Определение № 60441 от 09.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2244/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 37 от 22.03.2021 г. по гр. д. № 291/2020 г. на Великотърновския апелативен съд е потвърдено решение № 431 от 08.07.2020 г. по гр. д. № 908/2019 г. на Плевенския окръжен съд, в частта, с която са уважени предявените от община Белене срещу „Национална електрическа компания“ ЕАД положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на дружеството, че общината е собственик на общински път с № PVN 1003/III-5202 с. Деков – гр. Белене – ХТК Белене, част от който съставляват девет поземлени имота с идентификатори № 03366.33.13, 03366.422.90, 03366.179.21, 03366.12.19, 03366.108.17, 03366.13.24, 03366.422.91, 03366.427.77, 03366.46.216 по кадастралната карта на гр. Белене, описани в констативен нотариален акт № 2/14.07.2008 г. Решението е влязло в сила като необжалвано в частта, с която искът е отхвърлен за част от имот с идентификатор 0366.422.90, с площ от 553,39 кв. м. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен същия по отношение на описаните имоти. Касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК е подадена от „Национална електрическа компания“ ЕАД, чрез пълномощника С. К., с искане за отмяна на въззивното решение като незаконосъобразно и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, за които се сочи, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. може ли съдът да приеме, че липсват доказателства, че към 17.09.1991 г. /влизането в сила на ЗМСМА/, процесната част от общинския път е била включена в капитала, уставния фонд или се е водила по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество, при положение, че са изтекли сроковете за съхранение на документи и по този начин да изключи приложението на пар. 7, ал. 2 ПЗР на ЗМСМА и да игнорира обстоятелството по какъв ред е извършено изграждането на съответния обект и с какви средства е било финансирано. Сочи се противоречие с решение № 234/01.12.2014 г. по гр. д. № 1737/2014 г. на ВКС, първо г. о.; 2. а/ следва ли въззивният съд, когато прилага императивна материалноправна норма, с оглед спазване принципите на състезателност и равнопоставеност, да уведоми страните за това и да им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата и по прилагането на нормата, както и да ангажират доказателства; б/ трябва ли да разпредели доказателствената тежест; в/ допустимо ли е да се приемат за недоказани факти и обстоятелства, които не са заявени като спорни между страните и за които не им е указана необходимостта от ангажиране на доказателства. Поддържа се противоречие с решение № 186/23.12.2019 г. по т. д. № 649/2018 г. на ВКС, второ т. о. Ответникът по жалбата с писмен отговор оспорва наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване настоящият състав на ВКС, Второ г. о., намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на община Белене срещу дружеството за установяване правото на собственост на ищеца върху процесните имоти, съставляващи общински път, на който се легитимира като собственик по силата на закона. Ищецът е изложил твърдения, че с решение № 236/13.04.2007 г. на МС е утвърден списък на общинските пътища, в който е включен процесния. Ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт, в който на основание чл. 587, ал. 1 ГПК е удостоверено правото му на собственост върху описани имоти. Направено е искане с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на акта по отношение на тези имоти. С отговора на исковата молба ответникът е възразил, че процесните имоти се включват в баланса на дружеството, респективно на неговите праводатели, поради което същите не са преминали в собственост на общината. От заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че процесните имоти и част от имот с идентификатор 0366.422.90, с площ от 5 445,64 кв. м., попадат в траекторията на път с № PVN 1003/III-5202 с. Деков – гр. Белене/ – Хидротехнически комплекс Белене /Обходен път Белене/. Според обясненията на експерта в съдебно заседание на 24.02.2020 г. пътят обхожда гр. Белене, продължава през комплекса и излиза на р. Дунав в посока гр. Никопол. Изграден е за обслужването на комплекса през 1986 г.-1990 г., с построяването на Хидротехнически комплекс „Никопол-Турну Мъгуреле“, гр. Белене, от Генерална инвеститорска дирекция /решение от 1979 г. за отчуждаване и предоставяне на земи за държавни нужди – за строителството на обект Хидротехнически комплекс „Никопол-Турну Мъгуреле“/. С решение на МС № 237/06.12.1990 г. е прекратена дейността на дирекцията, като активите и пасивите на Генерална инвеститорска дирекция към 30.11.1990 г. се поемат от Инвестиционно предприятие „Атомна енергетика“ – Белене, чийто правоприемник е „НЕК“ ЕАД с държавно имущество /решение по ф. д. № 29869 от 28.12.1991 г. на СГС/. В дълготрайните му материални активи през 1998 г. е заведен Обходен път към Хидротехнически комплекс Белене. Преди прекратяване дейността на дирекцията е издадена заповед № Р-9/26.01.1990 г. на председателя на МС, според която до края на годината същата трябва да осигури „завършване и предаване на производствено-техническа база с обходен път Белене“ /т. 1. 2/, както и „отредените и отчуждени за строителство площадки и усвоените за тях капитални вложения и проекти да се предадат безвъзмездно на съответните строително-монтажни организации и общински народни съвети“ /т. 1. 5/. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е изложил съображения, че процесните имоти, които се намират в обхвата на път с № PVN 1003/III-5202 с. Деков – гр. Белене – ХТК Белене, са придобити от общината по силата на пар. 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА /в сила от 17.09.1991 г./. Съгласно посочената разпоредба с влизането в сила на този закон преминават в собственост на общините и следните държавни имоти – локалната пътна мрежа от четвърти клас, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване. С изменението на нормата от 1995 г. /ДВ, бр.49/ е предвидено, че това са „местните пътища“, а през 2000 г. /ДВ, бр.26/ - „общинските пътища“. Касае се за местен път, който е отворен за обществено ползване и осигурява транспортна връзка с местно значение. По силата на закона същият е станал собственост на общината, независимо от включването му в списъка на общинските пътища през 2007 г. Не е налице изключението на пар. 7, ал. 2 ПЗР на ЗМСМА, според което не преминава в собственост на общините имущество по ал. 1, което е включено в капитала, в уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество към момента на влизане в сила на закона. Не са представени доказателства, че към момента на влизане в сила на ЗМСМА /17.09.1991 г./ в капитала на Инвестиционно предприятие „Атомна енергетика“ са включени процесните имоти. Към тази дата същите не са заведени по баланса на предприятието /това е станало едва през 1998 г., когато са заведени в активите на ответното дружество/. Няма данни те да са били част от активите на Генерална инвеститорска дирекция и при прекратяването й да са преминали в активите на Инвестиционно предприятие „Атомна енергетика“. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият поставен материалноправен въпрос е свързан с приложението на разпоредбата пар. 7, ал. 2 ПЗР на ЗМСМА и обосноваването на решаващия извод, че към момента на влизане в сила на ЗМСМА процесните имоти не са се водили по баланса на Инвестиционно предприятие „Атомна енергетика“. Не се установява противоречие с представеното решение № 234/01.12.2014 г. по гр. д. № 1737/2014 г. на ВКС, първо г. о. В същото е посочено, че отделянето на общинската собственост се осъществява по установените в §7 ПЗР ЗМСМА /обн., ДВ, бр.77/17.09.1991 г./ критерии едновременно с извършваното въз основа на Закона за образуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество /обн, ДВ, бр.55 от 12.07.1991 г., в сила от 01.07.1991 г./ преобразуване на държавните предприятия в еднолични дружества с ограничена отговорност или еднолични акционерни дружества. При разрешаване на спорове за принадлежността на правото на собственост между общината и правоприемниците на държавните предприятия от съществено значение е дали определен обект, попадащ в приложното поле на §7, ал. 1 ПЗР ЗМСМА, се е водел по баланса на предприятие с държавно имущество към момента на влизане на ЗМСМА в сила и бил ли е включен впоследствие в уставния фонд на търговско дружество с държавно имущество. Прието е също така, че ако това заключение не може да бъде направено въз основа на баланса, същото може да се изведе след преценка по какъв ред е извършено изграждането на съответния обект, с какви средства е било финансирано, кой правен субект е осъществявал действията по поддържането на обекта, а оттам и действията по управление и стопанисване. Не се разкрива сходство с настоящата хипотеза, тъй като доказателства в тази насока не са ангажирани. В съответствие със задължителната съдебна практика въззивният съд е изследвал дали е налице забраната, въведена с пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА. Тази норма, макар и приета по-късно - с изменението на закона /публикация в ДВ, бр. 49/1995 г./, има тълкувателен характер и се прилага от момента на влизане в сила на закона на 17.09.1991 г., поради което имуществото, предоставено на държавните предприятия, не преминава в собственост на общините, когато е било включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество. Затова преминаването по силата на закона в собственост на общините на заварените държавни имоти настъпва само при липса на предвидените в пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА изключения, като преценката за това се прави към момента на влизането в сила на ЗМСМА през 1991 г. Именно такава преценка е извършена в обжалваното решение въз основа на представените доказателства. Решаващите изводи на съда са обусловени от липсата на горните изключения. Вторият процесуалноправен въпрос, съдържащ три подвъпроса, също не разкрива предпоставки за допускане на касационно обжалване. Според представеното решение № 186/23.12.2019 г. по т. д. № 649/2018 г. на ВКС, второ т. о., при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване /т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС/. Първият подвъпрос не е относим към изхода на делото. Доводите в касационната жалба всъщност са свързани с приложението на нормата на пар. 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА, без ищецът изрично да се позовава на нея. Твърдението, че се легитимира като собственик по силата на закона, тъй като процесните имоти се включват в общински път, е достатъчно, за да се индивидуализира придобивното основание. Следващите два подвъпроса касаят неправилното разпределение на доказателствената тежест, като оплакване в тази насока е било въведено във въззивната жалба. Същото е обсъдено от въззивната инстанция, като е прието за неоснователно. Видно от определение 21.01.2020 г. на първоинстанционния съд по чл. 140 ГПК, в същото изрично е указано на дружеството – ответник, че не сочи доказателства за правоприемството между Генерална инвеститорска дирекция и Инвестиционно предприятие „Атомна енергетика“, както и че процесните имоти са заведени в активите на дружеството. Между страните не е било безспорно обстоятелството, че тези имоти са били включени в баланса на държавното предприятие, поради което за установяване на същото е следвало да бъдат ангажирани доказателства, в каквато насока са и дадените указания. Обсъдените по-горе правни въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване. С оглед изхода на делото касаторът дължи заплащане на ответника направените разноски в касационното производство в размер на 120 лв. /за юрисконсултско възнаграждение/. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.