Определение № 3125 от 20.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1194/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадени две касационни жалби – от Апелативна прокуратура София и от А. А. А. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Ф. против въззивно решение № 1321 от 7.11.2022г. по в.гр.д. № 1440/2022г. на Апелативен съд София, с което е отменено решение № 260155 от 12.01.2022г. по гр.д.№ 15852/2018г. на Софийски градски съд в частта, с която осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на А. А. А. сумата над 12 000лв.до 30 000лв., и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен предявения иск за посочената разлика и е потвърдено в останалата отхвърлителна част до претендираните 100 000лв., обезщетение за неимуществени вреди в резултат на нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на досъдебното производство ІІ-148/1999г.на ВОП София, ведно със законната лихва, считано от 23.11.2018г.и е потвърдено решението в частта, в която е отхвърлен предявения иск за сумата от 180 000лв., обезщетение за незаконното му задържане и лишаване от свобода за периода 12.01.1985г.-25.09.1985г., в нарушение на §5, ал.1 ЕКЗПЧОС, заради липса на проведено ефективно разследване, ведно със законната лихва, считано от 23.11.2018г. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е приел предявеният иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ за основателен, защото ищецът има качеството на пострадал по сл.д.№1/1991г., по-късно преобразувано в № ІІ-048/1999г.на ВОП /той е бил задържан на 14.01.1985г. като мярка за неотклонение по сл.д.№ 7/85г., през м.03.1985г., бил е принудително въдворен в Белене, където е останал до 25.09.1985г., а след това е бил принудително преименуван и изселен/. Позовавайки се на установената практика съдът е приел, че конкретното наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза може да се определи като спор за граждански права, по смисъла на чл.6 ЕКЗПЧ, с оглед наличието на нарушени права и интереси на пострадалото лице. Касае се за наказателно производство, което в досъдебната си фаза е с продължителност повече от 30 години, като ищецът по никакъв начин не е допринесъл за това забавяне. Макар и с голяма правна и фактическа сложност /пред вид засягането на стотици лица, необходимостта от събиране на множество доказателства, при повдигнато обвинение срещу трима/, нищо не може да оправдае толкова прекомерна продължителност, която дори е извън срока на абсолютната давност за престъплението, предмет на обвинителния акт. При определяне на размера на дължимото обезщетение от 12 000лв., съдът е приел, че се касае за обичайни вреди, причинени от неразумна продължителност, като тя не е рефлектирала „върху начина на живот на ищеца“. Вторият предявен иск /с правно основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ, вр.чл.5,§1 ЕКЗПЧ/ въззивният съд е преценил за неоснователен поради погасяването му по давност, доколкото за последната най-късният срок, от който следва да се приеме, че е започнала да тече – е през 1992г., когато е ратифицирана ЕКЗПЧ. В касационната си жалба касаторът Апелативна прокуратура се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпрос, касаещ принципа за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение по чл.52 ЗЗД. Счита размера за завишен и твърди, че постановеният въззивен акт е в противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 5813/2014г., на ІІІ г.о., гр.д.№ 3619/2016г.на ІІІ г.о. и гр.д.№ 2403/2016г.на ІV г.о., както и с ППВС № 4/68г. В касационната си жалба касаторът А. А. А. поставя същият въпрос относно приложението на принципа за справедливост, но в обратна насока, обосновавайки тезата си за очевидна неправилност на постановения акт по чл.280, ал.2 ГПК пред вид ниския размер на определеното обезщетение. В допълнително подадена молба прилага и 11 съдебни акта /със списък/, в които съдът е определял размер на обезщетение от 30 000лв. Позовава се и на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото? Счита, че необсъдени са останали следните наведени от него доводи: за липса на вътрешноправни средства за ускоряване на воденото наказателно производство, за приложимост на насоките и скалата на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди при липса на сходно разгледано и решено от ЕСПЧ дело, фактът на изтичане на давността, което осуетява упражняването на правото на обезщетение за причинените вреди и създава чувство за безнаказаност, целенасоченото бавене на производството от страна на Прокуратурата, предубеденост на прокурора, водел разследването поради убедеността му в правилността и необходимостта от т.нар. „възродителен процес“, неизпълнение на позитивното задължение на държавата да проведе ефективно разследване на деянията, съставляващи изтезание, нечовешко или унизително отнасяне особено като се има пред вид, че те са извършени от лица с власт, фактът, че са изпращани лишени от смисъл съдебни поръчки, обстоятелството, че пострадалият не е имал достъп до материалите по делото. Посочените от касатора като трети и четвърти въпроси, могат да се обединят в един, който да са обобщи така: Кои правила, съответно кои критерии, факти и обстоятелства, следва да приложи съдът, за да е сигурен, че определя справедлив размер на обезщетение – тези, посочени в чл.2б ЗОДОВ или стандартът, установен от ЕСПЧ при прилагане на чл.6, §1 ЕКЗПЧОС? Счита, че следва да се приложи моделът по §26 от решението на ЕСПЧ по делото Apicella v Italy /по 1500 евро за всяка година забавяне/. Последният въпрос, който поставя е за началния момент на започване и изтичане на погасителната давност за иска по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществените вреди от произволното му и незаконно лишаване от свобода през 1985г. Твърди, че даденото разрешение от въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС и КС, а отделно е и очевидно неправилно. Счита, че в случая е приложим принципът, че давност не тече за този, който не може да защити правото си. До 2018г., касаторът не е разполагал с документи /получил ги е – след разсекретяването им от тайните архивите на бившата Държавна сигурност/ за своето задържане и лишаване от свобода. Едва след като е научил причината за задържането си /през 2018г./, той е бил в състояние да защити правото си. Твърди противоречие на въззивния акт с решение по гр.д.№ 1271/1972г.на І г.о.ВС, с мотивите към две Тълкувателни решения, както и с конституционно установените принципи на справедливост и правова държава. Срещу така подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне по касационната жалба на А. А. А., на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по първия и последния от поставените въпроси. Първият въпрос е относно принципът за справедливост, който включва и задължението на съда да разрешава по сходен начин сходни случаи. Този въпрос е от значение за изхода на спора и пред вид приложеният от касатора списък с дела, от които е видно, че за лица в сходно с неговото положение, съдът е присъждал обезщетение повече от двойно по-голям от сега присъдения размер, е възможно и да е разрешен в противоречие с установената практика /вж.например решения по гр.д.№ 4037/2021г.на ІІІ г.о., гр.д.№4210/2021г.на ІV г.о./ Въпросът за значението на принципа, че давност не тече за този, който не може да защити правото си към преценката дали е изтекла погасителната давност за предявения иск по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществените вреди от незаконно лишаване от свобода,осъществено през 1985г., също е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд и следва да се прецени дали не е разрешен в противоречие с посочената от касатора съдебна практика. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение