Определение № 5167 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1756/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. М., упражняващ дейност като едноличен търговец с фирма ЕТ „Мони 2010 – М. М.“, подадена чрез процесуалния му представител, против определение № 818 от 30.10.2023 г. по в. ч. гр. дело № 637/2023 г. на Софийски окръжен съд (СОС), с което е оставена без уважение частната му жалба срещу протоколно определение от 23.06.2023 г. по гр. дело № 701/2022 г. на Районен съд – Самоков (РС - Самоков). С последното е върната на основание чл. 130 ГПК подадената от ЕТ „Мони 2010 – М. М.“ против Община Самоков и „Слава-93“ ЕООД искова молба, а производството по делото - прекратено. С обжалваното въззивно определение на ответното дружество и е присъдена сумата 1500 лева, представляваща разноски по производството за адвокатско възнаграждение, като искането на едноличния търговец по чл. 248 ГПК за изменението му в частта за разноските е оставено от въззивния съд без уважение. Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно поради допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушение на закона. Иска отмяна на определението и претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на определението до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулира следните правни въпроси: 1. При произнасяне по частна въззивна жалба срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка като обсъди всички наведени в частната въззивна жалба доводи за оспорване на обжалваното определение и да се произнесе по основателността на жалбата след формиране вътрешното си убеждение въз основа на всички обстоятелства, доводи и възражения на страните, излагайки изрични и ясни мотиви защо счита доводите и възраженията на страните за неоснователни и по такъв начин изпълни процесуалните задължения по чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК. Твърди по този процесуалноправен въпрос определението да е постановено в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. на по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 60144 от 25.01.2022 г. по гр. дело № 491/2020 г. на ВКС, II г.о., решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр. дело № 4297/2014 г. на ВКС, IV г.о. на ВКС, решение № 373 от 23.07.2014 г. по гр. дело № 3003/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т. дело № 2579/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 46 от 14.06.2019 г. по гр. дело по гр. дело № 1913/2018 г. на ВКС, I г.о., решение № 289 от 01.10.2013 г. по гр. дело № 1331/2012 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 93 от 27.10.2016 г. по т. дело № 1882/2015 г. на ВКС, I т.о., и 2. Налице ли е правен интерес за ищеца от установителен иск за нищожност на договор и отрицателен установителен иск за собственост, когато е засегнато или застрашено правото му да се ползва от поземлен имот, публична общинска собственост, представляващ път, при положение, че това право е изрично установено със закон за „всеки“, а чрез сключен от ответниците договор се изключва възможността ищецът да го упражнява и се препятства единственият достъп до притежавания от него недвижим имот. При наличие на законоустановено право на ползване от недвижим имот, представляващ път, следва ли съдът да приеме, че ищецът има самостоятелно право, което се оспорва от ответника и което може да бъде защитено чрез установителен иск. Излага тези въпроси да са решени от въззивния съд в противоречие с решение № 186 от 24.10.2013 г. по гр. дело № 2129/2013 г. на ВКС, II г.о., решение № 30 от 03.06.2019 г. по т. дело № 207/2018 г. на ВКС, I т.о., ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС. Ответниците по частната жалба Община Самоков и „Слава-93“ ЕООД в законоустановения срок са подали отговор, като са изложили съображения за липса на основания за допускане до касационен контрол на обжалваното определение, а ответникът Община Самоков и възражения за недопустимостта й. Навеждат възражения и за неоснователност на частната жалба. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, и от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва въззивния акт, поради което същата е процесуално допустима, а доводите на ответника Община Самоков в обратния смисъл – неоснователни. Съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предвижда, че такива са решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева – за граждански дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Предмет на образуваното пред първоинстанционния съд производство са иск за собственост върху недвижим имот и съединеният с него облигационен иск за нищожност на договор за продажба на същия недвижим имот поради невъзможен предмет, обуславящ вещния иск, поради което тези искове, макар и с цена по арг. от чл. 69, ал. 1, т. 2 и 4 ГПК под 5000 лева всеки от тях, като попадащи в предвидените в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК изключения, предпоставят допустимостта на касационното обжалване и на постановеното по производството въззивно определение по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба против определение по чл. 130 ГПК на Самоковски РС, с което са приети за недопустими предявените от едноличния търговец против „Слава-93“ ЕООД и Община Самоков отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване, че дружеството „Слава-93“ ЕООД не е собственик на поземлен имот с идентификатор 03767.18.169 по КККР на с. Белчин, с площ 273 кв. м., трайно предназначение на територията-земеделска, начин на трайно ползване – за селскостопански, горски, ведомствен път, и обуславящите го искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за продажба на общински недвижим имот от 31.08.2021 г., сключен между Община Самоков и „Слава-93“ ЕООД, поради противоречието му с императивна правна норма и невъзможен предмет. Така предявените искове са обосновани с фактически твърдения за притежаване на суперфициарна собственост върху „Къща за гости Белчинска гледка“, изградена върху поземлен имот № 018164 по плана за земеразделяне на с. Белчин, Община Самоков, местността „Долен бостан“, представляващ част от имот на ТКЗС, в който е съществувал и обслужващ го асфалтиран път, понастоящем съществуващ като имот с идентификатор 03767.18.169, чрез който път се осигурява достъп до къщата му и представлява публична общинска собственост, която изключва имота като предмет на разпоредителни сделки с трети лица. Въпреки характера на собствеността, за този имот е съставен акт за частна общинска собственост от 23.03.2021 г., а с договор за продажба на недвижим имот от 31.08.2021 г. същият е продаден от общината на ответното дружество, предприело действия по промяна на предназначението и окрупняването му със съседни негови имоти, което водило до възможност да бъде необходимо да реорганизира дейността си и до отблъскване на посетителите на къщата поради липсата на достъп до нея от пътя. При тези фактически твърдения и извършвайки преценка въз основа на тях за наличието на правен интерес от отрицателния установителен иск за собственост, като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му, обусловена от твърдения за наличие на притежавано право, различно от спорното право върху обекта на собственост върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респ. упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора, въззивният съд е приел, че наличието на правен интерес не се извежда за ищеца по установителните искове относно процесния имот. Такъв интерес от отрицателния установителен иск за собственост не се установява при липса на заявени от него собственически или други самостоятелни права върху имота, а само на твърдения за ползването му като път до къщата за гости, което не се оспорва от ответниците, и на опасения от евентуални бъдещи събития за отсъствие на достъп до притежаваната от него къща и до възможност от възникване на конфликти. Въззивният съд е посочил, че от така изложените твърдения за ищеца по производството не се установява пряк или косвен (евентуален) правен интерес и от иска за прогласяване на нищожността на договора за продажба, сключен между ответниците и в който той не участва. Такъв е налице за трето на сделката лице при засягане на негови конкретни материални права, а само твърдението за характера на процесния имот на публична общинска собственост не обосновава засягане на негово право или съществуването или несъществуването на правоотношение, засягащо правната му сфера. Извел е извод, че от наведените твърдения не се установява и косвена полза от търсената с предявените искове защита. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на наведените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните (специални) предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното определение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият въпрос, който се свежда до съдържанието на правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора, уредени в чл. 269 ГПК, и съдържанието на мотивите към въззивния съдебен акт съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, е обуславящ за изхода на конкретния правен спор, но по отношение на него не се констатира поддържаното противоречие с посочената от жалбоподателя съдебна практика на ВКС. Въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, включително и задължителните разрешения, дадени в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като в мотивите към обжалваното определение след обсъждане на основните защитни доводи и възражения на ищеца (сега жалбоподател) е обосновал изводите за липсата на правен интерес от отрицателния установителен иск за собственост и обуславящия го иск за нищожност на сключения между ответниците договор за продажба на недвижим имот. Съобразена е и установената практика на ВКС, съгласно която преценката за правния интерес от предявяване на отрицателния иск за собственост и оспорването на действителността на разпоредителната сделка от трето на спорното материално правоотношение лице е винаги конкретна и се извежда от твърдения, навеждащи за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респ. упражняването на правото би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора, а и от възможността решението по тези искове да рефлектира върху правната сфера на ищеца (така ТР № 8 от 17.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 21 от 07.02.2020 г. по ч. гр. дело № 3962/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 183 от 01.03.2017 г. по гр. дело № 2011/2016 г. на ВКС, II г. о.). Въззивният съд е обсъдил оплакванията на жалбоподателя, като е посочил, че изложените от него твърдения като суперфициарен собственик съдържат само опасения от възможност да няма достъп до къщата за гости през процесния имот и не обосновават възможността решението по тези искове да рефлектира върху правната му сфера, респ. наличието на правен интерес от предявяването на същите. Предвид изложеното, по този правен въпрос не е налице посоченото от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не предпоставят допускане до касационно обжалване на въззивното определение и втората група правни въпроси, формулирани от жалбоподателя. Те не изпълват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са изведени от правните изводи на въззивния съд по предмета на спора относно наличието на правен интерес от предявените установителни искове, респ. относно тяхната допустимост, и обусловили неговия изход, а от твърденията му за характера на процесния имот – публична общинска собственост, и за единствения му достъп от него до къщата за гости, на която той е суперфициарен собственик. Преценката за наличие на правен интерес от установителния иск за собственост е извършена от въззивния съд и в съответствие, а не в противоречие с разрешенията, дадени в ТР № 8 от 17.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Не се установява противоречие и с другите постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, в които преценката за наличието на правен интерес от установителните искове, макар и различни от предявените от жалбоподателя, но също приети за недопустими, е направена от конкретните фактически твърдения за обосноваването му, както и е извършената от въззивния съд преценка в обжалваното определение. При тези съображения и посочената съдебна практика по поставените правни въпроси не се обосновават и допълнителните (специални) предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. С оглед изложеното, касационно обжалване на определението не следва да се допуска. При този изход на делото на ответниците по частната касационна жалба, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да се присъдят сторените от тях в настоящото производство разноски, като на Община Самоков се присъди сумата от 100 лева – юрисконсултско възнаграждение, а на „Слава-93“ ЕООД - сумата от 1500 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.