Определение № 596 от 07.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 630/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 12 038/05.11.2015 година, подадена от С. В. Д., срещу решение № 415/25.09.2015 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр. д. № 611/2015 година. С обжалваното решение, след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение № 539/24.04.2015 година на Районен съд Русе, постановено по гр. д. № 7091/2014 година, е отхвърлен предявеният от С. В. Д. срещу [фирма] [населено място] иск за заплащане на сумата от 14 590.00 лева, представляваща обезщетение за преустановено електрозахранване на имот, намиращ се в [населено място], местността „К. ч.”, ПИ 810, за периода от 31.10.2011 година до 30.11.2011 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 31.10.2014 година до окончателното заплащане. В касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното определение е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявеният иск да бъде уважен до пълния предявен размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. В. Д. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК хипотези за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по тази касационната жалба [фирма] [населено място] е подал отговор с вх. № 13 915/29.12.2015 година, с който е изразено становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Русе, а ако такова бъде допуснато е изразено становище за неоснователност на жалбата и е поискано същата да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено. С. В. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 05.10.2015 година, а подадената от него касационна жалба е вх. № 12 038/05.11.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: В обжалваното решение съставът на Окръжен съд Русе е приел, че не съществува спор, че електрозахранването в имота на Д. е било преустановено на 30.11.2010 година, поради това, че същият е имал задължение за заплащане на сумата от 1064.90 лева, по фактура № [ЕГН]/05.02.2010 година, която е трябвало да бъде погасено до 25.03.2010 година. В посочения срок задължението не е било платено. Въззивният съд е приел, че в Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия са уредени два вида отговорност на дружеството за вреди, а именно тези по чл. 32 и чл. 34, които обаче съществено се различавали по вид, предпоставки и доказателствена тежест за установяването им. В чл. 32, т. 2 била уредена отговорността на [фирма] [населено място] при неправомерно прекъсване на захранването по негова вина. Същевременно в чл. 34 била уредена отговорността на дружеството за прекъсване на захранването по негова вина, като е предвидено обезщетение за потребителя след уведомяване за първите двадесет и четири часа и за последващия период. Съставът на Окръжен съд Русе е приел, че в конкретния случай отговорността на [фирма] [населено място] може да бъде ангажирана на основание чл. 32, т. 2, а не на основание чл. 34 от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия. При тази хипотеза обаче се изисквало установяването на неправомерно прекъсване на електрозахранването, което не било налице, тъй като С. В. Д. е имал задължение по посочената по-горе фактура, което не е заплатил в срок. С оглед на това въззивният съд е направил извод, че прекъсването на електрозахранването в имота на касатора е извършено правомерно. Недължимостта на сумата по фактурата е била установена едва впоследствие, с влязлото в сила решение № 621/01.11.2012 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр. д. № 795/2012 година и не е била налице към момента на прекъсването на електрозахранването в имота на Д.. Самото електрозахранване е било възстановено на 07.12.2010 година, преди да бъде предявен иска за установяване на недължимост на вземането. Въз основа на тези си мотиви съставът на Окръжен съд Русе е приел, че прекъсването на електрозахранването в имота на Д. е извършено правомерно, поради което [фирма] [населено място] не му дължи обезщетение за претърпените от това вреди. Съдът е посочил, че извън тези си решаващи мотиви приема, че претърпените вреди по чл. 32 от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия трябва да бъдат доказани, като С. В. Д. не е представил доказателства за такива. От жалбата му до [фирма] [населено място] се установявало, че в имота имало само две електрически крушки и телевизор, поради което можело да се заключи, че вредите са нищожни. Същевременно видно от решение № 539/24.04.2015 година на Районен съд Русе, постановено по гр. д. № 7091/2014 година, първоинстанционният съд е приел, че [фирма] [населено място] трябва да отговаря по реда на чл. 32, т. 2 от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия и затова е разгледал предявеният иск по чл. 92 от ЗЗД и е приел, възражението на [фирма] [населено място] за изтекла погасителна давност е напълно основателно, предвид разпоредбата на чл. 111, б. „б” от ЗЗД. Позовавайки се на решение № 292/16.12.2009 година, постановено по т. д. № 292/2009 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. районният съд е приел, че тъй като исковата молба е подадена на 31.10.2014 година, претенцията на Д. била погасена за периода от 30.11.2010 година до 31.10.2011 година. В обжалваното решение е прието, че тези изводи на първата инстанция са правилни тъй като към датата на предявяване на иска не е било извършено плащане на главния дълг и върху него ежедневно продължава да се начислява неустойка. Неясни били обаче мотивите на районния съд за основателността на останалата част от исковата претенция. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. сочи, че с решението си съставът на Окръжен съд Русе е разгледал три правни въпроса, които са били включени в предмета на спора и които са обусловили решението му, а именно: за това кой е началния момент, от който започва да тече давността за вземането за неустойка в хипотезата, когато задължението, за което се начислява не е за плащане на парична сума, а за извършване на конкретно действие; за това към кой момент влязлото в сила решение по иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК установява наличието или не на защитаваното или оспорваното с него право; за правната квалификация на иска и нарушава ли се правото на защита на страната в процеса, в случаите когато първата инстанция дава една правна квалификация на иска, а въззивният друга, без да даде възможност да се съберат доказателства във връзка с новата квалификация на иска. Във връзка с поставените въпроси касаторът представя решение № 9/20.02.2014 година, постановено по гр. д. № 4605/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 3/14.01.2014 година, постановено по гр. д. № 593/2013 година по описа на Окръжен съд Шумен. Настоящият състав на ВКС, ГК, ІV-то отделение намира, че вторият и третият въпрос са включени в предмета на спора и са обусловили изводите на състава на Окръжен съд Русе при постановяване на решението му. Видно от представените с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдебни актове двата въпроса се разрешават противоречиво от съдилищата, което обуславя съществуването на предвидената в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК хипотеза за допускане на касационно обжалване на решението. Не следва да се допуска касационно обжалване по първия от така поставените въпроси, доколкото дадения във въззивното решение отговор на този въпрос е в съответствие с разрешението му в решение № 292/16.12.2009 година, постановено по т. д. № 292/2009 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., тъй като се касае за неустойка вземането, за която възниква след изтичане на определен период, през който електрозахранването е било прекъснато и се дължи за този период, до момента на възстановяване на захранването. Затова изискуемостта на неустойката не е свързана с момента на възстановяване на електрозахранването, а настъпва от по-ранен момент. На С. В. Д. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 291.90 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение