Определение № 60284 от 28.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1762/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 900141/22.02.2021 г., подадена от В. С. П., С. В. К. и А. В. П., чрез адвокат Е. Я., срещу решение № 904470 от 21.12.2020 г. по гр. д. № 666/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено решение № 1441 от 13.02.2020 г. по гр. д. № 2535/2018 г. на Районен съд – Благоевград за отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС, предявен от Т. А. Д., Р. Р. Д., С. Р. Д., В. С. П., С. В. К. и А. В. П. срещу „Коловаг“ АД по отношение на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-92/15.12.2007 г. на изп. директор на АГКК, с административен адрес: [населено място], [улица], с площ от 442 кв. м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), номер по предходен план: 1286, кв. 89, парцел *, при съседи: поземлени имоти с идентификатори *, *, *, * и ***.

Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна: Съгласно удостоверение за наследници изх. № Д-ИЗ-446/25.07.2017 г. ищците са наследници на А. А. Д., починал на 30.01.2000 г. Последният е имал две деца - Р. Д. (починал през 2013 г. и оставил като наследници ищците Т. Д., Р. Д. и С. Д.) и Й. П. (починала през 2012 г. и оставила като наследници ищците В. П., С. К. и А. П.).

На 9.12.1991 г. А. А. Д. е депозирал заявление до ПК - Банско за възстановяване на имоти по реда на ЗСПЗЗ, един от които - нива в местността „Д.“ от 2.3 дка, [населено място]. Към заявлението е представена и нотариално заверена декларация.

С решение № ДЗ-19/8.04.1993 г., издадено от ОСЗГ – Банско, е отказано възстановяване на нива в местността „Д.“, землището на [населено място], с площ от 1.960 дка. Същото е обжалвано от заинтересованите лица, като с влязло в сила решение № 1718/28.07.2008 г., постановено по гр. д. № 54/2007 г. по описа на Районен съд - Разлог е възстановено правото на собственост на наследниците на А. А. Д. в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху следния имот: нива с площ от 0.650 дка, осма категория, находяща се в землището на [населено място], в местността „Д.“. Решението е влязло в сила на 25.08.2008 г.

Със заповед № 01-163/7.05.2013 г., издадена от кмета на Община Банско, е одобрено решение на комисия, назначена със заповед № 09-625/31.01.2013 г., обективирано в протокол № 2/31.01.2013 г. за определяне на застроена и незастроена площ от бивш имот *, попадащ в кв. 87, УПИ *, кв. 89 по плана на [населено място] от 1990 г., като е определена незастроена площ (в заповедта е посочена площ, която може да бъде възстановена) от 442 кв. м. Посочено е, че за 208 кв. м собствениците следва да бъдат обезщетени съгласно чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Представено е и удостоверение по чл. 13, ал. 5 ППЗСПЗЗ, издадено на 20.03.2014 г. от гл. архитект на Община Банско, в което по отношение на имот *, попадащ в кв. 87, УПИ *, кв. 89 по плана на [населено място] от 1990 г., е посочена застроена и незастроена площ. Представена е и скица по чл. 13 ППЗСПЗЗ, издадена на 19.03.2014 г.

Впоследствие с решение № Д319/1.09.2014 г. на ОСЗ - ББанско е възстановена собствеността на наследниците на А. А. Д. в съществуващи (възстановими) стари реални граници на имот, представляващ нива от 0.442 дка в местността „Д.“, имот с пл. № * - УПИ *, кв. 89 по плана на [населено място], на което решение се позовават ищците в исковата си молба и въз основа на което черпят собственическите си права.

С нотариален акт за удостоверяване право на собственост върху недвижим имот по представени писмени доказателства по чл. 587, ал. 1 ГПК № 88, том II, peг. № 2919, дело № 200 от 25.08.2016 г. на нотариус Н. М. ищците са признати за собственици на основание наследство и възстановена собственост с решение № Д319/1.09.2014 г. на ОСЗ - Банско. на ПИ с идентификатор № ***, с адрес на имота: [населено място], [улица], с площ от 442 кв. м, който имот е идентичен и представлява ПИ с площ 442 кв. м, находящ се в местността „Д.“, заснет като имот с пл. № * - УПИ *, кв. 89 по плана на [населено място].

Като доказателство е представена и скица на поземлен имот № 15-548049/8.11.2016 г. за ПИ с идентификатор ***, издадена от АГКК.

С решение от 20.06.1989 г. по гр. д. № 459/1989 г. на СГС е регистрирана държавна фирма с наименование „Български държавни железници“. С решение от 24.08.1995 г., постановено по същото дело, е вписана промяна в наименованието на фирмата, като новото е Национална компания „Български държавни железници“ (НК „БДЖ“).

На 25.05.1998 г. е съставен АДС на основание чл. 68 ЗДС за терен от 912 кв. м, застроен с пет броя бунгала в периода 1971 г. – 1981 г., с местоположение на имота в [населено място], общ. Б., като е посочено, че права върху имота са предоставени на НК „БДЖ“ - Вагоноремонтен завод, гр. Септември.

На 6.10.1999 г. между министъра на транспорта, в качеството му на орган, упълномощен от Агенцията за приватизация да сключи сделка за приватизация на „Вагоноремонтен завод“, обособена част от НК „БДЖ“, в качеството на продавач, и „Вагоноремонтен завод-99“ АД (сегашно „Коловаг“ АД), в качеството на купувач, на основание решение № 616/20.10.1997 г. на Агенцията за приватизация, чл. 3, ал. 1, т. 3 и чл. 30 ЗППДОП, продавачът е прехвърлил на купувача правото на собственост върху обособен обект „Вагоноремонтен завод“, гр. Септември като съвкупност от права и задължения. Представено е удостоверение, съгласно което плащането по приватизационния договор е извършено изцяло през 2003 г.

По делото са събрани гласни доказателства. Свидетелите на ищците - Г. О. и С. П., сочат, че процесният имот е бил внесен в ТКЗС, обработвал се е, като са засаждани тютюн и лавандула, върху същия били поставени преместваеми бунгала. Свидетелите на ответника - К. С. и М. Г., твърдят, че на място имало бунгала и почивна база на „БДЖ“, построени през 1988 г. Имотът не се е обработвал като нива. Има и масивна сграда, която е тоалетна и умивалня.

По делото е назначена съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещо лице И. К., след което - и повторна такава, изготвена от вещо лице В. Ю..

Въззивният съд е кредитирал при постановяване на решението си заключението от повторната експертиза като пълно, ясно, обосновано, неоспорено от страните и в съответствие с останалия доказателствен материал.

От заключението се установява, че процесният поземлен имот с идентификатор * е част от имота, описан в представения по делото АДС. Имотът, претендиран с исковата молба, не е ограден сам по себе си като отделен имот, върху него са построени сгради - паянтови къщички, тип бунгала, върху бетонова основа, трайно прикрепени към нея, като едната сграда, с площ от 47.17 кв. м, попада изцяло в имота на ищците. Процесният поземлен имот с идентификатор * е идентичен за площ от 442 кв. м с имота, установен с решение на Pайонен съд - Р. от 2008 г., постановено по адм. д. № 54/2007 г. Заявеният за възстановяване имот от 2.300 дка в м. „Д.“ е частично идентичен и попада с площ от 187 кв. м в имота по АДС. Налице е частична идентичност между процесния поземлен имот и посочения в информационния меморандум към договора за приватизация. Вещото лице е изследвало статута на процесния имот, така като е отразяван по различните планове. Първоначално същият е имал земеделски характер по парцеларния план от 1943 г. По КРП от 1960 г. този имот не попада в обхвата на плана, т.е отново е със статут на земеделска земя. По ЕТК от 1985 г. имотът попада в застроена с бунгала оградена територия, т.е попада в застроена територия извън регулация. По КРП от 1990 г. имотът попада в обхвата на плана и границите на имот без планоснимачен номер, застроен с бунгала, без самият имот да е отразен като самостоятелен такъв. По регулационния план част от имота попада в проектирана улица, а друга част е отредена за почивна станция и е със статут на урбанизирана територия. В заключението си вещото лице сочи, че няма данни за отчуждителни действия по отношение на терена, върху който е разположен процесният поземлен имот, както преди ТКЗС, така и след това. Възстановеният от ОСЗ - Банско имот, нанесен в кадастралната карта като имот с идентификатор ***, не попада в частта на А. Д., която съгласно Указ № 2 е отчуждена за изграждане на ж.п. линията [населено място] - [населено място]. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Закона за железопътния транспорт и това, че в чертите на населените места ограничителната строителна линия се определя с градоустройствените и застроителни планове, е налице пълна идентичност между възстановения на ищците имот и сервитутната линия.

Окръжен съд – Благоевград е намерил за правилни изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на ревандикационния иск поради липса на предпоставките за реституиране на процесния имот, с оглед на това че към датата на влизане в сила на реституционния закон – 1991 г., имотът е бил застроен. Изложил е следните съображения:

Ищците твърдят, че са собственици на имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] на основание земеделска реституция, като в тази връзка представят възстановително решение на ОСЗ - Банско, издадено на 1.09.2014 г., влязло в сила на 2.10.2014 г., и решение на Районен съд - Разлог по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ от 28.07.2008 г., постановено по адм. д. № 54/2007 г. По отношение на тези решения в писмения отговор по чл. 131 ГПК ответникът е направил искане да се извърши косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК.

Въззивната инстанция е споделила изводите на Районен съд – Благоевград за това, че в случая косвеният съдебен контрол върху актовете за реституция е допустим по направено възражение от страна на ответника. В конкретния казус ответното дружество противопоставя на ищците собствени права, които изключват признато тяхно право, като в тази насока е направено искане съдът да упражни косвен контрол за материална незаконосъобразност на индивидуалния реституционен административен акт, включително и по отношение решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, след което да не бъдат зачетени гражданскоправните последици на акта за възстановяване, като се приеме, че не са били налице условията на закона (ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ) за земеделска реституция.

Окръжен съд – Благоевград е изложил, че съдебното решение за възстановяване на имота е от 2008 г., а възстановителното решение на ОСЗ - Банско е от 2014 г. Решенията по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ се постановяват по жалба на претендиращите лица по чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ срещу отказа на съответната ПК/ОСЗ да възстанови собствеността по реда на ЗСПЗЗ. С уважаване на жалбата и постановено позитивно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ вещноправният ефект на реституцията не настъпва, тъй като конститутивно действие (т.е. вещноправен ефект), има само решението на органа на земеделска реституция. Субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ имат обвързваща сила само по отношение на страните, т.е. между жалбоподателя-претендиращ възстановяване на собствеността и съответния административен орган на земеделската реституция (ПК, ОСЗ/ОСЗГ), но не и по отношение на третите лица с противопоставими материални права - на собственост или ограничено вещно право. В производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ районният съд действа не като правораздавателен орган, а като такъв на съдебна администрация, който встъпва в правата на органа по земеделска реституция, поради което и решенията по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ нямат конститутивно действие. Моментът на проявление на конститутивното действие на административния акт - решение на ПК/ОСЗ по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, придружено със скица и удостоверение, издадени по реда на чл. 13 ППЗСПЗЗ, се свързва с момента на завършената процедура по възстановяване на собствеността на земеделския имот. Инцидентният съдебен контрол за законосъобразност на административния акт е способ за защита правата на трети лица, от които се иска да се съобразят с гражданскоправните последици, в т. ч. и вещноправния ефект, на този акт. Тази процесуална възможност произтича от факта, че административното производство се развива изцяло без участието на лицата - физически или юридически, които противопоставят свои права по отношение на същия имот. Преценката при конкуренцията на правата на собственост може и следва да се извърши в рамките на исковия процес по спора за материално право. Ето защо въззивният съд е заключил, че косвеният съдебен контрол по делото пред него е допустим и следва да бъде извършен, тъй като ответното дружество се явява трето лице, неучаствало в процедурата по възстановяване на собствеността.

Съдът е намерил, че в полза на ищците не са били налице предпоставките за възстановяване на реституирания имот по две причини - приватизационна процедура, приключила преди реституцията, и застрояване на процесния имот към момента на приемане на реституционния закон.

Посочил е, че когато реституционното решение за реално възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ е издадено след приключила процедура по трансформиране на собствеността от държавна в частна по реда на преобразуване на държавно предприятие в търговско дружество по ЗППДОП (отм.), а впоследствие и надлежно сключена приватизационна сделка на това дружество, то това решение за земеделска реституция на имот - бивша земеделска земя, включен в капитала на преобразуваното дружество, е непротивопоставимо на собственика по приватизационната сделка. Вещноправният ефект на реституционното решение може да настъпи, само и доколкото към момента на влизането му в сила не е завършена трансформацията на правото на собственост в полза на собственика по приватизация. В тези хипотези законосъобразността на решението на органа на земеделска реституция се съобразява с правилата на § 6, ал. 6 ПЗРЗППДОП (отм.) и § 11 ДРЗПСК. Цитираните разпоредби дават предимство на последиците на приватизационния процес, който не може да бъде препятстван от реституционни претенции, незаявени до определен момент по причина, че процедурата по реституция не е завършена и не е проявено конститутивното действие на индивидуалния административен акт за реституция. Става дума за хипотеза на ограничения за реално възстановяване на собствеността, аналогична на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, при която бившите собственици получават обезщетение.

Въззивният съд е приел, че в казуса, поставен за разглеждане пред него, окончателното възстановяване на земеделския имот е станало през 2014 г., а приватизационната сделка е сключена много преди това - през 1999 г., с окончателно плащане на цената през 2003 г., с което е бил завършен изцяло фактическият състав по приватизацията. Извършената приватизационна процедура се явява пречка за възстановяване на собствеността. От приложения по делото АДС № 1977/25.05.1998 г. е видно, че теренът и сградите, построени в него, са включени в капитала на НК „БДЖ“ - Вагоноремонтен завод, гр. Септември, представляващо дружество с държавно имущество, и по отношение на него е проведена приватизационна процедура. Решението за възстановяване на собствеността е непротивопоставимо на приватизираното търговско дружество, в активите на което е включен възстановеният имот, ако е издадено при приключила процедура за приватизация, както е в случая. Разпоредбите на § 11 ДРЗПСК дават предимство на процеса на приватизация, който не може да бъде възпрепятстван от реституционни претенции, ако те не са били уважени до този момент. В случая е проведена приватизационна процедура и собствениците имат право единствено да бъдат обезщетени за притежания от техния наследодател имот, но не и на реституция в реални граници. При тези си изводи въззивният съд се е позовал и на практиката на ВКС - решение № 250/8.05.2014 г. по гр. д. № 3215/2013 г., II г. о. и решение № 205/8.07.2010 г. по гр. д. № 4543/2008 г., I г. о.

Въззивният съд е заключил и че е налице и друга материалноправна забрана за възстановяване правото на собственост върху процесната земя, съгласно разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, във вр. с § 1в, ал. 1 ДРППЗСПЗЗ (до каквито изводи е стигнал и първоинстанционният съд). Визирал е, че от представените по делото АДС и приетото заключение на вещото лице Ю. се установява, че в периода преди 1991 г. целият имот, част от който е и процесният, е бил урбанизирана територия, застроена със сгради - бунгала, едно от които, с площ от 47.16 кв. м, изцяло попада в имота на ищците. Бунгалата са част от почивна база на „БДЖ“ (държавно предприятие), за което показания дават свидетелите на ответната страна. Застрояването на целия имот представлява част от едно пълно, комплексно и свързано осъществяване на строителство върху терена, включващо множество сгради (по смисъла на § 1в, ал. 1 ДРППЗСПЗЗ), поради което така осъщественото комплексно мероприятие по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ е пречка за възстановяване на собствеността на земеделските земи, като в тези случаи, за разлика от хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, законодателят не е предвидил изискване за законност на извършеното строителство, както и не се съдържа изискване за спазване процедури по отчуждаване на терена на строителство, а е достатъчно то да е реализирано, за да е отречена възможността за възстановяване на собствеността. Безспорно се установява, че застрояването на имота е част от почивна база на НК „БДЖ“ и представлява комплексно мероприятие на държавата (в този смисъл - решение № 227/12.01.2012 г. по гр. д. № 1140/2010 г. на ВКС, II г. о.).

За пълнота въззивният съд е изложил, че ответното дружество не е придобило имота на твърдяното в писмения отговор второ основание - придобивна давност като добросъвестен владелец, тъй като давност може да тече от възстановяване правото на собственост, т.е от настъпване на конститутивния ефект на решението на ОСЗ, а този ефект настъпва с индивидуализиране на имотите, предмет на реституцията. Правилото е, че давност не тече против този, който не може да защити правото си. Възстановителното решение в случая е издадено през 2014 г., предвид което изискуемият се от закона петгодишен срок за придобиване по давност на имота от добросъвестен владелец не е изтекъл към момента на подаване на исковата молба – 2017 г.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. Допустим ли е косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал.2 ГПК на позитивно решение на реституционния орган след проведена успешна съдебна процедура по реда на чл. 14, ал. 3 от ЗСПЗЗ.

Жалбоподателите считат, че приетото от въззивния съд, че ответникът не е бил страна в реституционната процедура, поради което на последния са непротивопоставими правата им на собственици и ищци по иска по чл. 108 ЗС, противоречи на възприетото в задължителната съдебна практика становище, изразено в ТР № 5/2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която: „...Принципът е, че косвен съдебен контрол е изключен, когато е проведен пряк съдебен контрол ...“.

2. Допустимо ли е при провеждане на реституционно производство по ЗСПЗЗ да се приеме, че е проведено мероприятие, което не позволява възстановяване на собствеността, при положение, че върху процесния имот има изградена постройка, за която няма строителни книжа, същата е сглобяема и преместваема.

Жалбоподателите излагат, че с разпоредбите на § 1в, ал. 1 и ал. 2 ДРППЗСПЗЗ пречките за възстановяване на правото на собственост са конкретизирани, като е посочено, че това са строителни дейности, изразяващи се в наземни, подземни и подводни сгради, постройки, пристройки, съоръжения, пътища, железопътни линии и други подобни, както и съоръжения, представляващи канали, мостове, корекции на реки, язовири, диги, помпени станции, резервоари, пречиствателни станции, открити рудници, хвостохранилища, водоеми, открити паропроводи, нефтопроводи и др. Въпросните норми следва да бъдат тълкувани с оглед разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Анализ на тези норми липсва в атакуваното въззивно решение. И това е така, тъй като от заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза с вещо лице Ю. безспорно е установено, че възстановеният по реда на ЗСПЗЗ имот не е застроен. Самият спорен терен е ограден отчасти с ограда, отграничаваща площта му от останалите имоти. С разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ППЗСПЗЗ е предвидено, че се възстановява правото на собственост върху имоти в границите на урбанизираните територии и по-конкретно върху имоти или части от имоти в границите на незастроени урегулирани поземлени имоти (парцели), предназначени за жилищно или вилно строителство; незастроени имоти или незастроени части от имоти в границите на урегулирани поземлени имоти (парцели) и терени, предвидени за обществени мероприятия и комплексно жилищно, вилно и курортно строителство и незастроени имоти или незастроени части от имоти в производствените зони и стопанските дворове на ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации. В този случай, съгласно чл. 11, ал. 3 ППЗСПЗЗ, не се възстановява правото на собственост върху застроената част от имотите, която включва застроената площ на сградата и прилежащия терен. В конкретния случай, според жалбоподателите, процесният имот попада във втората хипотеза на чл. 11, ал. 2 ППЗСПЗЗ, като по отношение на него не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ППЗСПЗЗ пречки за възстановяване на правото на собственост, които обстоятелства са удостоверени от Община Банско с издадените от самата нея удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 ППЗСПЗЗ. Именно тези документи, съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ППЗСПЗЗ, служат като доказателство в административното производство по възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи върху кои от тях, включени в урбанизираните територии, правото на собственост следва да се възстанови и върху кои не. С оглед на данните от тези документи не са установени пречки за възстановяване правото на собственост върху имота по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, във вр. с § 1в, ал. 1 и ал. 2 ДРППЗСПЗЗ. Удостоверените с тях факти не са опровергани от събраните по делото доказателства Самото обстоятелството, че имотът попада в терен, предвиден за обществени мероприятия и комплексно жилищно строителство, като част от него е осъществено, не е пречка за възстановяване на правото на собственост, предвид изричната разпоредба на чл. 11, ал. 2, т. 2 ППЗСПЗЗ, тъй като имотът не е застроен и не е установено по отношение на него да са налице пречките по чл. 11, ал. 3 ППЗСПЗЗ. При това мероприятието, за което е отреден имотът, не може да бъде разглеждано като единно комплексно мероприятие. То ще е такова в случаите, когато възстановяването на правото на собственост върху конкретната част от общия имот би направило невъзможно ползването на сградите и съоръженията за нуждите на цялостното мероприятие, тъй като ще прекъсне съществуващите между тях връзки. В случая всяка едно от сградите в общия имот може да се ползва от собствениците по предназначение, която възможност не се възпрепятства от възстановяването на правото на собственост върху имота, предмет на делото. Жалбоподателите визират в подкрепа на изложеното от тях решение № 208/9.04.2019 г. по гр. д. № 3392/2017 г. на ВКС, IV г. о. Позовават се и ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС.

В изложението жалбоподателите сочат и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Твърдят, че от цялостния прочит на решението може да се направи извод, че е налице незаконосъобразност вследствие нарушаване на основни процесуални правила (чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2, чл. 202 ГПК), налице е нарушение на основните логически правила при интерпретацията на релевантните за производството факти и доказателствата за тях, като не са преценени в цялост събраните по делото доказателства и факти. Решението е явно неправилно, тъй като в противоречие със събраните по делото доказателства, че имотът не е застроен, въззивният съд е приел, че той е застроен със сграда, която представлява част от комплексно мероприятие. Решението е явно неправилно, след като въззивният съд е допуснал извършването на косвен съдебен контрол на съдебното решение, с което е отменен отказът на ОСЗ - Банско да реституира имота, при положение, че вече е бил извършен съдебен контрол върху отказа на ОСЗ - Банско и този контрол е проведен спрямо държавата, чрез неин специално създаден реституционен орган. Несъгласуваността между държавния реституционен орган и държавния приватизационен орган не е основание за допускане на косвения съдебен контрол върху съдебното решение.

От ответника е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По първия въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК атакуваното въззивно решение не противоречи на практиката на ВКС и на задължителната такава, включително визираното от жалбоподателите ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС. В последното е прието, че държавата не е обвързана от постановен административен акт за възстановяване право на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ и върху такъв акт е допустимо упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК; държавата е обвързана от съдебното решение за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ и е недопустимо в производство по предявен иск за собственост на гори и земеделски земи от или срещу държавата, гражданският съд да упражни върху него косвен съдебен контрол за нищожност и материална незаконосъобразност.

Същевременно в решение № 298/25.03.2014 г. по гр. д. № 3296/2013 г. на ВКС, І г. о., решение № 71/15.07.2015 г. по гр. д. № 350/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 195/10.11.2016 г. по гр. д. № 2396/2016 г. на ВКС, І г. о., решение № 195/7.12.2016 г. по гр. д. № 1067/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 65/6.07.2020 г. по гр. д. № 1878/2019 г. на ВКС, І г. о. и др. е прието, че косвен съдебен контрол върху административни актове по възстановяване право на собственост по ЗСПЗЗ, включително и върху съдебно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и съдебно решение на административен съд, с което се упражнява пряк съдебен контрол върху административен акт в хода на реституционната процедура по ЗСПЗЗ, е допустим, само когато актовете се противопоставят на страна, която не е участвала в административното производство; при спор за собственост съдът не може да извършва косвен съдебен контрол за законосъобразност на влязло в сила съдебно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, когато ответник по иска е държавата или неин правоприемник, ако правоприемството е настъпило в хода на производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ или след приключването му; такъв контрол е допустим, ако правоприемството от държавата е настъпило преди образуване на съдебното производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и правоприемникът на държавата не е участвал като страна в производството по издаване и обжалване на административния акт. Настоящият съд изцяло споделя цитираната практика.

В конкретния казус въззивният съд е заключил, че още преди образуването на съдебното дело по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ през 2007 г. спорният имот е бил приватизиран и негов собственик е била не държавата, а друго лице („Вагоноремонтен завод-99“ АД, понастоящем „Коловаг“ АД). При тези факти косвеният съдебен контрол върху решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е допустим с оглед съдебната практика, визирана по-горе. Вторият въпрос, така както е формулиран, не съответства на решаващите мотиви на въззивния съд. Последният не е приел, че процесният имот не е подлежал на реституция само поради наличието в него на постройка, а защото е заключил, че към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът с постройката в него е представлявал част от почивна база на „БДЖ“ (държавно предприятие) и елемент от осъществено комплексно мероприятие по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, във вр. с § 1в, ал. 1 ДРППЗСПЗЗ. Освен това законът и трайно установената съдебна практика не поставят изискване в тази хипотеза за законност на строителството. Без значение е и дали конкретната постройка е сглобяема и преместваема, щом тя е част от реализираното мероприятие (в този смисъл е приетото в: решение № № 89/11.02.2009 г. по гр. д. № 6440/2007 г. на ВКС, І г. о., решение № 245/14.01.2014 г. по гр. д. № 4491/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 13/12.03.2016 г. по гр. д. № 3637/2015 г. на ВКС, ІІ г. о. и др.). Същевременно визираната от жалбоподателите съдебна практика е неотносима към конкретния казус и към въпроса, посочен на второ място в изложението.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Обратното – решението е съобразено с разпоредбите на закона, и конкретно - с чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, във вр. с § 1в, ал. 1 ДРППЗСПЗЗ, § 6, ал. 6 ПЗРЗППДОП (отм.) и § 11, ал. 1 ДРЗПСК, относно пречките за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на собствеността върху процесния имот. Освен това не отговаря на действителността твърдението на жалбоподателите, че по делото е установено, че спорният имот е незастроен. Обратното – налице са категорични доказателства за наличието на бунгало върху бетонова основа, с площ от 47.16 кв. м, с прилежаща инфраструктура.

Ответникът по жалбата има право на 2 000 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,