Определение № 2145 от 30.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1336/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано е по частна касационна жалба на Адвокатско дружество „К. и Б.“ срещу определение № 1087 от 23.04.2024 г. по в.ч.гр.д. № 848/2024 г. на Пловдивски окръжен съд. Ответната страна – „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, [населено място] – оспорва наличието на основания за допускане на жалбата до касационен контрол, а в евентуалност – нейната основателност. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски окръжен съд, сезиран с частна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД, е отменил определение № 12979 от 15.11.2023 г. по гр.д. № 5347/2022 г. на Пловдивски районен съд, като частично е отменил първоинстанционното решение в частта му за разноските, в следствие на което присъденото в тежест на банката адвокатско възнаграждение е намалено от 4501 лева до 1500 лева. За да постанови този резултат, съставът е съобразил, че по делото са представени два договора за правна защита и съдействие от 02.03.2022 г., сключени по реда на чл. 38 ЗА, за процесуално представителство на ответниците К. П. и И. С.. Посочил е, че с оглед положителния краен резултат за тях съдът следва да определи възнаграждение на процесуалния представител в предвидените по Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА размери, осъждайки насрещната страна да го заплати. Позовал се е на решение по дело C-438/22 на СЕС, приемайки за необвързващи разпоредбите на Наредба № 1/2004 г. при определяне на отговорността за разноски, и с оглед всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ, както и предвид извършените процесуални действия, липсата на особена правна и фактическа сложност, предвид установената по спора съдебна практика, приел за справедлив размер на възнаграждение на процесуалния представител на ответниците -1500 лева, намалявайки присъденото с първоинстанционното решение. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението за допускане до касационно обжалване e формулиран въпросът: 1.“Относно критериите при определяне на възнаграждение по чл. 39, ал. 2 от Закона за адвокатурата след постановяване на решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на Съда на Европейския съюз за извършено безплатно процесуално представителство?” Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 1187/09.05.2024 г. по ч.т.д. № 253/2024 г. на II т.о. на ВКС. Алтернативно, частният касатор счита, че определението е очевидно неправилно поради липса на мотиви – основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. В обосноваване за защитната си теза, частният касатор поддържа, че съдът в разрез с установената практика не е анализирал извършените процесуални действия на защитата. Акцентира на обстоятелството, че ответниците са с различно материалноправно качество – длъжник и солидарен длъжник по договор за кредит, като в депозираните два броя отговори са релевирани и поддържани различни по вид възражения. Прави оплакване за повърхностния и формалистичен подход при оценка на работата му, сведена до едно изречение. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Частният касатор не обосновава наличие на предпоставките за допускане на жалбата му до касационен контрол. Формулираният от него въпрос е относим към решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговаря на характеристиките за валидно въведено общо основание, съобразно горепосочената дефинитивност. Същият обаче не е решен в противоречие с релевираната от жалбоподателя практика на ВКС, поради което неосъществен се явява допълнително поддържаният селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В същото определение е посочено, че при определяне на възнаграждението на адвокат, предоставил безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, след постановяване на решение С-438/22 г. се вземат предвид конкретни критерии като високата образователна квалификация на лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, поетата отговорност от адвоката със сключване на договора за предоставяне на правна помощ и фактическата и правна сложност на делото. В настоящия случай не се констатира отклонение от цитираната практика на ВКС, а напротив – съставът на Пловдивски окръжен съд е взел предвид тези обстоятелства, като на база тях е формирал извод за справедлив размер на възнаграждението в размер от 1500 лева. На съобразяване подлежи и служебно известната и споделяна от настоящия състав съдебна практика, обективирана в определение № 77/24.02.2022 г. по ч.т.д. № 1962/2021 г. на I т.о. на ВКС, съгласно която, когато една обща искова претенция е предявена срещу няколко ответници, какъвто е случаят на искане за солидарно осъждане на няколко ответници да заплатят една и съща парична сума, дължими на основание договор за банков кредит, адвокатското възнаграждение е едно, а не за всеки от ответниците. Частният касатор е поддържал като допълнителен селективен критерий основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения, извън хипотезата на тълкуване на същата. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, частният касатор е извел от оплакване основано на общо твърдение за необсъждане в задоволителна, според него, степен на положения от него труд и липса на мотиви в тази посока. Тези оплаквания, с оглед изложеното са неотносими към разглежданото основание. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение