Определение № 722 от 22.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 785/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е касационна жалба на ответника „Юробанк България“ АД срещу решение № 263458 от 08.12.2022г. по гр.д. № 14841/2019г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 126366 от 28.05.2019г. по гр. д. 17645/2017г. по описа на СРС, 151 с-в, по предявен от А. Г. С. против „Юробанк България“ АД установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 212 ГПК е прието за установено, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от договор за потребителски кредит № HL34798/23.05.2008г. е неравноправна и нищожна на осн. чл. 143, т. 9 и т. 18 ЗЗП /ред. ДВ бр. 99 от 2005 г./; ответникът „Юробанк България“ АД е осъден да заплати на А. Г. С. по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД сумата 7 213,09 евро - получена без основание от ответника във връзка с обслужването на договор за потребителски кредит № HL34798/23.05.2008г., представляваща разлика в курса на валутата швейцарски франкове спрямо евро за периода 11.04.2012г. - 11.03.2017г., и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и поради неговата необоснованост. Оспорва като противни на материалния закон и в частност на разпоредбата на чл. 145, ал. 1 ЗЗП изводите на въззивния съд във връзка с разгледания инцидентен установителен иск за нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 2 от процесния договор за кредит. Излага последната да е ясна и да е логическо продължение на клаузата на чл. 1 от договора, която съдът не е счел за нищожна. Изтъква, че не е неравноправна и клаузата на чл. 23 от процесния договор, противно на приетото в мотивите на обжалвания съдебен акт, като сочи, че от съдържанието на договорната разпоредба е изводимо, че рискът в случай на понижаване на валутния риск се поема от банката, което според касатора води до извод за равностойност на поетия риск от двете страни по сделката. Поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, включително събраните гласни доказателства и заключение по ССчЕ. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Подлежи ли на преценка за неравноправност клауза от договор за ипотечен банков кредит, определяща валутата на кредита и валутата, в която следва да се връщат погасителните вноски, която е част от основния предмет на договора за кредит и която е написана на ясен и разбираем език?

2. В хипотезата на банков кредит, сключен в чуждестранна валута (швейцарски франкове), по който цялата сума фактически е предадена за ползване на кредитополучателя в евро, а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в договора за кредит, и по който задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута (швейцарски франкове), счита ли се договорът сключен в евро и в коя валута се дължи връщането на кредита?

3. Ако дължимата по договор за валутен банков кредит парична сума, която е предмет на предявената искова претенция, е уговорена в чуждестранна валута, може ли съдът да присъди нейната еврова равностойност?

4. При постановяване на въззивното решение и във връзка с твърденията и доводите на всяка от страните длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност, пълнота и взаимна връзка, като изложи конкретни съображения защо кредитира едни, а други приема за недостоверни?

5. Длъжен ли е съдът при постановяване на въззивното решение да обсъди приетата по делото експертиза наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо възприема, респективно не възприема експертното заключение?

6. Когато договор за ипотечен банков кредит е сключен в чуждестранна валута (швейцарски франк) и е уговорено погасителните вноски да са в същата валута, при което потребителят може да избере да набави необходимото количество чуждестранна валута не само от кредитодателя по договора – банката, а и от трето лице, неравноправна ли е договорната клауза за съгласието на потребителя с промяната на валутния курс, когато е избрал да си набави валута от банката – кредитодател по договора?

7. За сметка на коя страна е валутният риск при понижаване на курса на чуждестранната валута спрямо лева/евро, ако в договора за кредит е уговорено, че кредитополучателят поема целия валутен риск при повишаване на курса на чуждестранната валута, но не е изрично записано, че кредитодателят поема риска при понижаване курса на валутата? Означава ли това, че целият валутен риск (както при повишаване, така и при понижаване на швейцарския франк спрямо евро/лев) се поема от кредитополучателя?

8. Налице ли е значително неравновесие между правата на кредитополучателя – потребител по договор за валутен банков кредит, и правата на кредитодателя – банката, когато валутният риск от понижение на валутния курс на швейцарския франк спрямо лева/евро се поема от банката, а валутният риск от повишение на валутния курс на швейцарския франк се поема от кредитополучателя – потребител, за който риск той е изрично предупреден в договора за банков кредит, т.е. налице ли е неравновесие между правата на кредитополучателя – потребител и кредитодателя – банката, когато валутният риск е разпределен между двете страни по договора за банков кредит?

Касаторът поддържа, че първите три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и на Съда на ЕС, с което обосновава допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация и по формулираните четвърти и пети процесуални въпроси. Твърди отговорите по поставените въпроси от шести до осми да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с което обосновава искането си по тях да бъде допуснато касационно обжалване при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно и моли да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, А. Г. С., оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение, за да установи фактическата обстановка по спора, е извършил подробен анализ на събраните по делото доказателства, като е обсъдил всяко едно от тях поотделно, включително всички писмени доказателства, в това число процесния договор за кредит и сключените към същия допълнителни споразумения, събраните гласни доказателства от разпита на свидетеля К. С., заключението по приетите основна и допълнителна ССчЕ.

Изложил е, че напълно споделя крайния извод на първоинстанционния съд, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора за кредит не е индивидуално договорена и е неравноправна. В тази насока се е позовал и трайно установената практика на ВКС по решение № 170/16.03.2021г. по т.д. № 1901/2019г. на ВКС, II ТО, решение № 136/20.01.2021г. по т.д. № 1467/2019г. на ВКС, II ТО, решение № 168/29.01.2021г. по т.д. № 2184/2019г. на ВКС, II ТО, и решение № 155/24.01.2020г. по т.д. № 2561/2018 г., ВКС, II ТО.

Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Изтъкнал е, че в цитираните решения на ВКС е прието, че при хипотезата на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в чуждестранната /швейцарски франкове/, уговорена в договора, кредитът е остойностен в чуждестранната валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната /евро/ и връщането му се дължи в чуждестранната валута /швейцарски франкове/ поради обстоятелството, че валутният риск се поема само от потребителя. Приел е, че този отговор съответства на задължителната практика на СЕС по определение от 22.02.2018г. по дело С-119/17 и решение от 20.09.2017г. по дело С-186. Счел е, че ищецът е физическо лице, кредитът не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, а банката е търговец съгласно легалната дефиниция на § 13, т. 2 ДР на ЗЗП.

Подчертал е, че клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 от процесния договор за кредит не отговарят на изискванията за яснота и разбираемост. Изтъкнал е, че съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Счел е за неоснователно възражението на ответника, че клаузата на чл. 6, ал. 2 е договорена индивидуално. Посочил е, че по делото не е проведено пълно доказване, че оспорената клауза е предмет на индивидуално договаряне и че е оборена презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Приел е, че установените от разпита на свидетелката С. обстоятелства, че на ищеца са били предложени различни видове продукти и валути на кредита, не обосноват извод, че той е могъл да изрази становище по съдържанието на договора, който е бил предварително изготвен, включително и по оспорената клауза, и че е имал възможност да повлияе върху нея. Допълнил е, че по делото не е установено банката да е предоставила на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит в чуждестранна валута достатъчна информация, която би му позволила да извърши разумна преценка относно икономическите последици от клаузата за валутния риск спрямо задълженията по кредита и да прецени икономическите последици върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване на валутата, в която получава доходите си спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита. Изрично е посочил, че не са налице основания за прилагане на разпоредбата на чл.161 ГПК предвид неявяването на ищеца за разпит по реда на чл.176 ГПК, без да са доказани уважителни причини за това, тъй като от евентуалния положителен отговор на зададените въпроси не може да бъде формиран извод за индивидуална уговорка на клаузите, нито за предоставяне на необходимата информация, за да може потребителят да вземе информирано решение и да влияе върху съдържанието на договора, вкл. на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от него. Допълнил е, че предоставянето на информация, че лихвеният процент по жилищни кредити в швейцарски франкове е бил по-нисък, както и че е възможна промяна в курса на посочената валута, не е достатъчно, за да се приеме, че банката е спазила изискването за добросъвестност. Подчертал е, че съгласно разпоредбата на чл.147 ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин. Приел е, че с клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора, които не са индивидуално договорени и не са съставени на ясен и разбираем език, изцяло се прехвърля валутния риск върху потребителя, който е икономически по-слабата страна, така че той да не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване на валутата, в която получава доходите си спрямо валутата на кредита. Добавил е, че както е прието в цитираната практика на ВКС, банката е следвало да предостави достатъчна информация на кредитополучателя относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, с каквато следва да разполага предвид професионалната ѝ дейност, както и какви действия кредиторът би могъл да предприеме за минимализиране на валутния риск, въз основа на което същият да прецени дали да сключи договор за кредит при по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или да сключи договор при по-висока лихва, но да не носи валутния риск. По тези мотиви е обобщил, че е налице значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията по договора и че с посочените клаузи се прехвърля върху потребителя валутния риск, което създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

Предвид установения неравноправен характер на посочените клаузи е счел, че заплащането от ищеца на по-висок размер поради промяна на валутния курс на чуждестранната валута, при която е отпуснат кредита, се явява платено при начална липса на основание. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне. Позовал се е на заключението по приетата ССчЕ и при кредитиране на последното е приел, че левовата равностойност на платените суми по кредита за посочения период е 43 273,10 лв., равняваща се на 22 125,22 евро, а размерът на месечните анюитетни вноски за периода 11.04.2012г. - 11.03.2017г. при първоначално уговорения лихвен процент от 6,65% и изменението с допълнителното споразумение на лихвата от 2013г. и при съобразяване на предсрочното погасяване на главницата от 08.12.2014г. възлиза на 14 912,13 евро. Счел е, че получената разлика между резултатите от изчисленията е 7 213,09 евро, която сума е получена от банката без основание. Приел е за неоснователно възражението на ответника, че по делото не е доказано, че банката се е обогатила с посочената сума поради извършена цесия в полза на „Бългериън ритейл сървисис“ ЕАД. Посочил е, че от събраните по делото доказателства се установява, че сумите са постъпвали по сметката на банката и са отчитани като погасяване на кредита. Изтъкнал е, че по делото липсва представен договор за цесия, а обстоятелството, че „Бългериън ритейл сървисис“ ЕАД фигурира като кредитор по допълнителните споразумения наред с банката не доказва по убедителен начин наличието на договор за цесия. Посочил е, че прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор, като в случая липсва уведомяване на длъжника /кредитополучателя/ за извършена цесия. Допълнил е, че дори да се приеме, че е било извършено прехвърляне на вземанията по процесния договор в полза на трето лице, информация за което е предоставило вещото лице при отговор на поставени въпроси в съдебно заседание пред СРС, в заключението на ССчЕ се съдържат и данни за извършена обратна цесия в полза на банката, а отделно от това от представена по делото извадка от търговския регистър, се установява, че „Бългериън ритейл сървисис“ ЕАД към момента на приключване на устните състезания се е влял в ответника „Юробанк България“ АД, или процесната сума е получена в патримониума на ответника.

По тези мотиви при частично съвпадение на изводите на двете инстанции въззивният съд с решението в обжалваната му част е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е прогласена нищожността на клаузата на чл. 6, ал. 2 от процесния договор за кредит като неравноправна, и е отменил решението, в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата от 7 213,09 евро, и вместо това е уважил иска за последната сума, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора първи три въпроса не са обусловили решаващата воля на въззивния съд, поради което не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по същите на последното основание не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивният съд изрично е приел, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от процесния договор, тълкувана с останалото съдържание на договора, не е сключена на ясен и разбираем език, противно на въведеното от касатора условие по първия му въпрос.

Съдът не е бил сезиран и не е разгледал иск за присъждане на суми на основание сключения между страните договор, а с иск за връщане на дадено при начална липса на основание – чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, поради което и поставените втори и трети въпроси, касаещи валутата, за която е сключен договора и каква валута се дължи при изпълнението на същия, не са от значение за правилното решаване на спора и не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд.

Поставените четвърти и пети процесуални въпроси са обуславящи за изхода на спора, но по тези въпроси касаторът не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение в обжалваната му част е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби и писмени отговори, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил подробно, поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, включително заключенията по приетите основна и допълнителна ССчЕ. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства с решението в обжалваната му част приема предявените искове за основателни, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Само за пълнота следва да бъде добавено, че цитираната в изложението на касатора практика по ППВС 1/13.07.1953г., ППВС 7/27.12.1965г. и ППВС 1/10.11.1985г. е по тълкуване на неприложим /отменен/ процесуален закон, поради което същата не може да обоснове допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съдът не се е отклонил и от цитираната от касатора практика по решение № 108 от 16.05.2011г. по гр.д. 1814/2009г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, като е обсъдил подробно приетите по делото основно и допълнително заключение по ССчЕ поотделно и в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, възприел е извършените от специалиста изчисления и е уважил иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за установената със заключенията като платена в повече от дължимата по договора сума.

Касационно обжалване не следва да бъде допускано и по поставените от касатора шести, седми и осми въпроси, които касаят изводите на въззивния съд досежно неравноправния характер на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от процесния договор за кредит предвид прехвърленият с последните валутен риск на ищеца – потребител по смисъла на ЗЗП. По въпросите е налице утвърдена съдебна практика на ВКС, цитирана в обжалвания съдебен акт, а и приложена към касационната жалба на ответника – решение № 170 от 16.03.2021г. по т.д. 1901/2019г. по описа на ВКС, ТК, II TO, решение № 168 от 29.01.2021г. по т.д. 2184/2019г. по описа на ВКС, ТК, II TO, решение № 136 от 20.10.2020г. по т.д. 1467/2019г. по описа на ВКС, ТК, II TO и др., която в частта ѝ досежно неравноправния характер на клаузи като процесните по утвърдения и сключван от касатора договор за кредит в швейцарски франкове, не се нуждае от осъвременяване и промяна, поради което и не е налице соченият от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Следва да бъде добавено, че формираните от въззивния съд изводи в частта за неравноправния характер на клаузите, с които на ответника е прехвърлен валутния риск, освен че са съобразени с утвърдената практика на ВКС по постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, цитирани в самия въззивен акт, са съответни и на актуалната практика на СЕС по определение от 18.10.2023г. по дело С-117/2023г., постановена по отправено от български национален съд преюдициално запитване, касаещо включително неравноправния характер на клауза по сключен от касатора „Юробанк България“ АД договор за банков кредит с идентично съдържание с това на чл. 6, ал. 2 от процесния договор.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението в обжалваната част.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото право на разноски има ответникът по касация. Доказва извършването на разноски за представляването му от адвокат за сумата 3 000 лв., която ще му бъде присъдена с настоящия съдебен акт.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение