Определение № 1271 от 13.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 767/2012 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Т. Ч. срещу решение № 68 от 23.03.2012 г. на Великотърновския окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 167 по описа за 2012 г., с което е потвърдено решение № 899 от 25.10.2011 г. по гр.д. 4315 по описа за 2010 г. на Великотърновския районен съд за осъждане на касатора да заплати на Н. Я. К. на основание чл.45 от ЗЗД 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди в резултат от настъпило на 15.11.2009 г. пътнотранспортно произшествие. Касаторът твърди, че решението на Пловдивския апелативен съд е неправилно-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи т.1 и т.3 на ал.1 на чл.280 от ГПК. Смята, че в обжалваното решение погрешно е приложен принципът на справедливостта, като не са взети предвид всички обстоятелства, игнорирани са една значителна по брой част от доказателствата и е даден приоритет на друга част, поради което това решение противоречи на ППВС № 4 от 1968 г. и на определение 127 от 24.02.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ІІ ТО на ВКС. Формулира и следния процесуалноправен въпрос, чието разрешаване би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото: Какво е съотношението между видовете доказателства в гражданския процес, а именно-писмените документи от една страна и свидетелските показания от друга, на кои доказателства следва да се даде приоритет, какво значение и оценка следва да се дава на едните и другите? Моли за допускане на касационното обжалване по поставените от него въпроси. Ответникът по жалбата Н. К. счита, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: Касаторът, управлявайки моторно превозно средство след употреба на алкохол, е ударил ищеца Н. К. на пешеходна пътека, като му е причинил контузия на мозъка. Лечението на Н. К. е продължило четири месеца, първоначално в болнични, а след това в домашни условия. В резултат от увреждането са се появили смущения в паметта и говора на ищеца, той е страдал от главоболие, шум в ушите, световъртеж, изпаднал е в депресия, а движенията му са се забавили. За да определят размера на обезщетението за неимуществени вреди на 10 000 лв., съдилищата са се съобразили с тези конкретни обстоятелства така както изисква критерият за справедливост, формулиран в чл.52 от ЗЗД и изтълкуван в ППВС № 4 от 23.12.1968 г. Ето защо не е налице противоречие между обжалваното решение и задължителната практика на ВКС, поради което по този въпрос касационното обжалване не следва да бъде допускано. Процесуалноправният въпрос, повдигнат от касатора, предполага, че според него писмените документи се ползват с по-голяма доказателствена сила от свидетелските показания, на които съдилищата са придали в случая повече тежест. От мотивите на обжалваното съдебно решение е видно обаче, че въззивният съд е ценил всички доказателства в тяхната съвкупност, без да придава на някой от тях несъразмерна доказателствена стойност. Следователно процесуалният въпрос на касатора не е от значение за изхода на конкретното дело, поради което касационното обжалване по този въпрос също не трябва да бъде допускано. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение