Определение № 189 от 20.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6612/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. П. С. срещу решение от 2.04.2014г. по г.д.№.15049/14г. на Софийски градски съд, ІІ А състав, с което е потвърдено решение №.І-45-76/21.08.12г. на СРС, І ГО, 45с., по г.д.№.52731/10 в частта, с което Л. П. С. е осъдена да плати на Н. А. Д. и Х. И. Д. на основание чл.92 ЗЗД 12302лв. неустойка по договор от 14.10.07г., ведно със законната лихва считано от 4.11.10г. до окончателното изплащане. Ответните страни Н. А. Д. и Х. И. Д. оспорват жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, като ответницата не е изпълнила в срок задължението си да прехвърли правото на собственост на ищците. Посочил е, че плащането на последната вноска от цената е било обусловено от представяне на удостоверение по чл.181 ал.2 ЗУТ за завършеност на сградата в груб строеж от продавача, че такова не е било предоставено и че задължението на купувачите не е станало изискуемо, респективно те не са изпаднали в забава, като са платили остатъка от цената при изповядването на сделката. Заключил е, че в забава е била ответницата, като доколкото имотът е бил прехвърлен около година и три месеца след договорения срок, за периода на забавата тя дължи неустойка в размер съобразно уговореното. При тези обстоятелства искът за заплащането й е намерен за основателен. К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС по въпросите „Следва ли съдът при искова претенция за заплащане на договорна неустойка /условията за заплащане на която формално са настъпили/ да съобрази при решаването на спора и останалите клаузи на договора като необходими условия с оглед установените в чл.20 ЗЗД критерии? /опр. №.175/13.03.12г. по т.д.№.696/11, ІІ ТО на ВКС, реш. №.162/18.11.10 по т.д.№.1998/09, ІІ ТО на ВКС, реш. №.157/30.10.12 по т.д.№.696/11г., ІІ ТО на ВКС/ и ”С оглед на това, че продавачът не би могъл да изпълни задължението си за нотариално прехвърляне на имота на купувача без неговото /или на упълномощен представител/ присъствие и при положение че липсва предвидената в договора между страните допълнителна договореност за определяне на конкретна дата, час и място /определен нотариус/, и при липса на отправена покана за това от купувача, следва ли продавачът да се счита, че е в неизпълнение или респективно в забава на задължението си за изповядване на сделката по нотариален ред и съответно да понесе отговорност по чл.92 ЗЗД?” /опр. 287/9.04.12г. по т.д.№.632/11, І ТО на ВКС/. Поставените от касатора въпроси са неотносими. Решаващите мотиви на въззивната инстанция за потвърждаване на първоинстанционното решение са, че е налице забавено изпълнение на задължението на продавача да прехвърли собствеността при изправност на купувачите - поради което продавачът им дължи обезщетение за забава в размер на договорената санкция - неустойка. В случая пред съда не е бил повдиган въпрос за тълкуване на договорни разпоредби, респективно той не се е произнасял в смисъл, че не следва да съобразява клаузи от договора. Не е бил предмет на обсъждане и въпроса за възможностите на продавача да изпълни задължението си за прехвърляне на собствеността при липса на допълнително определени от страните конкретни дата, час и място за изповядване на сделката, респективно покана за това от купувача. Предвид изложеното формулираните от касатора въпроси не са свързани с решаващата воля на съда. Процесуални въпроси във връзка със задължението на съда да обсъди доводите на страните в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не се поставят. Несъгласието с изложените от него мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилни ли са дадени фактически констатации на въззивния съд и обосновано ли е решението му. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Предвид изложеното, с оглед липсата на годно общо основание по чл.280 ал.1 ГПК, не следва да се допуска касация на обжалваното решение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,