Определение № 2714 от 18.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1671/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Държавата, чрез министъра на земеделието и храните срещу определение № 408 от 20.05.2024 г. по в.ч.гр.д. № 240/2024 г. по описа на Добрички окръжен съд, в частта, с която е потвърдено определение №603 от 26.02.2024 г. по гр.д. №159/2023 г. по описа на Добрички районен съд, с което е прекратено производството по отношение на предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 3, предл. 1 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК във вр. с чл.92 от ЗЗД за установяване, че ответното дружество дължи на Държавата за неустойка за забава в размер на 8 489, 44 лв., начислена за периода 01.02.2020 г. – 16.07.2020 г., за плащане на втора арендна вноска за стопанската 2019/2020 г. в размер на 21 105, 36 лв. по сключен между страните договор за аренда на земеделска земя № ТА-19/20-1-8/28.08.2019г., вписан под № 50, том II, вх. рег. №1925/04.09.2019г. в Служба по вписванията при Каварненски районен съд. Частният жалбоподател моли да се отмени атакуваното определение поради неправилност и необоснованост. Счита, че не е налице липса на идентичност между заявителя в заповедното производство, лицето, в чиято полза е издадена заповедта за незабавно изпълнение и ищеца в исковата молба. Счита за необоснован извода на Добрички окръжен съд, че Държавата не е активно легитимирана да предявява иск по чл.422 от ГПК, с оглед на това,че заповедта по чл.417 от ГПК е издадена в полза на Министерство на земеделието и храните. Твърди, че Министерство на земеделието и храните е самостоятелно юридическо лице на бюджетна издръжка, което се представлява от министъра на земеделието и храните или от оправомощени от него лица. Изтъква част от правомощията на министъра, в частност тези да организира и контролира собствеността и ползването на земеделските земи, да управлява имоти и вещи - държавна собственост, предоставени на МЗХ, както и участието му в производства за защита на парични притезания на Държавата. С оглед качеството на министъра на земеделието и храните едновременно на упражняващ правата на Държавата и представляващ Министерството на земеделието и храните, излага твърдения, че министерството се явява процесуален субституент на Държавата и следователно активната легитимация за предявяване на установителен иск по чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК принадлежи на заявителя в заповедното производство. Счита, че е налице очевидна фактическа грешка, тъй като има разминаване в името на кредитора, посочено в заявлението по чл. 417 от ГПК, и това в издадената заповед за незабавно изпълнение. Прави оплаквания, че въззивният съд не е изследвал всички представени документи по делото, поради което не е установил допуснатата очевидна фактическа грешка от първоинстанционния съд, както и че само е съпоставил името на заявителя в заповедното производство и наименованието на ищеца в исковото, без да разгледа пропуска на първоинстанционния съд да установи наличието на ОФГ. Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 от ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са обуславящи изхода на спора и по които няма трайно установена съдебна практика: 1/ Следва ли при иницииране на производството по издаване на заповед за незабавно изпълнение министърът на земеделието и храните изрично да посочва качеството си на представляващ Държавата или то се извежда автоматично?; 2/ Допустимо ли е при неустановяване на ОФГ от заповедния съд, това да бъде сторено от съда по исковото производство и по какъв ред ако бъде констатирана грешката може да бъде отстранена в условията на приключило заповедно и образувано исково производство? Ответникът по частната жалба „БУЛГРЕЙН” ЕООД счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, както и че жалбата е неоснователна. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема, че частната жалба е процесуално недопустима съгласно чл. 274, ал.4 от ГПК във вр. с чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. Производството по делото е образувано по предявен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК, с цена 8 489,44 лв., определена съобразно правилото на чл.69, ал.1, т.1 от ГПК евентуално съединен с осъдителен иск за същата сума. Съгласно императивната норма на чл. 274, ал.4 от ГПК не подлежат на касационно обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационен контрол. Съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни търговски дела с цена на иска до 20 000 лева. Законодателят изрично е предвидил за неуредените от Закона за арендата в земеделието въпроси да се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство (§ 1 ДР на ЗАЗ). Търговският закон не съдържа изчерпателно изброяване на търговските сделки по чл.1, ал.1 от ТЗ, при които е без значение дали лицето, което ги извършва, притежава качеството търговец, а въвежда и т.нар. субективни (относителни) търговски сделки, каквато е и сделката, от която произтича процесното вземане. Последователна е съдебната практика, че когато исковата претенция е с предмет, право или правоотношение, породено или отнасящо се до търговска сделка - сключване, тълкуване, действителност, изпълнение, неизпълнение, прекратяване, или последиците от прекратяването, делото следва да се квалифицира като търговско, поради което преценката за допустимост на касационния контрол е с оглед законоустановения минимум от 20 000 лева. В случая една от страните по правоотношението, от което произтича спора, има качеството търговец, не е опровергана презумпцията, че сделката е свързана с упражняваното от него занятие, поради което и договорът за аренда представлява търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал.1 от ТЗ. Вследствие търговския характер на сключения между страните договор за аренда, делото се определя като търговско. Следователно преценката за допустимост на касационния контрол е с оглед законоустановения минимум от 20 000 лева. С оглед на гореизложеното постановено по това дело въззивно решение не би подлежало на касационно обжалване. Поради това съгласно чл.274, ал.4 от ГПК е недопустим и касационен контрол на постановеното по делото определение. Воден от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл. 274, ал. 4 от ГПК