Определение № 50707 от 04.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 794/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. Г. К., конституирана като правоприемник на починалия в хода на въззивното производство ответник по предявения иск К. Д. К., срещу решение № 260219 /02.11.2021 г. по в.гр.д. № 820 /2020 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 391 /08.04.2020 г. по гр. д. № 2042 /2019 г. на Пазарджишки районен съд в обжалваната част, с която частично е уважен предявеният от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД срещу К. Д. К. установителен иск по чл.422 ГПК за сумата 22 726.09 лева, представляваща частичен размер от общо дължимата главница по договор за паричен кредит № 986128 /23.10.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата до окончателното изплащане.

В частта, с която искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер 25 000 лева първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Ответникът „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД излага твърдения за липса на основания за допускане до касационно обжалване. Оспорва и основателността на жалбата.

Касационната жалба е процесуално допустима, подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу въззивно решение, постановено по иск с цена, за който не е предвидено ограничение за касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на парична сума по договор за потребителски кредит, за която е издадена заповед за изпълнение. От представения по делото погасителен се установява, че последната погасителна вноска по договора е била дължима към 21.10.2022 г., установено е, че след 21.12.2013 г. кредитополучателят е изпаднал в забава, т.к. не е извършвал плащания по договора за кредит. От представения по делото договор за цесия се установява, че на 08.07.2014 г. кредиторът е цедирал вземането си по процесния договор на ищеца в първоинстанционното производство „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателя за липсата на материална легитимация на ищцовото дружество, поради нарушение на чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД, като в съответствие с установената съдебна практика е приел, че в договора е предвидена възможност за цедиране и че длъжникът е уведомен за прехвърляне на вземането с получаване на препис от исковата молба и приложенията към нея, в които се съдържа уведомление от стария кредитор до длъжника за прехвърляне на вземането.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателя за погасяване на вземането по давност, т.к. предсрочната изискуемост не е обявена преди предявяване на заявлението,

Въззивният съд е приел, че в случая давностният срок не е започнал да тече от датата на спиране на плащанията – каквото е възражението на ответника, а от датата, на която вземането е станало изискуемо. По делото е установено, че съгласно чл.16, ал.2, т.„а“ от общите условия по договора при забава в плащанията на две или повече погасителни вноски кредитодателят има право да прекрати едностранно кредитното правоотношение и да обяви всичките си вземания по предоставения кредит за предсрочно изискуеми в пълен размер.

Въззивният съд е установил, че към момента на подаването на заявлението по чл.410 ГПК (20.03.2019 г.) предсрочната изискуемост на вземането не е била обявена на длъжника.

Като е взел предвид това и като е съобразил приетото с т.18 от ТР № 4 /18.06.2014 г. по т.д. № 4 /2013 г. на ОСГТК на ВКС за предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост при договора за банков кредит по чл.430, ал.1 от ТЗ, въззивният съд е приел, че изискуемостта не е настъпила с подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а едва с подаването на исковата молба в съда.

Въззивният съд е намерил за неоснователно и възражението на жалбоподателя за наличието на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит.

Въззивният съд прел, че същото възражение е направено само бланкетно, доколкото не са посочени конкретни договорни клаузи, за които да се твърди, че са неравноправни, както и в какво точно се изразява неравноправността.

Независимо от това въззивният съд е съобразил задължението си за извършване на служебен контрол за неравноправност на клаузите на индивидуалния договор и тези на общите условия към него. Въззивният съд е приел, че съгласно чл.146 ЗЗП за страните по договора и за третите лица имат значение тези неравноправни клаузи по чл.143 ЗЗП, които законът прогласява за нищожни по право, това са неравноправните клаузи, които съгласно чл.146, ал.2 ЗЗП не са уговорени индивидуално. Съгласно решение по т.д. № 827 /2016 г. на ВКС, II т.о. такива са клаузите, които са приложими директно спрямо потребителите, без те да могат да изразяват изрично съгласие.

При служебна проверка на клаузите на индивидуалния договор и на общите условия към договора съдът не е открил неравноправни клаузи.

Въззивният съд, като е съобразил приетото с ТР № 8 от 02.04.2019 г. по т. д. № 8 /2017 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че правилно първоинстанционният съд е приел, че искът следва да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж към датата на устните състезания.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател извежда въпроси, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото или са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 и т.1 ГПК:

1. Прилагат ли се по аналогия, разрешенията дадени в т.18 от ТР № 4 /18.06.2014 г. по т.д. № 4 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, относно предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост на вземания, произтичащи от договор за банков кредит по чл.430, ал.1 от ТЗ, при вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК, с изрично уговорени в договора клаузи за автоматично настъпване на предсрочната изискуемост на цялото вземане при неплащане на определен брой падежирали вноски?

