същото спорно материално право; както и на определение № 512/21.11.2012 г. по ч. гр. д. № 425/2012 г. на ВКС, в което е прието, че непредявените в делбеното производство правоизключващи или правопогасяващи възражения - до приключване на първото по делото в първа фаза съдебно заседание съгласно чл. 342 и чл. 343 ГПК, не могат да се правят нито в по-късен момент на делото за делба, нито да бъдат предмет на разглеждане в отделен процес.

Ето защо, жалбоподателите считат направените от И. Х. възражения по исковете с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД за недопустими.

По последния въпрос от изложението – относно давността, жалбоподателите се позовават на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и на решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС, І г. о., като заявяват, че в случая следва да се приеме, че презумпцията на чл. 69 ЗС действа на общо основание и в тежест на И. Х. е да обори тази презумпция.

От друга страна, относно давността, визират съдебна практика, съгласно която манифестация се налага спрямо лица, на които владелецът следва да отблъсне владението. Ако едно лице въобще отсъства от имота в един твърде продължителен период, далеч надхвърлящ десет години, и никога не е предприемал каквито и да е фактически действия спрямо имота, то владелецът няма как да извършва конкретни действия на манифестиране спрямо това лице на субективните си намерения за своене. Считат, че са достатъчни обстоятелствата, че владелецът е строил къщата, живее в същата със семейството си, подържа и стопанисва имота като свой. В тази насока визират решение № 191/27.04.2011 г. по гр. д. № 776/2010 г. на BKC, I г. о. и решение № 68/2.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на BKC, I г. о.

В касационната жалба срещу решението на въззивния съд по чл. 247 ГПК от 8.01.2021 г. жалбоподателите се позовават на немотивираност и необоснованост на съдебния акт.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към втората касационна жалба се твърди очевидна неправилност в частта, в която е отхвърлено искането по чл. 108 ЗС за предаване владението на частта от дворното място, предвид липсата на изложени мотиви, водеща до неяснота и неразбираемост на постановения съдебен акт.

Предвид липсата на мотиви за отхвърляне на иска за процесната част от дворното място, жалбоподателите намират, че е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: следва ли съдът за всеки отделен обект, предмет на исковата претенция, да изложи собствени мотиви и да обсъди събраните доказателства, още повече, че в случая въззивният съд с решението си е отменил постановеното от първата инстанция решение, с което този иск е бил уважен. Визират противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 149/3.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г., ІІІ г. о. и решение № 796/2.02.2010 г. по гр. д. № 1660/2009 г., І г. о.

От И. А. Х. са постъпили отговори на касационните жалби, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба на В. Г. Т., И. Д. Б., М. Д. Г., А. Д. М., С. Д. Т.-Г. и Г. Д. Т. е процесуално допустима в частта, в която се атакува въззивното решение по исковете с правно основание чл. 108 ЗС, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение, което в тази му част подлежи на касационно обжалване. Касационната им жалба срещу решението по исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, предвид цената на иска, и следва да бъде оставена без разглеждане.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първите четири въпроса от изложението към първата касационна жалба, обобщени, касаят обхвата на силата на пресъдено нещо на решението за отхвърляне на иск за делба.

В конкретния казус въззивният съд е приел, че отхвърлянето на иска за делба на И. Х. срещу В. Г. Т., И. Д. Б., М. Д. Г., А. Д. М., С. Д. Т.-Г. и Г. Д. Т. относно двуетажната жилищна сграда няма за резултат признаването със сила на пресъдено нещо на правото на собственост на ответниците по иска за делба на тази сграда. Ето защо е заключил, че в производството по исковете с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищците е да докажат правото си на собственост на соченото от тях придобивно основание (давностно владение от наследодателя им и последвало правоприемство). Поради липсата на проведено пълно и главно доказване е отхвърлил исковете.

Така приетото от Окръжен съд – Пловдив не е в противоречие, а е изцяло в съответствие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС: ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 133/26.10.2011 г. по т. д. № 133/2011 г., ІІ т. о., решение № 44/7.02.2012 г. по гр. д. № 1188/2011 г., ІV г. о., решение № 244/15.12.2014 г. по гр. д. № 7696/2013 г., І г. о., решение № 4/13.04.2020 г. по гр. д. № 1885/2019 г., ІІ г. о. Във визираното решение, постановено по гр. д. № 7696/2013 г., изрично е посочено, че за да се формира сила на пресъдено нещо и по правното твърдение на някой от съделителите, който отрича допускането на делбата, защото възразява, че той е едноличен собственик на вещта, е необходимо същият да е предявил за установяване на това му твърдение инцидентен установителен иск в делбеното производство, а не само да е направил възражение.

Същевременно, съгласно нормите на ГПК и установената непротиворечива съдебна практика, ищецът по ревандикационния иск следва да докаже правото си на собственост на вещта на соченото от него основание, както и факта на осъществявано от ответника владение върху същата. Ако ищецът не докаже правото си на собственост, искът подлежи на отхвърляне, дори и по делото да е установено, че ответникът също не е собственик.

Цитираната от жалбоподателите съдебна практика в една част (определенията на състави на ВКС) не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. последно ГПК, а в другата се явява неотносима към решаващите мотиви на въззивното решение, изложени по-горе.

Петият въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като, така както е формулиран, той предполага ищците да са заявили като основание на исковете им по отношение на сградата, придобиването на последната по силата на договора за замяна от 22.03.1995 г. Такова придобивно основание, обаче, не е заявено с исковата молба и в съответствие с диспозитивното начало на гражданския процес въззивният съд не го е разгледал.

Шестият въпрос не е определящ за изхода на спора. Това е така, защото от изложеното във въззивното решение е видно, че твърденията на ищците за придобиване на процесната сграда по давност от прекия им наследодател са счетени за неоснователни не само поради недоказване намерението на Д. П. за своене на вещта. Съдът изрично неколкократно е посочил, че М. П. също е живяла в имота (в приземния етаж), до смъртта си през 1991 г., т.е. не е установено по делото и Д. П. да е владял цялата двуетажна къща за период, не по-кратък от десет години.

Същевременно съображенията в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към втората касационна жалба нямат отношение към мотивите на въззивния съд в решението от 8.01.2021 г. за наличие на очевидна фактическа грешка в основното му решение по делото, поради което не могат да обосноват наличието на основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 247 ГПК.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваните пред него решения не са вероятно нищожни или недопустими, както и очевидно неправилни.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивните решения, визирани по-горе. Същите не са постановени в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не са явно необосновани.

Ответницата по жалбата има право на 200 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС, заплатени във връзка с подадения отговор на първата касационна жалба. На пълномощника й – адвокат С. К.-Д., следва да се присъди на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 300 лв. – договорено възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА за подадения отговор по втората касационна жалба.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,