Определение № 3207 от 26.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1395/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 1104/01.11.2021г. по в.гр.д.№ 2174/2021г. по описа на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен предявения от И. Н. П. срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпления в размер на 15 000 лева и е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лева. Касаторът Прокуратура на Р България обжалва решението в осъдителната част с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като обуславящ изводите на въззивната инстанция, е поставен в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК въпросът за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка. Изведен като разрешен в противоречие с т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, и с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС е и въпросът за задължението на въззивния съд да мотивира решението си, доколкото се твърди, че в обжалваното решение липсват мотиви досежно причинно –следствената връзка между незаконното обвинение и заявените за репарация вреди. Насрещната страна по жалбата – ищецът И. Н. П., не е депозирал отговор по чл.287, ал.1 ГПК. Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно, по следните съображения: За да уважи предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неимуществени вреди до размер от 15 000 лева, въззивният съд е взел предвид следните конкретно установени по делото обстоятелства: 1/ от една страна, свързаните с наказателното преследване – обвиненията срещу ищеца са две, като това по сл.дело № 49/2004г. на НСлС е за множество тежки престъпления; наказателното производство по последното се е развило в 10 годишен срок, а производството по пр.пр.№ 51484/2006г. на СРП – за срок от 3 години; и двете производства са били съдопроизводствено усложнени, а процесуалното участие на ищеца в тях – значително; приключили са с прекратителни постановления на ответника; ищецът е търпял мярка за неотклонение „подписка“ и 2/ от друга страна, касаещите начина, по който наказателното производство е засегнало личната сфера на ищеца, като тук са съобразени характера на търпените неимуществени вреди - обичайните такива (притеснение, неудобство, несигурност, чувство на унижение, смущение в социалното общуване, уронване на доброто име) и водените срещу ищеца за същия период други две наказателни производства, едното от които е приключило с постановена през 2018г. осъдителна присъда. Съпоставката на горните две групи обстоятелства е предпоставила извода на въззивния съд, че справедливият размер на претендираното обезщетение, който отговаря на обществено икономическите условия в страната, е 15 000 лева. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касатора въпроси са обуславящи, но с обжалваното решение не са разрешени в отклонение от практиката на ВКС. Съгласно задължителната такава - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на нея константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна и включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността и начина на развитие на наказателното производство; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство; съдебното минало на ищеца; дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу него, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално, трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им. Размерът му, освен с особеностите на конкретния случай, следва да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането. Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, подлежат на обезщетяване. Обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване; дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят вредите, извън обичайните, т.е. "специфичните" такива като: конкретно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения или в обичайната му битова, обществена и професионална среда и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване. Въззивният съд се е съобразил изцяло с цитираните разрешения на съдебната практика, част от която са и посочените от касатора решения ( № 449/16.05.2013г. по гр.д.№ 1393/2011г., ВКС,ІV ГО и № 189/17.06.2016г. по гр.д.№ 1334/2016г., ВКС, ІV ГО), като е присъдил обезщетение само за обичайните неимуществени вреди, определил е обезщетението глобално – за всички незаконни обвинения, а за размера му е съобразил и оценил всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, които са критерии за справедливост. Несъгласието на касатора с конкретния размер на обезщетението е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. Разрешенията в посоченото от касатора решение № 291/16.11.2011г. по гр.д.№ 109/2011г. на ВКС, ІІІ ГО нямат отношение към мотивите на въззивния съд и спора по делото, тъй като нито едно от процесните наказателни производства не е прекратено в хипотезата на чл. 369, ал.4 НПК. В обобщение, няма основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и съдът