Поставения въпрос е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие със съдебната практика, съгласно която, даденото разрешение в т. 18 на посоченото Тълкувателно решение намира приложение и за договорите за потребителски кредит, тъй като разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ намира приложение за всички видови договори за кредит.

В този смисъл са решение № 114 от 07.09.2016 г. по т.д. № 362 /2015 г., т.к., ІІ т.о. на ВКС и решение № 169 от 17.01.2017 г. по т.д. № 1272 /2015 г., т.к., ІІ т.о. на ВКС.

Следва да се отбележи, че процесният договор за потребителски кредит също е договор за банков кредит.

Поради съответствието на разрешението на поставения въпрос от въззивния съд с разрешения в решения на ВКС по чл.290 ГПК не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

2. Може ли бланково изготвен договор за потребителски кредит да се приеме, че съдържа реквизитите на индивидуално уговорен такъв? Допустимо ли е да се приеме за законосъобразно, че макар неравноправна, но приета от потребителя, клауза по предварително изготвен бланков договор за кредит, да не бъде изключена от съдържанието на договора като нищожна клауза, тъй като потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието на клаузата чрез съгласието си за приемане на клаузата?.

Въпросът не обуславя изхода на делото, тъй като въззивният съд не е установил неравноправна клауза и по-конкретно клауза, която е приложима директно спрямо потребителя (кредитополучателя), без той да е могъл да изрази изрично съгласие. Въззивният съд е установил и че размерите на ГЛП и ГПР са в рамките на допустимите уговорки.

3. Прилагат ли се по аналогия разрешенията, дадени в ТР № 8/ 2017 г. от 02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, регламентиращи специфични хипотези при вземанията по договор за банков кредит по чл.430, ал.1 от ТЗ, към договори за потребителски кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК?

Поставеният въпрос е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие със съдебната практика, съгласно която разрешенията дадени в цитираното тълкувателно решение са приложими по аналогия и за договорите за потребителски кредит.

В този смисъл са решение № 152 от 22.01.2020 г. по т.д. № 3131 /2018 г., ІІ т.о. на ВКС и решение № 60106 от 3.08.2021 г. по т.д. № 1035 /2020 г., ІІ т.о. на ВКС.

Поради съответствието на разрешението на поставения въпрос от въззивния съд с разрешения в решения на ВКС по чл.290 ГПК не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

4. Следва ли въззивният съд служебно да следи за неравноправни клаузи по договори, регламентирани от ЗЗП, обуславящи нищожността на договора, които са от значение за правния спор или следва да се произнесе по въпроса само ако заинтересованата стана е направила съответно възражение за неравноправни клаузи?

Въпросът е обуславящ за изхода на спора, но както беше посочено по-горе за мотивите на въззивния съд, не е разрешен както се твърди, защото видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е изпълнил задължението си за служебен контрол на клаузите на процесния договор, като не установил наличието на неравноправни клаузи.

5. Длъжен ли е въззивният съд при прилагането на съдебната практика по казуса да съобрази наличието на тълкувателно решение, което дава противно разрешаване на въпроса?

Въпросът е свързан с наведени от касатора твърдения, че въззивният съд е постановил обжалвания акт без да съобрази постановките на ТР № 142-7 от 11.11.1954 г., ОСГК на ВС на РБ, съгласно което уведомяването по чл.99,ал.З и ал.4 от ЗЗД следва да бъде извършено от цедента.

Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с посоченото тълкувателно решение, тъй като, както беше посочено за мотивите на въззивния съд той е приел в съответствие с установената съдебна практика, че в договора е предвидена възможност за цедиране и че длъжникът е уведомен за прехвърляне на вземането с получаване на препис от исковата молба и приложенията към нея, в които се съдържа уведомление от стария кредитор до длъжника за прехвърляне на вземането.

Жалбоподателката се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Жалбоподателката не е изложила аргументи за очевидна неправилност, различни от изложените доводи за неправилност по смисъла на чл.281,т.3 ГПК, които не представляват основания за допускане на касационно обжалване.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него).

В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281,т.3 ГПК.

Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че не са налице основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане да касационно обжалване.

С оглед изхода от това производство жалбоподателката няма право на разноски, а следва да бъде осъдена да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство в размер на 300 лева.

Водим от гореизложеното съдът