Определение № 2688 от 21.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2685/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. И. К. срещу определение № 1610/28.03.2025 г. по гр. дело № 1287/2024 г. на Варненския окръжен съд, с което по реда на чл. 248 ГПК е оставена без уважение молба вх. № 1303/16.01.2025 г. на Е. И. К., с искане за изменение в частта за разноските на постановеното по делото решение и е изменено същото, по молбата на „Уника Асигурари“ АД, като Е. И. К. е осъдена да заплати на дружеството допълнително сумата 4 595,02 лв., представляваща разликата между присъдените разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК от 8 000 лв. и дължимите от 12 959,02 лв. Ответникът по частната жалба „Уника Асигурари“ АД счита, че същата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбата е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения: С определение по гр. д. № 2686/2025 г. по описа на ВКС, второ г. о., постановено в производство по чл. 288 ГПК, не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от Е. И. К. срещу „Уника Асигурари“ АД искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, по касационната жалба на Е. И. К.. С постановеното по делото въззивно решение № 1366/06.12.2024 г. по гр. дело № 1287/2024 г. на Варненския окръжен съд, поправено с решение № 220/04.03.2025 г., Е. И. К. е осъдена да заплати на „Уника Асигурари“ АД сумата 8 000 лв., представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Същите са в намален от 12 959,02 лв. на 8 000 лв. размер, като е прието, че жалбоподателката е направила възражение за прекомерност на заплатеното от дружеството адвокатско възнаграждение. В производството по чл. 248 ГПК въззивният съд е бил сезиран с молби и на двете страни по делото. С молбата на жалбоподателката е било направено искане за изменение на решението в частта за разноските, като същите се редуцират допълнително под минимума от 5 300 лв., а с молбата на дружеството – да бъдат присъдени разноски в претендирания и доказан размер от 12 959,02 лв. В обжалвания акт съдът е приел, че е допуснал грешка, като е уважил възражението за прекомерност, направено от жалбоподателката в писмената защита, депозирана на 08.11.2024 г. Позовал се е на т. 11 от тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Искането на страната за намаляване на възнаграждението, заплатено от насрещната страна, следва да бъде направено най-късно до датата на приключване на последното заседание по делото в съответната инстанция. При нормално развитие на общия исков процес последно заседание по смисъла на чл. 80 ГПК това е откритото съдебно заседание, в което съдът обявява устните състезания за приключени по реда на чл. 149, ал. 2 ГПК. След приключване на устните състезания по делото възможността за възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение е преклудирана. Обсъдил е възражението на Е. К., направено в отговора на молбата по чл. 248 ГПК на насрещната страна, че е била нередовно призована за откритото съдебно заседание на 28.10.2024 г., в което е даден ход на устните състезания. Видно от разписката към призовката за насроченото на 21.10.2024 г. открито съдебно заседание по делото, тя е връчена лично на страната на 26.09.2024 г. С оглед постъпилата от нея молба от 18.10.2024 г., придружена с болничен лист за временна неработоспособност и искане за отлагане, съдът е отложил делото за 28.10.2024 г., като за това заседание на основание чл. 56, ал. 2 ГПК е прието, тя е била редовно уведомена. Направеният извод, че до приключване на последното съдебно заседание по делото жалбоподателката не е направила искане за намаляване на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение, поради което съдът не е дължал произнасяне по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, е законосъобразен. Този извод напълно съответства на постановките на цитирания тълкувателния акт, според които с писмената защита не могат да бъдат предявени процесуално валидно искания за присъждане на разноски, съответно за техния размер. Макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция. Съгласно определение № 36 от 26. 01. 2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5936/2014 г., I г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, в чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена възможност поисканото от страната като разноски по делото адвокатско възнаграждение да бъде намалявано от съда, ако насрещната страна направи възражение за неговата прекомерност. Същевременно с чл. 248 ГПК e дадена възможност произнасянето на съда по искането за присъждане на разноски да може да бъде изменяно еднократно от постановилия го съд по искане на страната, която е останала недоволна. Когато съответната страна иска изменение на вече определените от съда разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение, понеже счита, че то е прекомерно, е налице съчетаване по време на две процесуални действия на страната - искане за изменение на присъдените разноски и възражение за прекомерност. Тълкуването на нормите на чл. 78, чл. 80 и чл. 248 ГПК налага извода, че искането за присъждане на разноски от едната страна и възражението за прекомерност на насрещната страна са логически материалноправно обвързани, а така поначало и процесуалноправно обвързани по време. Срокът в нормата на чл. 80 ГПК касае не само искането на страната за присъждане на разноски, а всички искания на страните във връзка със спора по разноските, който по същността си е материалноправен и свързан с предмета на делото. Следователно, когато по делото е имало открити съдебни заседания и страната, която прави възражение за прекомерност, е била редовно призовавана за тях, тя следва да заяви искането си по чл. 78, ал. 5 ГПК срещу направеното искане за разноски до приключване на устните състезания в съответната инстанция. След този момент възражението за прекомерност е преклудирано, т. е. то не може да бъде заявено, а бъде ли заявено, следва да се остави без разглеждане. За възражението за прекомерност сроковете, посочени в чл. 80 ГПК, не се прилагат само когато страната, поради развитието на процеса не е могла да вземе участие в него - без открити заседания /например в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК/ или без надлежно осъществена размяна на книжата, и тогава тя може да заяви възражението за прекомерност в срока и по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК. Именно в такъв смисъл е и цитираната от жалбоподателката съдебна практика. По отношение на нея не са били налице посочените изключения. В обобщение, обжалваното определение като законосъобразно следва да бъде потвърдено. Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.,