Определение № 50142 от 17.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 717/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. Н., чрез адв. С. К., срещу решение №184/10.12.2021 г. по т.д.№374/2021 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение №260045/01.03.2021г. по т.д.№18/20г. по описа на Варненски окръжен съд в частта, с която са уважени предявените от „Първа инвестиционна банка“АД срещу С. П. Н. искове по чл.422 ГПК, като е признато за установено, че С. Н. дължи на „Първа инвестиционна банка“АД сумата 8 372,13 евро, представляваща просрочена главница по договор за кредит от 29.07.2013г., ведно със законната лихва, считано от 19.02.2019г. /датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение/ до изплащане на вземането, сумата 5 058,06 евро просрочени наказателни лихви за периода 27.02.2016г.-17.02.2019г. и сумата 1 298,37 евро, представляваща непогасена част от възнаградителна лихва, начислена за периода след 19.02.2016г. до 27.07.2018г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№2636/19г. на Варненски районен съд. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради материална незаконосъобразност. Поддържа се искане за отмяна на решението на ВАпС и отхвърляне на предявените срещу касатора искове. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, които счита за осъществени с въпросите:1. В хипотеза на сключване на нов договор за банков кредит /овърдрафт/ с предмет предоставяне на парични средства за погасяване на съществуващи задължения по предходен договор за издаване на кредитна карта, сключен между страните по първоначалното кредитно правоотношение, новият дълг по който кредит /овърдрафт/ се формира като сбор от задълженията за просрочени главница, лихва, неустойки и такси по предшестващия договор за издаване на кредитна карта, приема се нов погасителен план и по-висока стойност на възнаградителната лихва за ползване на кредита /в сравнение с тази по предшестващия договор/, налице ли е новация по смисъла на чл.107 ЗЗД?; 2. В хипотезата на рефинансиране на банков кредит чрез подписване на нов договор за кредит между банката и кредитополучателя, замяната на един банков продукт /договор за кредитна карта/ с друг /овърдрафт/, с промяна на сроковете за издължаване на новотрансформираната главница и уговарянето на по-висока възнаградителна лихва, в сравнение с тази по предшестващия договор достатъчно основание ли е да се счете,че са налице елементите на новация по смисъла на чл.107 ЗЗД или се касае за спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД? /и по двата въпроса се твърди противоречие с решение №210/22.12.14г. по т.д.№4090/13г. на първо т.о. на ВКС, решение №138/22.08.13г. по т.д.№27/12г. на второ т.о. на ВКС, решение №130/24.03.09г. по т.д.№650/08г. на второ т.о. на ВКС, решение №175/25.02.16г. по т.д.№2602/14г. на второ т.о. на ВКС, решение №118/08.06.16г. по т.д.№729/15г. на първо т.о. на ВКС, решение №145/09.01.17г. по т.д.№31/15г. на второ т.о. на ВКС и решения по т.д.№1568/14г. и по т.д.№4090/13г. на първо т.о. на ВКС/; 3. Налице ли е анатоцизъм в хипотезата на рефинансиране на договор за издаване на кредитна карта чрез подписване на нов договор за кредит между банката и кредитополучателя по първоначалния договор за кредит, когато новотрансформираната и олихвяема главница по новия договор за кредит /овърдрафт/ съставлява сбор от задълженията за главница, възнаградителна лихва и неустойка по първоначално сключения договор за издаване на кредитна карта? /поддържа се по този въпрос, че при разрешаването му въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в решение №66/29.07.19г. по т.д.№1504/18г. на второ т.о. на ВКС и решение №30/20.05.20г. по т.д.№739/19г. на първо т.о. на ВКС/. Евентуално касаторът моли обжалването да бъде допудснато при хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, ако съставът прецени,че липсва противоречие, обуславящо приложимост на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, считайки, че отговорите на тези въпроси биха били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на основанието за допускане по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът „Първа инвестиционна банка“АД е оспорил наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Претендира юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Варненски апелативен съд е приел за установено от доказателствата по делото,че между страните е бил сключен през 2008г. договор за издаване на револвираща кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт, по който са останали към м.юли 2013г. непогасени задължения в общ размер 16 848,38 лв.; на 29.07.2013г. между същите страни е сключен друг договор за банков кредит, сумата по който в размер на 8 622,28 евро с левова равностойност 16 848,38 лв. е усвоена чрез превод по банковата сметка на кредитополучателя за погасяване на задълженията му по предходния договор за кредитна карта от 2008г., каквато е била и целта на кредита, уговорена в последващо сключения договор; след 19.05.2014г. ответникът престанал да изпълнява задълженията си по втория договор, като по него е извършил до този момент само частично плащане. Анализирайки характера и съдържанието на договора за кредит от 2013г. и на този за кредитна карта – овърдрафт от 2008г., съставът на апелативния съд е приел, че с по-късно сключения не е извършено преструктуриране на старото задължение по кредитната карта, а е бил поет изцяло нов дълг,чиято цел е била да погаси предходния чрез преминаване от един вид /при който на клиента се разрешава да тегли над баланса, останал като кредит в текущата сметка, но до определен лимит/ към друг вид банков продукт /при който се предоставя назаем за определен период от време фиксирана сума, която се очаква да бъде върната с възнаградителна лихва/ при различни условия и срокове. Доколкото при тези обстоятелства е налице желание на страните за погасяване на стария дълг с поемането на новото задължение с нов предмет и ново основание в замяна на старото, съдът е заключил,че е налице обективна новация, извършена със сключването на договора от 2013г., като при това са налице всички изисквания за нейната валидност – валидно възникнало съществуващо предишно задължение, което да се погасява; валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; разлика в предметите на двете задължения; ясно изразено намерение на страните за подновяването и способност за новиране. Намерени са от съда за неоснователни възраженията на ответника за нищожност на договора за банков кредит, поради противоречието му с добрите нрави чрез позоваване на съществуващата съдебна практика на ВКС относно критериите за преценка на валидността, като е съобразил и,че тя се изследва към момента на сключване на договора. На базата на съвкупния доказателствен материал съдът е намерил,че няма данни кредиторът да е договарял недобросъвестно и във вреда на кредитополучателя, тъй като последният е имал възможност, с оглед предоставената му от банката информация /общи условия на договора и погасителен план/, да извърши преценка на рисковете и да вземе информирано решение за сключването на договора. На основание същите констатации съдът е отказал да сподели като основателни и възраженията на ответника за неравноправност на клаузите за лихва, още повече като е съобразил,че със заключението на вещото лице е установено,че първоначално уговорената такава не е била променяна. Като неоснователно е преценено и възражението,че с извършената новация е допуснат анатоцизъм, като към главницата по стария дълг са прибавени лихви и върху глобалния им размер с новото кредитно правоотношение е предвидено да се начисляват отново лихви. В тази връзка съдът е изложил аргументи,че в процесния случай не се касае до сключване на допълнително споразумение към стария договор за кредитна карта, т.е. не е налице преструктуриране на дълга, а поемане изцяло на нов такъв, различен от предходния, като изрично уговорената в договора за кредит цел е с отпуснатата сума да се погасят всички съществуващи задължения по договора за кредитна карта, а уговорената по договора от 2013г. лихва е възнаградителна по своя характер, поради което липсва капитализиране на лихви, каквито са твърденията на ответника. Несподелено е останало и възражението на кредитополучателя-ответник за прекомерност на уговорената в договора наказателна надбавка, имаща характер на неустойка за просрочие. За да отрече основателността му съставът на апелативния съд е посочил,че в случая тази надбавка е в размер на законната лихва и е предвидена да се начислява над посочения в раздел II т.4 от договора лихвен процент, поради което не надхвърля присъщите ѝ функции за обезпечаване, обезщетяване и санкциониране и не накърнява принципа на справедливостта с неоснователно разместване на блага. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. Първите два от формулираните от касатора въпроси не отговарят на общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като се основават на неверни твърдения за факти, каквито не са били включени в предмета на делото и не са били констатирани от съда. Новият договор, сключен между страните по делото е представен във въпросите като такъв за овърдрафт, докато с исковата молба ищецът се е позовал на обикновен договор за банков кредит на физически лица, сключен за предоставяне на определена сума пари по разплащателната сметка на ответника с цел погасяване на задължения по предходен договор за кредитна карта. По тези твърдения са се произнесли и двете инстанции, съобразявайки доказателствата, които не установяват наличие на договор за банков кредит „овърдрафт“. Дори да бъдат игнорирани тези твърдения, в останалата им част въпросите са от фактологичен характер и не биха могли да получат отговор, който би бил общозначим и приложим в други сходни хипотези, тъй като дали са налице елементите на новация в правоотношенията между банка и кредитополучател може да бъде установено само след преценка на конкретните клаузи, отразяващи волята на страните в сключения между тях договор. Въпреки липсата на осъществена обща предпоставка по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, при която касационната инстанция няма задължение да обсъжда наличието на сочения допълнителен критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, настоящият състав намира,че достигнатият от състава на апелативния съд извод за наличие на новация в отношенията между страните не е в отклонение от цитираната от касатора съдебна практика. Според приетото в приложените към касационната жалба и изложението решения на ВКС, не е налице новация в случаите, когато с допълнително споразумение към съществуващ договор страните предоговарят условията по него, постигайки съгласие за последващо изпълнение на задълженията, включително чрез разсрочването му, намаляване на лихвения процент или при други уговорки, водещи да облекчаване способността на длъжника да погасява задължението си. В случая въззивния съд е съобразил тази практика, изрично сочейки,че в отношенията между страните не е налице воля за преструктуриране на стария дълг с допълнително споразумение към съществуващ договор, а е сключен нов договор за кредит, с който е възникнало изцяло ново правоотношение, осъществяващо всички изисквания за валидност на обективната новация – валидно съществуващо старо задължение, което се погасява изцяло, валидно възникване на нов дълг на мястото на стария, разлика в предметите на двете задължения и ясно обективирано в целта на новия договор намерение на страните за подновяване при съществуваща способност за новиране. Третият въпрос е обуславящ, доколкото с обжалваното решение съдът се е произнесъл по въведеното в предмета на спора от страна на ответника възражение за наличие на анатоцизъм чрез начисляване на лихви върху цялото старо задължение, в чийто размер се включват и лихви върху главното задължение по кредитната карта. Приемайки,че в случая не се касае до сключено допълнително споразумение към съществуващ договор за кредит /т.е. не е налице преструктуриране на дълга/, поради което не може да бъде направен извод за наличие на анатоцизъм с уговорката в новия договор за кредит за заплащане на възнаградителна лихва по него, въззивният съд не е влязъл в противоречие със сочената от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК. В цитираните от него решения по т.д.№739/19г. на първо т.о. на ВКС и по т.д.№1504/18г. на второ т.о. на ВКС са разглеждани хипотези на уговорки, направени между страните по договори за кредит, в допълнителни споразумения към тях с цел преструктуриране на дълга, а не замяната му с нов. В тези случаи, като се изхожда от това,че ключово за преструктурирането е даването на отстъпки от страна на банките, намиращи израз в намаляване на съществуващия дълг и доколкото в относимите към тези случаи законови разпоредби липсва предвидена възможност за олихвяване на вече изтекли лихви, се приема, че уговарянето с изменението на правоотношението на възнаградителна лихва върху просрочени задължения за лихви, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10 ал.3 ЗЗД, който е допустим само при уговорки между търговци. След като нито в отговорите на правните въпроси, по които е допуснато обжалването по посочените търговски дела на ВКС, нито в казуалната им част са разглеждани хипотези, аналогични на настоящата, не може да бъде формиран извод за приложимост на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по отношение на поставения от касатора трети въпрос. Не може да бъде направен извод за наличие и на евентуално сочената допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно дадените в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В изложението си касаторът е цитирал законовия текст, като общо е посочил „липса на задължителна практика на ВКС“, “противоречие с вече формирана такава по тълкуването на непълната, неясна правна уредба“, но не е конкретизирал правната норма, нуждаеща се от тълкуване по причините и с целите, посочени по-горе. Не се констатира и основанието за осъществяване на селекцията поради очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Не всяка форма на неправилност може да обоснове прилагането на критерия по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно решението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол.Касаторът се е позовал на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК бланкетно, без да излага аргументи в посочения смисъл, обосноваващи приложимост на наведеното основание. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение