Определение № 154 от 28.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1269/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Пи ел си брокерс 10“ ЕООД,гр. София против решение № 85 от 19.02.2021 г. по т.д. № 2429/2020г. на Софийски апелативен съд Ответникът по касация- „Бета Грейн“ЕООД, [населено място] не е заявил становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е процесуално допустима. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е развил своето оплакване за това, че ищецът с исковата молба е заявил вземане по фактура, за която в хода на производството не се установява да е осчетоводена и издавана, като неправилно е приел, че е сезиран с искане за плащане, произтичащо от договор за наем. Страната е заявила, че е налице и основание по чл.280, ал.2 ГПК, в хипотеза на очевидна неправилност, с оплакване за неправилно тълкуване на договора по смисъла на чл.20 ЗЗД, подкрепено с цитат от решение на ВКС общо дефиниращо тълкуване на договорите. Развито е и общо оплакване, че били оспорени клаузите съдържащи признание за предаване на вещта, за което съдът „ дължи тълкуване“. Посочено е също и основанието по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, като е направено лаконично оплакване, че в противоречие със съдебната практика било прието предаване на вещта и е посочено решение по т.д. 2741/14 на ВКС. Общо е разгледана и практика на СЕС дефинираща понятието „ доставка“. Отново с общо оплакване за това, че съдът неправилно приел, че е налице „ доставка на вещ под наем“ са поставени девет въпроса - относно твърдяно от страната противоречие за това, че съдът бил сезиран с плащане по една фактура, а приел че е доказано задължение по друга фактура, относно правомощията на въззивния съд „да промени“ това, че е сезиран с плащане по фактура, като „измести фокуса върху облигационно правоотношение“, относно това- допустимо ли е да се приема техническа грешка след като не е искано нейното отстраняване, ясен ли бил петитума на исковата молба. Останалите четири въпроса са свързани с твърдението на страната, че вещта не е предадена реално. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Поставените въпроси, съобразно приетата дефинитивност на общото основание с ТР ОСГТК № 1 /09г. т.1, не са релевантни. Този извод се налага поради липсата на обоснованост на връзката им с решаващите изводи на състава, като такива доводи липсват и в изложението. Така въпроси от 1 до 5 изцяло / някои и чисто фактически/ са основани на твърдението на страната за това, че съдът е разгледал и се е произнесъл по вземане, произтичащо от договор за наем, без да съобрази, че в обстоятелствената част на исковата молба вземането се е основавало на фактура / посочена с №116/24.12.2015/, за която по делото не било установено да е издавана, като по различна от тази фактура/ приложената към исковата молба № 115/21.12.2015г./ искът бил обсъждан като основателен. Всички въпроси съдържателно гравитират около това разбиране на страната, което може да се разглежда и във връзка с редовността на сезирането, с оглед част от въпросите, свързани с твърдение за произнасяне по различен предмет на спора, а не по този, с който решаващият съд е бил сезиран. Във връзка с такова оплакване, следва се отбележи, че същото не е необходимо да бъде формулирано като въпрос, тъй като се разглежда служебно от съда във връзка с основанието по чл.280, ал.2,предл 2-роГПК. Същото, обаче, в случая, не е правно обосновано. Касаторът го извежда от допуснатата от пълномощника на ищеца техническа грешка в номера и датата на фактурата, описана в обстоятелствената част. Изводът за тази очевидна грешка е направен от съда, с оглед приложената към исковата молба фактура, както и с данните по делото, от които недвусмислено се извежда, че приложената към исковата молба фактура / макар и с друг номер и дата/ е единственият, обективиращ вземането документ. Изрично, както петитума, така и обстоятелствената част описва правоотношението между страните като договор за наем на земеделска техника, а спорното право- като произтичащо от неизпълнение на този договор. Или, съдът е бил редовно сезиран, като законосъобразно въззивният съд изрично е очертал предмета на спор. Останалите въпроси са фактически и свързани с твърдението на страната, че не е получила реално вещта, предмет на договора между страните, като изцяло са свързани с установяване на този факт. Отбелязването в договора, че със сключването му наетата вещ е била предадена не е въпрос на тълкуване на договор, както неправилно счита страната и в този смисъл нейния въпрос относно предпоставките на чл.20 ЗЗД не е правен, а фактически. Или, както вече бе отбелязано така формулиране въпроси не са релевантни. Дори,обаче, от тях да бъде изведен релевантен въпрос страната не обосновава твърдението си за наличие на допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, тъй като по нито един от въпросите не е обосновано противоречие с разрешаването му в съдебен акт на ВКС, респ.ВС, нито са развити съображения относими към основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, разяснено с т.4 ТРОСГТК №1/09г.Цитираните в изложението актове на ВКС са ирелевантни, още повече, че страната не е обосновала в какво се състои отклоняване на състава от направените с тях правни изводи и към кой от поставените въпроси те са относими.Така, по отношение на твърдението за недопустимост и цитираните извадки от съдебни актове, с които при различни факти и различното им установяване, съставите на ВКС са констатирали, че съда се е произнесъл по предмет, различен от заявения както бе отбелязано в случая не е налице. Както в обстоятелствената част на исковата молба, така и петитума изцяло са относими към неизпълнение на договор за наем и именно така заявения валидно иск е бил разгледан от съдилищата. Страната не е развила доводи по какъв начин съдът се е отклонил от цитираната обща дефинитивност на тълкуването по чл.20 ЗЗД, поради което и така посоченото решение е ирелевантно за поддържаното основание. Касаторът е поддържал и основание по чл.280, ал.2, предл 3-то ГПК, като е направил лаконично общо оплакване, че съдът неправилно приложил материалното право и “съответно процесуални нарушения ,, довели до един безумен процес впоследствие“. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК, тъй като обоснованото чрез лаконично оплакване за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК не установяват очевидна неправилност на акта, съобразно разгледаната дефинитивност на основанието. С оглед така депозираното изложение решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Следователно, с оглед така депозираното изложение на касационните основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение