Определение № 1017 от 31.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2269/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото „ПАРСЕК КОМЕРС“ ЕООД против решение № 284/08.07.2024г. по в.т.д. № 272/2024г. на Апелативен съд – Пловдив, с което, след отмяна на решение № 87/19.02.2024г. по т.д. № 212/2023г. на Окръжен съд – Пловдив, е отхвърлен, като погасен по давност, искът му по чл.92 ЗЗД срещу [община] за сумата от 45 612,55 лева - договорна неустойка, начислена за забава на задължението на възложителя за заплащане на възложената работа, която неустойка е дължима за периода 10.04.2020г. - 14.04.2020г., съгласно чл.16, ал.1 във вр. с чл.7, ал.3 от договор № 19 ДГ - 173, сключен за изпълнение на обект „Допълване на съществуващата система за осветление на Многофункционална спортна зала [населено място]“ между [община], като възложител, и ДЗЗД Никополис Билд с участници в обединението Парсек Груп ЕООД и Геоком-2000 ООД, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на завеждане на исковата молба - 10.04.2023г. до окончателното изплащане, като са му възложени и разноските по делото. Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – чл.114, ал.4 ЗЗД. Ответникът по жалбата, [община], в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. На основание чл.78, ал.8 ГПК, претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 540 лева и отправя възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от касатора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Безспорно установено е, че [община], като възложител, и ДЗЗД „Никополис Билд“, с участници в обединението „ПАРСЕК ГРУП“ ЕООД с дялово участие 50 % и ГЕОКОМ-2000" ООД с дялово участие 50 %, като изпълнител, са подписали договор № 19ДГ-173 от 25.02.2019г. за изпълнение на строителство на обект ,Допълване на съществуваща система за осветление на „Многофункционална спортна зала”, [населено място]“. В тази насока са приети като доказателства, неоспорени от страните, цитирания договор /л.5-17 от делото/ и договор от 20.08.20215г. за създаване на обединение /Консорциум/ ДЗЗД „Никополис Билд“ /л.45-48 от делото/. Между страните не се спори, че възложената работа по цитирания договор е изпълнена. В тази насока са приети като доказателства, подписани от страните Протоколи № 1 и 2, двата от 01.11.2019 г., за приемане на възложените работи; Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа от 05.08.2019г., както и удостоверение № 130/31.10.2019г. за въвеждане в експлоатация на строежа, издадено от [община]. На 15.04.2020г. възложителят е извършил плащане на задължението си по договора за изпълнение на СМР в размер на 911 295.18 лева. В тази връзка по делото са приети като доказателства фактура № 22/02.12.2019г, издадена от изпълнителя към ОП „Многофункционална спортна зала“ за сумата 911295.18 лева с ДДС, Протоколи № 1 и 2, двата от 01.11.2019г., посочени като основание за издаване на фактурата; извлечение за баланс по банкова сметка на ДЗЗД Никополис Билд. Ищецът „ПАРСЕК ГРУП“ ЕООД е придобил вземанията по цитирания договор с договор за цесия от 30.12.2022г., подписан между „ПАРСЕК ГРУП“ ЕООД и "ГЕОКОМ-2000" ООД, в качеството си на съдружници в ДЗЗД „Никополис Билд“, като цеденти и „ПАРСЕК КОМЕРС“ ЕООД, като цесионер. В тази насока са кредитирани като доказателства, неоспорени от страните: договор за цесия от 30.12.2022г. /л.51 и сл./; уведомление от „ПАРСЕК ГРУП“ и „ГЕОКОМ-2000“ ООД, в качеството им на съдружници в ДЗЗД „Никополис Билд“ до [община] /л.49-50/. Въз основа на гореописаните и приети по делото документи и на основание чл.7, ал.3 от представения договор, окръжният съд е заключил, че възложителят е следвало да извърши плащане на приетите работи най-късно до 02.01.2020г., или 30 дни след издаването на процесната фактура № 22/02.12.2019г. Констатирал е, че плащането е направено едва на 15.04.2020г., поради което е намерил за приложима разпоредбата на чл.16, ал.1 от договора, че при просрочие на изпълнение на задължение по договора, неизправната страна дължи на изправната неустойка в размер на 1% от цената за съответната дейност за всеки ден забава, но не повече от 5 % от стойността на договора. Предвид, че в случая се касае до неизпълнение на задължението на възложителя за плащане на пълната цена по договора, а не на конкретен вид отделна дейност, е взел предвид именно пълната стойност на договора - 912 251.34 лева, от които 1% на ден са равни на 9122.51 лева, а посоченият максимален размер на неустойката от 5% е равен на 45 612.55 лева. Въз основа на горевъзприетите факти първоинстанционният съд е заключил, че искът по чл.92 ЗЗД, във вр. чл.16, ал.1 от цитирания договор за заплащане на неустойка от страна на ответната [община], в качеството й на възложител и неизправна страна по договора, е основателен. На основание чл.7, във вр. с чл.16, ал.1 от договора е определил, че максималният размер на дължимата неустойка е в претендирания размер от 45 612.55 лева. Същевременно първоинстанционният съд е намерил за неоснователно възражението на [община] за погасяване на този иск по давност на основание чл.111, б. „б“, вр. чл.114, ал.4 ЗЗД. За да отмени първоинстанционното осъдително решение, апелативният състав е счел за основателно възражението за изтекла погасителна давност относно вземането за неустойка. В мотивната си част е посочил, че съгласно закона вземанията за неустойка се погасяват с изтичане на тригодишна давност, като по принцип давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. При искове за неустойка за забава, какъвто е настоящия иск, давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойка, което правило е предвидено в чл.114, ал.4 ЗЗД. В този смисъл решаващият състав се е позовал на практиката на ВКС - решение по т. д. № 901/2022г., решение по т. д. № 1264/2021г. и решение по т.д. № 1632/2019г. Констатирал е, че в случая крайният срок за изпълнение на задължението за плащане на възнаграждение за извършената работа е 02.01.2020г., като началният срок за начисляване на неустойка започва да тече от следващия ден - 03.01.2020г. Максимално определеният размер на неустойката е достигнат на 07.01.2020г., поради което тригодишният погасителен давностен срок е започнал да тече от следващия ден - 08.01.2020г. и е бил изтекъл към момента на подаване на исковата молба - 10.04.2023г. Отчетено е, че в този период е приет Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020г. От 08.01.2020г. до 13.03.2020г. са изтекли 2 месеца и 7 дни от срока на погасителната давност. Срокът е спрян до 7-дневен срок от отмяна на извънредното положение, съгласно пар. 13 от закона, и е продължил да тече след 20.05.2020г., като оставащите 33 месеца и 24 дни са изтекли към 16.03.2023г., преди подаване на исковата молба в съда на 10.04.2023г. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е поставен следният материалноправен въпрос, за който се поддържа, че е значим за изхода на делото, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда: „Ако неустойката е уговорена като процент от главния дълг за всеки просрочен ден, от кой момент започва да тече давностният срок върху неустоечното вземане, при условие, че главният дълг вече е платен?“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като цитира следната съдебна практика: решение № 106/10.12.2020г. по т.д. № 1632/2019г. на 1 - во т.о. на ВКС, решение № 48/07.09.2010г. по т.д. № 286/2010г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 50126/02.11.2022г. по т.д. № 1264/2021г. на 1 - во т.о. на ВКС, решение № 211/16.12.2010г. по т.д. № 244/20009г. на 2 - ро т.о. на ВКС и решение № 292/16.12.2009г. по т.д. № 292/2009г. на 2-ро т.о. на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Независимо, че поставеният материалноправни въпрос има обуславящо значение за изхода на делото и покрива основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не е налице соченият допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като актът е постановен в съответствие с цитираната практика по чл.290 ГПК на ВКС. Според нея, при уговорена неустойка за забава при изпълнение на задължение за заплащане на възнаграждение по договор за изработка, начислявана в определен процент за всеки ден забава, но и при фиксиран максимален размер на дължимата неустойка от пълната стойност на възложената работа, срокът за погасяване по давност на вземането за неустойка започва да тече от деня, в който начислената неустойка достигне уговорения от страните максимален размер, а ако главното вземане е погасено чрез изпълнение преди този ден и неустойката не е достигнала максималния си размер – от последния ден на начисляването й. В настоящия случай размерът на неустойката е фиксиран, като при съобразяване на практиката на ВКС е прието от решаващия състав, че на следващия ден, след достигане на нейния максимален размер, започва да тече давностния срок, към който момент не е била заплатена главницата, но от който момент неустойка занапред не се дължи съобразно договореното от страните. Предвид изложеното въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора на ответника по касацията, на основание чл.78, ал.8 ГПК, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд