Определение № 3187 от 25.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1307/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. А. К. против решение №175/06.12.2022 г., постановено по гр.д.№ 471/2021 г. от 2-ри състав на АС – Велико Търново. Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.432 КЗ е основателен до размер на сумата от 50 000 лева, като е постановил решение в този смисъл, изменяйки решението на първата инстанция. Съдът е приел, че и автомобилът, и велосипедът са били на такова отстояние от мястото на удара, че водачите им са могли да спрат преди удара и да го избегнат, ако са реагирали своевременно при възникване на видимостта и на разположението на превозните средства на платното за движение (а дори и в по-късен момент). Същото е прието и до възможността да изместят траекторията на съответното превозно средство извън тази на насрещно движещото се превозно средства. Ако при възникване на видимостта всеки от водачите е реагирал своевременно – преди да достигне до мястото на удара, и е изместил управляваното от него превозно средство в платното за движение, извън насрещното, ударът би бил избегнат. Съдът се е позовал на заключението на СТЕ, според което причина за произшествието е начинът на движение както на лекия автомобил, така и на велосипеда - като траектории и разположение на платното за движение. Ударът е могъл да бъде избегнат, ако всеки един от водачите е реагирал своевременно и е спрял или е отклонил превозното средство в дясно в своето платно. Предвид това съдът е приел, че приносът на водача на застрахования автомобил и на велосипедиста са равни. Съдът е съобразил обстоятелството, че ищцата не е живяла заедно със сина си в един много дълъг период от време след раздялата с неговия баща, а за част от този период тя е живяла в чужбина и е общувала с него само по празници (няма данни дали и по какъв начин е контактувала с него през останалото време); липсата на сериозни здравословни проблеми непосредствено след произшествието и към настоящия момент; социалноикономическата конюнктура в страната към датата на ПТП, както и възрастта на ищцата и на пострадалия, като е приел, че обезщетението, което е най-адекватно на доказаните по делото болки и страдания на ищцата от загубата на нейния син, настъпила в процесното ПТП, възлиза на 100 000 лв. и размер над този би противоречал на принципите за справедливост и за недопустимост на неоснователното обогатяване. Процентът на съпричиняване (50%) е отнесен към размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди (100 000 лв.), при което дължимото на ищцата обезщетение по чл. 432 от КЗ е определено на 50 000 лв. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС. Сочените правни въпроси са относно приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС