Определение № 3921 от 04.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3851/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Национален исторически музей, представляван от директора Б. П., чрез адвокат К. Б., срещу въззивно решение № 2495 от 24.04.2024 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 11838/2022 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна Е. С. С., чрез адвокат Ц. Г., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като изменил решението на първостепенния Софийски районен съд, осъдил Националния исторически музей да заплати на Е. С. С. сумата от 13497,66 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени в периода 27.01.2016 г. - 01.11.2018 г., в резултат на извършено от ответника спрямо ищцата дискриминационно действие - неравноправно третиране при определяне на основното ѝ трудово възнаграждение, на осн. чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр., ведно със законната лихва, считано от 28.01.2021 г. до окончателното издължаване; осъдил Националния исторически музей да заплати на Е. С. С. сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата в периода 27.01.2016 г. - 01.11.2018 г., заради извършено спрямо нея от ответника дискриминационно действие - неравноправно третиране при определяне на основното й трудово възнаграждение, ведно със законната лихва, считано от 28.01.2021 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр, като отхвърлил претенцията до пълния предявен размер от 37000 лв.; За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че с влязло в сила решение № 270 от 22.04.2019 г. по преписка № 165/2017 г. на Комисията за защита от дискриминация, е признато, че работодателят Национален исторически музей е извършил дискриминация спрямо Е. С. С., като за периода, предмет на настоящия спор, ѝ е определяна най-ниска заплата в сравнение с други главни уредници в НИМ - Л. А. Г., М. И. З. и Е. Й. С.. Съдът е изяснил, че в случаи на установено от КЗД дискриминационно действие, съдът по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр не установява повторно осъществена ли е дискриминация, от кого и срещу кого, а преценява единствено има ли причинени на пострадалото лице вреди, какви са те, пряка последица ли са от дискриминационното нарушение и какъв е размерът на обезщетението. Въззивната инстанция, като съобразила приетото с влязлото в сила решение на КЗК и заключенията на съдебно-счетоводната експертиза, изслушана от районния съд, намерила, че С. е претърпяла имуществени вреди в размер на разликата между най-високото основно трудово възнаграждение, което друг служител, заемащ същата длъжност (Л. Г.) е получавала в исковия период и основното трудово възнаграждение, което ищцата е получавала в исковия период. Съдът се обосновал с това, че С. и Г. са полагали равен труд като „Главен уредник“ в НИМ и са имали равностойни трудови задължения и отговорности. Съдът намерил иска за основателен в размера, който е предявен. По отношение на иска за неимуществените вреди, съдът е изяснил, че от значение са претърпените такива в резултат именно на установеното дискриминационно действие, изразяващо се в неравното третиране на служителя, при определяне на основното й трудово възнаграждение. Установил, че тя търпяла негативни изживявания още от период преди исковия, а именно от 2015 г., когато била уволнена с отменената по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ заповед, предмет на друго, влязло в сила решение; неочакваният момент на уволнението ѝ е бил с най-висок стресогенен потенциал, а след възстановяването ѝ на работа е последвало натрупване на негативни преживявания заради проявената дискриминация на работното място. Съдът, във връзка с това, посочил, че няма да взима предвид обстоятелства, касаещи отношенията на С. с колегите и ръководителите й на работното място, като неотносими към предмета на съдебния спор. Поради това не обсъдил и показанията на Б. М. и Н. В., защото те се отнасят именно към подобни ирелевантни факти. Съдът, във връзка с твърдяните вреди от дискриминационното действие, приел за установено, че тя изпитвала тревога от финансовото обедняване, чувствала се недооценена в сравнение с колегите си, неудовлетворена и безполезна; тревожила се, че не може да помогне на семейството си финансово поради ниската заплата, която получавала; изпаднала в депресия, затворила се в себе си. Въззивната инстанция заключила, че така установените негативни преживявания на С., съставляващи неимуществени вреди в пряка причинноследствена връзка с установената спрямо нея от работодателя дискриминация, следва да бъде обезщетена парично. Съдът определил сума от 3000 лв. по справедливост, като отчел вида, интензитета, продължителността на причинените вреди, обществено-икономическите условия в страната и периода на извършване на вредите. Отхвърлил претенцията за разликата над 3 000 лв. до претендирания размер от 37 000 лв. За неоснователно е прието възражението на ответника за погасяване на вземанията на ищцата по давност. Съдът приел, че предявените искове не са трудови и не се погасяват с изтичане на тригодишния срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, не представляват и вземания по чл. 111 ЗЗД, включително и по б. „а“ от същия (вземания за възнаграждения за труд, за които не е предвидена друга давност), поради което се погасяват с изтичане на общия петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Касторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 202 ГПК, както следва: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като изложи съображения защо възприема едни, а други не възприема, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи, спазвайки правилата за формалната логика, опита и научното знание, както и да изложи собствени мотиви по всички доказателства, доводи и възражения на страните във връзка със спорното право; длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени с оглед целия доказателствен материал събраните в хода на производството свидетелски показания като изложи мотиви защо кредитира едни свидетелски показания, а други не; длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени с оглед целия доказателствен материал заключението на вещото лице, както и да изложи мотиви защо не кредитира първоначалното заключение, прието и неоспорено от страните, а кредитира повторното заключение, оспорено от едната от страните и изготвени при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила; може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалия събран доказателствен материал и без да изложи съображения защо отхвърля част от доказателствата; длъжен ли е въззивният съд обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл.235 ал.2 ГПК и чл.12 ГПК. По всички тези въпроси се твърди противоречие с общо цитирана съдебна практика: ППВС № 1/53 г, ППВС № 7/1965 г и ППВС № 1/1985 г, Тълкувателно решение №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 100/08.07.2020 г. по гр.д. №4564/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 210/09.02.2018 г. по т.д. №1115/2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д. №1163/2010г. на ВКС, IV г.о.; решение № 493 от 05.03.2013 г. по гр. д. № 236/2012 г. на ВКС, I г.о.; решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 134 от 08.12.2021 по гр.д. № 1081/2020 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 97 от 15.09.2020 по гр.д. № 2479/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение №163 от 03.02.2021 по гр.д. № 123/2020 г. на ВКС, III г.о.; решение № 89 от 27.10.2020 г. по гр.д. № 1694/2019 г. на ВКС, III г.о.; решение № 69 от 07.07.2021 по гр.д. № 3418/2020 г. на ВКС, I г.о.; решение № 111 от 03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о; решение № 136 от 06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т.о; решение № 180 от 11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т.о; решение № 94 от 13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о; решение № 161 от 04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о; решение № 81 от 09.06.2017 г. по гр.д. № 2631/2016 г. на ВКС, III г.о.; решение № 222 от 06.04.2017 г. на ВКС по т.д. № 425/2015 г. на ВКС, II т.о; решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о; решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о; решение № 147 от 31.07.2018 г. по т.д. № 1715/2017 г. на ВКС, II т.о.; решение № 145 от 05.08.2021 г. по гр.д. № 1178/2020 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г.о; решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д.№ 823/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 826/09 на ВКС, IV г.о.; решение № 67 от 16.06.2020 г. по № 882/2019 г. на ВКС, I г.о.; решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д. 165/2020 г. на ВКС, IV г.о. Въпросът/въпросите са от значение за всяко исково производство, като относимостта към предмета на въззивното решение следва да се прецени с оглед предмета на конкретното въззивно производство, който се очертава по правилата на чл. 269 ГПК, както и в рамките на конкретните касационни оплаквания за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, имащи отношение към зададените въпроси (в този смисъл позоваването на - ППВС № 1/53 г, ППВС № 7/1965 г и ППВС № 1/1985 г, Тълкувателно решение №1/2001 г. на ОСГК на ВКС е не съвсем коректно. Постановлението е при действие на ГПК от 1952 г., преди измененията му с ДВ бр. бр. 124 от 23.12.1997 г., в сила от 1.04.1998 г., а ТР 1/2001 г. – при действието след 01.04.1998 г. на ГПК от 1952 г., отм. Настоящият спор се развива при друг кодекс - ГПК от 2007 г., в който са предвидени преклузии, а второинстанционното производство е организирано като ограничен въззив). Касационният съд не е съд по фактите, а проверява правилността на въззивното решение само по конкретно посочените в жалбата доводи по чл. 281 ГПК, с някои изключения за засилено служебно начало, които, безспорно, нямат отношение към настоящия казус. Гражданският процес е диспозитивен, а касационното производство – контролноотменително, което значи, че съставът на ВКС е ограничен в своята проверка до конкретните касационни доводи. Касационната инстанция няма как да предполага, според страната, кои нейни доводи и възражения въззивната инстанция е трябвало, но не е обсъдила, кои доказателства въззивният съд не е обсъдил. На следващо място, ако действително въззивният съд е пропуснал да обсъди довод, възражение и обстоятелство, касационният състав трябва да прецени дали те са релевантни, включени в предмета на ограничения въззив по правилата на чл. 269 ГПК, а на следващо място – и от значение за резултата по делото, като биха обусловили по – нисък размер на обезщетенията от присъдения (според интереса на касаторите в случая), съответно биха довели до отхвърляне изцяло на исковите претенции. По това касационно дело конкретните оплаквания на касатора са за необсъдено заключение по първоначалната съдебносчетоводна експертиза, което не било оспорено и от двете страни по делото, както и за необсъдени показания на съпруга на ищцата и на свидетеля Н. В.. В рамките на тези конкретни касационни оплаквания касационната инстанция следва да провери относимостта на поставените по-горе правни въпроси, значението им за крайния резултат, евентуално противоречието им с тълкуването, дадено в цитираната практика на ВКС. Касационният състав по това дело установи, че са неверни твърденията в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил двете съдебно-счетоводни експертизи по делото – основна, дала заключение за периода 27.01.2016 г. – 01.11.2018 г. и допълнителна – дала заключение за периода февруари 2016 – март 2018 г., като двете експертизи са изложили установени данни и при ползване на различни документи. Изслушани са в едно и също съдебно заседание от първостепенния съд. Въззивният съд е приел за установени фактите, експертно посочени и в двете заключения. Намерил е обаче за нужно да измери имуществената вреда, причинена на Е. С. при сравнение с основното трудово възнаграждения, получено за исковия период от време от служителя Л. Г., не и в сравнение с останалите служители, за които са събрани данни в двете експертизи. Съдът се е мотивирал за този избор с полаган равен труд между двете, заемането на еднакви длъжности – „главен уредник“ и това, че трудовите им задължения и отговорности са били равностойни. Първата инстанция е отхвърлила иска за присъждане на обезщетение на имуществени вреди, а втората е уважила същата. Изводите се основават не на предпочитание на едното или другото заключение, а на различни изводи на инстанциите относно това има или не значение плащането на суми за допълнително стимулиране, ползването на отпуск по болест от ищцата в исковия период, между кои лица трябва да се извърши сравнението, кои от установените данни в експертизите следва да се вземат предвид. Касае се за преценка на съдилища, базирана на заключенията на вещото лица като факти, при която суверенно всяка от инстанциите е обосновала как ще формира размера на трудовото възнаграждение на ищцата и между кои служители ще направи съпоставка за размера на получаваните трудови възнаграждения. Т.е. не е налице твърдяното необсъждане на доказателствено средство. Несъгласието на касатора с възприетия от СГС подход и направените въз основа на това заключения, няма отношение към поставените въпроси и само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване. В продължение на изложеното, не е налице кредитиране на едното заключение, за сметка на другото, така, че поставеният в тази връзка правен въпрос по тълкуването на чл. 202 ГПК се явява неотносим. Не е ясно, също така, кои доказателства въззивният съд е трябвало да прецени, според касатора, ведно със счетоводните експертизи експертизите, за да установи релевантните факти, така че, и в тази част правният въпрос се явява неотносим, защото не е изяснена каква е връзката му с оспорван извод в обжалваното решение, съответно – с крайния резултат по иска за имуществени вреди. Въззивният съд, също така, изрично се е мотивирал защо няма да обсъжда показанията на свидетелката В., които намерил за неотносими към изследваните обстоятелства, т.е. мотивите на въззивния съд не се обхващат от поддържаното оплакване; няма съображения и въпроси, свързани с мотивите на СГС – дали са относими или не към предмета на делото показанията на В.. Независимо от изложеното, трябва да е ясно, че по специално предвидения ред пред КЗД е вече установено, че работодателят е извършил дискриминация спрямо служителя Е. С., тъй като й е определил най-ниската заплата в сравнение с другите главни уредници в НИМ. Недопустимо е в исковото производство да се събират доказателства, за да се ревизира този извод, а точно такива по естеството си са показанията на В., вкл. в частта, възпроизведена от касатора в жалбата му. По исковото производство пред съда предмет на изследване са били вредите, причинени от вече установеното дискриминационно действие – имуществени, за установяването на които са допуснати съдебносчетоводни експертизи, и неимуществени, за установяването на които са събирани гласни доказателства и съдебнопсхитиатрична експертиза. Свидетелката В. дава по естеството си характеристика на ищцата С., но не допринася по никакъв начин за установяване дали и по какъв начин се е отразило върху самочувствието й, достойнството, психиката, дискриминационното поведение на работодателя. Не е вярно, също, че съдът не е обсъдил показанията на В. С., който свидетелства, че в резултат на противоправното поведение на работодателя, ищцата се е чувствала недооценена, неудовлетворена и безполезна, тревожила се, че не може да помогне на семейството си финансово, поради ниската заплата, която получавала, изпаднала в депресия, затворила се в себе си, започнала да посещава психолог и да приема успокоителни лекарства. Според касатора въззивният съд не бил обсъдил показанията на С., защото не е достигнал до онзи извод, който в касационната жалба работодателят „предполага“ въз основа на отделни изрази, казани от свидетеля. Според касатора от тях следвало, че ищцата е „търсила работа в Църквата, но същата не е приета, тъй като по тази специалност, общоизвестно е, че в НИМ няма щатни длъжности…Респективно, твърдените болки и страдания, депресивни състояния на ищцата не са в пряка причинно-следствена връзка с констатираната от КЗК дискриминация.“ Касационната инстанция няма да коментира логиката на касатора, защото до какви изводи е достигнал съда при анализ на доказателствата, вкл. показанията на свидетеля С., няма отношение към твърдението, че съдът не бил взел предвид същите или част от тях. На следващо място, само за пълнота на изложението, въззивният съд е достигнал до заключение относно причинени неимуществени вреди на служителя в резултат именно от дискриминационното поведение на работодателя, при съвкупен анализ на събраните по делото, относими доказателствени средства, вкл. заключение на съдебен експерт. В заключението на съдебнопсихологическата експертиза е установено, както търпени емоционални и психични вреди, още и наличието на пряка причинноследствена връзка именно с противоправното дискриминационно поведение на работодателя. Следващият въпрос, поставен в изложението е: кои свидетели са заинтересовани в полза или вреда на една от страните и как следва да се преценяват дадените от тях показания, като се твърди противоречие на въззивното решение с ППВС № 17/1963 г. и с константната практика на ВКС - решение № 194 от 2.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г. на ВКС, II г. о., решение № 428 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 843/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на ВКС, IV г. о.; Въпросът се поставя във връзка с оплакването, че въззивният съд не бил изложил мотиви защо приема за достоверни показанията на съпруга на ищцата и на бивш служител на работодателя – първият бил предубеден по презумпция, а вторият поради това, че е „бивш служител“. Въпросът има отношение към постановеното от въззивния съд единствено в частта за показанията на В. С., защото само те са взети предвид от въззивния съд за установяване на релевантни по делото обстоятелства. Изрично е посочено, че показанията на Б. М. и на Н. В. СГС няма да обсъжда, защото се отнасят за ирелеватни на предмета на въззивния спор обстоятелства. Относно преценката на показанията на В. С., съдът, макар изрично да не се е позовал на чл. 172 ГПК, е съобразил, че свидетелят е съпруг на ищцата. Следва да се коригира предложеното тълкуването на правната норма от касатора, което не съответства на точния й смисъл - в нея не се презюмира заинтересованост на определена категория лица, а се предполага такава възможност, поради което изрично е разпоредено от законодателя показанията им като свидетели да се преценяват с оглед на всички други данни поделото, като се има предвид възможната заинтересованост. В случая съдът, предвид данните по делото, не е имал основание да се съмнява в изложеното от свидетеля С., като показанията му са резултат на лични възприятия и напълно кореспондират със заключението на съдебния експерт – психолог; изводите на съда досежно релевантните обстоятелства са направени при съвкупен анализ на гласни доказателства и експертно заключение. Постановеното в обжалваното решение не противоречи и на разясненията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС. Изрично касационните състави са изяснили, че не съществува забрана въз основа на показанията на свидетели, които биха могли да са заинтересовани, да се приемат за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или да се установят факти, които вредят на противната страна. Гласните доказателства, щом са допустими и относими, се ценят съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно убеждение и по правилата на логиката. Така е процедирала въззивната инстанция по делото. На следващо място, дори да бъдат изключени показанията на В. С., то експертното заключение е достатъчно за установяване на търпените от ищцата неимуществени вреди и пряката им връзка с дискриминационното поведение на работодателя, т.е. няма да настъпи промяна в резултата по делото. Последната група въпроси, поставени в изложението са следните: съставлява ли порок, водещ до недопустимост на съдебния акт, неправилната квалификация на спорното право или това е порок, обуславящ извод за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон; налице ли е нарушение на принципа на диспозитивното начало (чл. 6 ГПК) и основание ли е това за обезсилване на въззивното решение като недопустимо, когато първоинстанционният съд неправилно е квалифицирал предявеният иск, в резултат на което се е произнесъл по непредявен иск - вместо по заявения от ищеца и разгледан иск чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗдискр. е постановил решение по чл.74, ал.1 ЗЗДискр., като и е предоставил защита на ищеца, каквато не е поискал, в нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК и допустима ли е промяна на правната квалификация на иска едва във въззивното решение; допустимо ли е разглеждане на предявен иск за обезщетение за вреди по чл. 71, ал. 1, т. 3, ЗЗдискр. без да е предявен иск по чл. 71, ал. 1, т. 1, ЗЗдискр. (за установяване на дискриминация спрямо ищеца - твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 129 от 12.04.2011 г. по гр.д. № 925/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 23 от 13.02.2014 г. по гр.д. № 2334/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 97 от 08.02.2013 г. по т.д. № 196/2011 г. на ВКС, I т.о., както и с т. 10 на ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 46 от 14.01.2014 г. по гр.д. № 1585/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 439 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 476/2009 г., IV г. о.; Съставът на Върховния касационен съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по така поставените правни въпроси. Част от тях не държат сметка на спецификата на казуса и това, че дискриминационното действие на работодателя е вече установено по друг, предвиден от законодателя ред, поради което не само, че не е нужно установяването му от съд, чрез нарочно сезиране, но това би било и недопустимо. Цитираната във връзка с това съдебна практика се явява и неотносима. В останалата част въпросите нямат пряко значение за крайния резултат по този спор. Това е така, защото е несъмнено, а и в цитираната от касатора съдебна практика не е прието нещо друго, че неправилната правна квалификация, дадена от съда в решението му, сочи на неправилност, стига да се е произнесъл в рамките на надлежно заявените релевантни факти и петитум. Както е прието и в цитираните съдебни актове, а и трайно и непротиворечиво се разрешава от съставите на Върховния касационен съд, предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Последното се квалифицира от съда. Ето защо, съдът, когато изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, квалифицира искането и по този начин прилага правните норми. Ако е сгрешил, допуснал е порок, който евентуално би се отразил върху правилността на съдебното решение, но в никакъв случай не води до недопустимост на същото. Произнасяне по непредявен иск е налице, когато съдът признае или отрече право, което се поражда от различен фактически състав, който не се твърди в исковата молба или по искане, различно от това, с което по надлежен ред е сезиран. Въззивната инстанция прави собствени правни и фактически изводи, въз основа на които преценява основателността на иска. Като съд по съществото на спора не обсъжда правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, а само съпоставя своето заключение по материалния спор с това на по-нисшата по степен съдебна инстанция, като прилага и относимата материалноправна норма към конкретния спор. Следователно въззивният съд може да преквалифицира претенцията и сам, защото става реч за нарушение на материален закон и да се произнесе съобразно приложимата правна норма, ако намери, че първоинстанционният съд е сгрешил. Неправилното квалифициране на защитаваното субективно материално право от ищеца, само по себе си, не може да бъде и основание за отхвърляне на иска. По настоящото дело първостепенният съд се е произнесъл в рамките на сезирането, а не по фактически твърдения, различни от тези по исковата молба. Въззивният съд също се е произнесъл в очертания от ищеца предмет, като му е дал само друга правна квалификация. В случая тя не изисква различни указания от дадените от РС до страните поради което не е било нужно и след преквалификацията на спорното право, въззивният съд да дава нови указания относно релевантните факти, кои са спорни, кой носи тежестта да ги докаже,. Касаторът сам и не прави подобно оплакване. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на поддържаното от касатора основание. При служебно извършена проверка, настоящият състав не намира причини за допускане на касационно обжалване по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. Предвид постановения резултат и направеното надлежно искане, касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените по делото разноски – заплатен адвокатски хонорар в размер на 1900 лв. по силата на сключен между адвокат и упълномощител договор. Мотивиран от горното, съдът