Определение № 23 от 19.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 413/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. С. Г. срещу решение № 11741/30.07.2020 г. по в.гр.д. № 3889/2019 г. на Апелативен съд- София в частта, с която е потвърдено решение на Софийския градски съд, І Гражданско отделение, 13 състав, постановено на 11.03.2019 г. по гр. дело № 20012/2014 г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на „ЕВРО КЕПИТЪЛС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД / в ликвидация/ сумата от 41 095 евро, представляваща главница по договор за заем от 27.01.2009г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателното й заплащане. Подадена е и касационна жалба от О. С. Г. срещу решение № 12221/02.11.2020 г. по в.гр.д. № 3889/2019 г. на Апелативен съд- София в частта, с която е оставена без уважение молбата на касатора за допълване на решение № 11741/30.07.2020 г. по в.гр.д. № 3889/2019 г. на Апелативен съд- София № 11741/30.07.2020 г. по в.гр.д. № 3889/2019 г. Касаторът поддържа, че обжалваните решения са неправилни, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът „ЕВРО КЕПИТЪЛС МЕНИДЖМЪНТ“ЕООД /в ликвидация/ е подал отговор на жалбата, с който оспорва допускането на касационно обжалване и по същество основанията за касиране на решението на САС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационните жалб са редовни – подадени от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е бил предявен е иск с правно основание чл.240 от ЗЗД. Съобразно представените доказателства е счел за доказани сключването на договора за заем и получаването на договорената сума от заемателя- касатор. Последният следва да докаже изпълнение на задължението за връщане на заетата сума и заплащане на договорената възнаградителна лихва. САС е намерил, че безспорно касаторът е погасил частично задължението си. Спорен е бил въпросът за дължимостта на остатъка от 43 182,58 евро главница. Защитното възражение на длъжника е, че е погасил изцяло задължението си чрез прихващане със суми, които според него му дължи дружеството. Относно допустимостта на инцидентните установителни искове за прогласяване на нищожност на решенията на ОС на дружеството САС е изложил съображения, че исковете са недопустими, тъй като е недопустимо търговско дружество да иска прогласяване на нищожност на решения, приети от негови органи. Относно възражението за прихващане на дължимата сума по договора за заем, направено от касатора с твърдени негови вземания към дружеството САС е приел, че: От значение е било допълнителното споразумение от 01.12.2010 г., на което длъжникът се позовава и на така наречения „протокол за прихващане“ от 19.09.2014 г. Изводите на съда са в смисъл, че това допълнително споразумение не обвързва дружеството, тъй като същото е сключено, след като другият съдружник е продал дружествените си дялове на трето лице на 04.11.2010 г. Обстоятелството, че прехвърлянето на дружествените дялове е било вписано в ТР по-късно е било намерено за ирелевантно, тъй като вписването на продажбата има действие спрямо третите лица, а между съдружниците действието й е незабавно. За „Евро кепитълс менджмънт“ ЕООД няма обвързващо действие и „протокол за прихващане на насрещни задължения“ от 19.09.2014 г., подписан от Г. в качеството му на управител на дружеството. Към тази дата касаторът вече не е имал качеството на управител и неговите действия не са породили действие за дружеството-ищец. Поради което съдът е обсъдил възражението за прихващане, направено с отговора на исковата молба. Въззивната инстанция се е позовала на заключението на вещото лице, като е приела за установено, че само за един месец на управителя е начислено възнаграждение в размер на 6900 лева /за месец февруари 2013г./. След това е начислявано възнаграждение в размер на 3 500 лева и в счетоводството липсват счетоводни записвания, отразяващи задържане или неизплащане на месечното възнаграждение на Г.. Въззивният съд е счел, че възражението за прихващане е основателно само относно възнаграждението на управителя, дължимо след месец април 2014 г. Както беше посочено по-горе, след април 2014 г. на ответника не е заплащано възнаграждение, а решението на едноличния собственик за освобождаване на управителя от длъжност е взето на 28.08.2014 г. Направен е извод, че на касатора се дължи възнаграждение в размер на 3 500 лева месечно за месеците май, юни, юли и август 2014 г. – общо 14 000 лева. Относно размера на непогасените главница отново като се позовава на счетоводната експертиза, съдът е установил, че съгласно счетоводните записвания към 31.12.2014 г., непогасената главница е 84 457,79 лева. В обобщение въззивният съд е намерил, че от дължимите 84 457,79 лева – главница и 10 089 лева – договорна лихва, следва да се считат погасени чрез прихващане 14 000 лева. При прилагане на правилото на чл.76, ал.2 от ЗЗД, изцяло погасено е било прието вземането за договорна лихва в размер на 10089 лева за периода 12.12.2011 – 12.12.2014 г. С остатъка от 3 911 лева е била погасена част от главницата от 84 457,79 лева. Следователно, искът за заплащане на непогасената част от главницата остава основателен според САС за сумата от 80 546,79 лева или 41 095 евро. По основната касационна жалба в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Кой е юридическият факт, от който се поражда задължението на търговското дружество за изплащане на възнаграждение на управителя на дружеството, респ. може ли да бъде изменен с конклудентни действия договорът за възлагане на управлението на дружеството с ограничена отговорност в частта на възнаграждението на управителя?; 2/Каква е доказателствената сила на вписванията в търговските книги и каква е характеристиката им като документ по смисъла на чл.182 ГПК във вр. с чл.55, ал.1 ГПК, при наличие на оспорването им като редовни от страна по делото?; 3/ Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, включително направените с въззивната жалба оплаквания,относно релевантните за спора факти и да изложи изрини и ясни мотиви по тях, при отхвърлянето им като еоснкователни? По правните въпроси касаторът въвежда допълнително основание по чл.280, ал.1, т. 1, като счита, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 222/10.05.2013 г. по т.д. № 2972/2019 г. на ВКС, I т.о. и решение № 150/29.05.2015 г. по гр.д. № 5272/2014г. на ВКС, IV г.о. – по първи въпрос; решение № 187/24.01.2013г. по т.д.№ 436/2012г. на ВКС, II т.о., ТР № 39-2/05.03.1954г., решение № 1991/10.08.1957г. на ВС и др.; в - по втори въпрос; решение № 815/15.02.2011г. по гр.д. № 1713/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 411/27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, IV г.о. и мн. др. – по трети въпрос.Касаторът се позовава и на хипотеза на „очевидна неправилност“ на осн. чл.288, ал.2, пр.3 ГПК. Първият правен въпрос e обоснован с твърдение на касатора, че единствено въз основа на решение на ОС на съдружниците в ООД и сключен на това основание договор за възлагане на управлението се поражда задължение на търговското дружество за изплащане на възнаграждение на управителя на дружеството, респ. само по същия ред може да бъде изменяна тази клауза. Произнасянето на въззивния съд не противоречи на посочените доводи. Освен констатацията на САС за извършени осчетоводявания на изплатени възнаграждения на управителя, решаващият състав е обсъдил подписването на протокол от ОСС в „Евро кепитълс менджмънт“ ООД от 28.02.2013г. и Анекс № 3 към договора за възлагане на управление от 01.03.2013г. за съдружника – чуждестранно ЮЛ, от представляващия го О. Г. /на които касаторът се позовава относно размера на възнаграждението си/, което е извършено след решение на СД на това чуждестранно ЮЛ от 05.02.2013г. за определяне на възнаграждение на управителя на „Евро кепитълс менджмънт“ ООД /към посочения период с двама съдружника/ в размер на 3500 лв. Следователно изводът за размера на спорното възнаграждение не е обусловен единствено от визираните от касатора осчетоводявания, а оттук поставеният правен въпрос не отговаря на изискванията към общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. Вторият правен въпрос е свързан с първия, доколкото засяга същите счетоводни записвания, но в контекста на тяхната доказателствена сила. Поради изложените вече мотиви на ВКС относно липсата на обуславящ характер на изводите на САС относно счетоводните записвания, то и вторият въпрос не отговаря на условията по чл.280, ал.1 ГПК. По трети въпрос не е налице противоречие между въззивното решение и цитираната в изложението практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил оплакванията на О. Г. по въззивната жалба относно произнасянето на СГС по иск за лихва за забава; относно резолюцията вътрху втория вариант на споразумението от 01.12.2010г. и относно възможността единият от съдружниците в ООД да приеме решение, с което да измени размера на възнаграждението на управителя. САС изрично е приел, че искът за лихва в размер на 7185,60лв. е допустим, но неоснователен. Следва да се има предвид, че дори и хипотетично да се приеме, че същият иск е евентуално недопустим /поради твърдяното от касатора недопустимо изменение на иска/, то това не би се отразило на изводите по същество относно прилагане на правилото по чл.76 ЗЗД, доколкото последното касае произнасяне в мотивите на решението относно размерите и реда на погасяване на няколко задължения към един кредитор, като не е необходимо за всяко вземане да е предявен отделен иск. Достатъчно е по иск за главница по договор за заем при направено възражение от страна на ответника за погасяване на суми да с е съобразят наведените от ищеца твърдения за съществуващи към съответните моменти на погасяване задължения на същия длъжник. Според САС към датата на споразумение от 01.12.2010г. единият съдружник - Д. П., във вътрешните отношения вече не е съдружник в дружеството, поради което и обсъждането кой е поставил резолюцията върху протокола е ирелевантно за спора. Следователно е направено обсъждане на възражението. Дали изводите съответстват на закона и дали са обоснование е въпрос по същество на спора, а не на допускане на касационно обжалване. Решение на съвета на директорите на „РДХ Ризортс Дивелъпмънт холдинг“А.Г. е било преценено от въззивния съд в смисъл на акт, ограничаващ представителната власт на О. Г. като пълномощник на дружеството- съдружник в „Евро кепитълс менджмънт“ ООД, като всяко действие на касатора извън тези предели следва да се квалифицира като действие без представителна власт. По касационна жалба от О. С. Г. срещу решение № 12221/02.11.2020 г. по в.гр.д. № 3889/2019 г. на Апелативен съд- София: В изложението е поставен въпрос: Дължи ли съдът изрично произнасяне на направено при условия на евентуалност съдебно възражение за прихващане, в случай, че е отхвърлил изцяло или частично материалноправното възражение за погасяване поради настъпило прихващане по реда на чл.103, ал.1 ЗЗД? Същият не отговаря на направените от въззивни съд изводи в допълнителното решение. САС не е приел, че е било направено при условията на евентуалност съдебно възражение за прихващане, в случай, че бъде отхвърлено изцяло или частично материалноправното възражение за погасяване поради настъпило прихващане по реда на чл.103, ал.1 ЗЗД. Въззивната инстанция е изложила други съображения, а именно, че изцяло се е произнесла от очертаните с исковата молба и въззивната жалба предели на сезиране. Следователно доводите на касатора касаят правилността на решение № 12221/02.11.2020г. а САС, т.е. въвеждат основания за касиране, а не правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. И по двете касационни жалби касаторът се позовава на хипотеза по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, но не обосновава по никакъв начин защо счита, че решенията на САС са очевидно неправилни. Съставът на ВКС не може да прецени като такива обжалваните актове, тъй като същите не разкриват характеристиките на допуснати особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които могат да се констатират без навлизане в проверка по същество на обжалвания акт. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на основното и допълнителното въззивни решения. В полза на ответното дружество се дължат само действително направените от него разноски за касационна инстанция. Видно от подписаното пълномощно за процесуално представитество в него не е отразен размер на възнаграждението и начин на плащане. В приложената едностранно подписана от адвокатското дружество фактура е посочен размер на възнаграждението и банкова сметка на АдвД. Липсват доказателства за изплатено възнаграждение по посочената банкова сметка. Касовия бон е за плащане в брой без идентификация на платеца. Доказателствата не могат да обосноват единен и непротиворечив извод, че ответникът е извършил претендирания разход в размер на 3600лв. – адвокатско възнаграждение за касационна инстанция. Водим от горното, Върховният касационен съд