Определение № 11980 от 15.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2322/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. В. Н. срещу решение № 665 от 04.06.2024 г., постановено по в.гр.д. № 103/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 8-ми граждански състав, в частта, с която след частична отмяна на решение от 24.07.2023 г., постановено по гр.д. № 16151/2018 г. по описа на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 4 състав, П. В. Н. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 16 305, 22 лв., представляваща неплатена остатъчна главница, дължима на основание договор за кредит за текущо потребление от 23.11.2011 г., обявен за предсрочно изискуем на 24.09.2019 г., която сума представлява сбор от дължими месечни вноски за главница за периода от 02.10.2018 г. до края на срока на договора - 23.11.2021 г., изтекъл в производството, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска - 07.09.2018 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснато нарушение на материалния закон, както и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че в него апелативният съд е направил изводи в нарушение на норми от правото на Европейския съюз /ЕС/, които националният съд е длъжен да прилага и които не позволяват съдът да връчва в хода на процеса частни документи. Това са изводите, че договорът за цесия, по силата на който първоначалният ищец се легитимира като титуляр на предявеното вземане за главница, дължима по договор за кредит, сключен на 23.11.2011 г., е съобщен на длъжника в хода на процеса с връчване на приложеното към исковата молба уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, както и че цялото задължение за главница, което е възникнало в негова тежест по договора за кредит, е станало предсрочно изискуемо с връчването в хода на процеса на исковата молба, съдържаща изявление на кредитора за упражняване на правото си да го обяви за предсрочно изискуемо. Счита, че те са основани и на записванията в нередовно водено счетоводство на кредитора, което също е неправилно. Касаторът посочва, че за правилното разрешаването на делото е необходимо да бъдат приложени норми от правото на ЕС, които трябва да бъдат тълкувани от Съда на Европейския съюз /СЕС/, което обаче не е съобразено от въззивния съд, който е отхвърлил искането за отправяне на преюдициално запитване с бланкетни мотиви. В касационната жалба е направено отново искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, като са формулирани четири въпроса. Като приложение към касационната жалба е представено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в което касаторът се позовава на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 и т. 3 ГПК, като счита, че в обжалваното съдебно решение въззивният съд се е произнесъл по два материалноправни и три процесуалноправни въпроса. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД е подал отговор, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е формулирал правни въпроси, по които въззивният съд да се е произнесъл, а е нахвърлял бланкетни оплаквания. Счита, че обжалваното решение е и правилно. Излага съображения, че изводите на въззивния съд за това, че договорът за цесия, с който първоначалният ищец е придобил спорното вземане по договора за кредит, е съобщен на ответника и има действие спрямо него, както и че предявеното вземане е изискуемо и подлежи на изпълнение, са правилни, като съответстват на установените в производството факти и на разрешенията, дадени в практиката на ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане във въззивното производство с оглед обжалваната част от първоинстанционното решение е само предявен от П. В. Н. срещу „Банка ДСК“ АД, заместила в процеса на основание чл. 227 ГПК първоначалният ищец „ОТП Факторинг България“ ЕАД, иск за присъждане на сумата от 16 556, 94 лв., представляваща неплатена и предсрочно изискуема част от главницата по договор за кредит, сключен на 23.11.2011 г., което вземане е прехвърлено на „ОТП Факторинг България“ ЕАД с договор за цесия от 16.09.2014 г., като в останалата част, с която са уважени искове за присъждане на главница с настъпил падеж, на възнаградителна лихва и на наказателна лихва, дължими по този договор, първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила. Направен е извод, че договорът за цесия, по силата на който първоначалният ищец „ОТП Факторинг България“ ЕАД е придобил спорното парично вземане, е съобщен надлежно на ответника, който е длъжник по него, в хода на процеса с получаване на препис от исковата молба, към който е приложено уведомление до длъжника за извършената цесия. Ето защо и този договор е породил действие спрямо ответника и легитимира „ОТП Факторинг България“ ЕАД като носител на вземането. Съдът е посочил още, че този въпрос не е релевантен към момента на провеждане на въззивното производство, тъй като в хода му дружеството-цесионер „ОТП Факторинг България“ ЕАД е прекратено чрез вливане в „Банка ДСК“ АД, което дружество е страна по договора за кредит, от който е възникнало вземането и цедент по договора за цесия, и в резултат на това преобразуване „Банка ДСК“ АД става частен правоприемник на първоначалния ищец в правата и задълженията му по договора за цесия. В обжалваното решение са изложени и съображения за това, че вземането за главница по сключения договор за кредит е обявено за предсрочно изискуемо на 24.09.2019 г. с връчването на ответника на препис от исковата молба, в която се съдържа изявление на кредитора за това, като към тази дата са били налице и обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока, предвид констатацията, направена в заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/, че последното погасяване по процесния кредит е извършено на 03.10.2012 г. За да достигне до този извод, съдът се е позовал на задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, както и на практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК за това дали и кога поражда действие изявлението на банката за обявяване на един кредит за предсрочно изискуем, когато то е инкорпорирано в исковата молба. Приел е за неоснователни възраженията на ответника, че разрешенията, дадени в тази съдебна практика, както и в практиката на ВКС, допускаща възможността уведомлението за извършеното прехвърляне на вземане да бъде връчено на длъжника в хода на исковия процес, като приложение към исковата молба, противоречат на норми от правото на ЕС, с които са установени принципите на ефективна съдебна защита и правото на справедлив процес. Въззивният съд е отчел, че в хода на процеса в периода от 02.09.2018 г. до 23.11.2021 г. са настъпили уговорените в договора за кредит падежи на всички вноски от главницата, които обстоятелства е съобразил на основание чл. 235, ал. 3 ГПК и с оглед на това е заключил, че предявеното вземане е станало изискуемо и с осъществяване на тези факти. Предвид това и като е взел предвид постъпило плащане за погасяване на задълженията по кредита след крайния срок на договора, доказано от заключението на изготвената ССЕ, съдът е счел, че неплатената част от задължението за главница, което е възникнало за ответника по процесния договор за кредит, е в размер на 16 305, 22 лв., до която сума предявеният осъдителен иск е основателен, а решението на първоинстанционния съд, с което той е отхвърлен, е неправилно и трябва да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено друго, с което искът в тази му част да се уважи. За разликата над тази сума до пълния предявен размер от 16 556, 94 лв. този иск е неоснователен, какъвто краен извод е направил и първоинстанционният съд. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение: На първо място трябва да се посочи, че в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на вероятна недопустимост на решението на Софийски апелативен съд, което представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Наличието на този порок на решението е обосновано с това, че при постановяването му са нарушени императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Нарушенията на материалния закон и съществените нарушения на съдопроизводствените правила от съда са пороци, които водят до неправилност на едно съдебно решение, а не до неговата недопустимост, поради което обжалваният акт не би могъл да бъде недопустим на заявените от касатора основания. Настоящият съдебен състав извърши и служебна проверка за вероятна недопустимост на обжалваното решение, при която се констатира, че въззивният съд се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран, като са били налице всички положителни процесуални предпоставки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск и не са съществували процесуални пречки за това. При произнасянето си съдът не е допуснал и нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. Ето защо трябва да се заключи, че липсват данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение и то не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът посочва, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по няколко материалноправни и процесуалноправни въпроса. Наред с това той се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без обаче да конкретизира някакви решения на СЕС, на които противоречат разрешенията, дадени в обжалвания акт, и без да излага съображения защо счита, че отговорът на някой от поставените от него правни въпроси би бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело, като касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на този въпрос, а касационният съд не може да го извежда от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. В тълкувателното решение е отбелязано и това, че поставеният въпрос не може да е такъв, който да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В първата част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че в обжалваното решение има произнасяне по материалноправни въпроси. В него обаче не са формулирани никакви въпроси, които да се отнасят до прилагането или тълкуването от въззивния съд на конкретна материалноправна норма. От обстоятелствената част на изложението е видно, че в него са развити само оплаквания на страната за неправилност на извода на въззивния съд, че по делото е установено, че договорът за цесия, на който първоначалният ищец „ОТП Факторинг България“ ЕАД основава качеството си кредитор на спорното парично вземане, възникнало от договор за кредит, е съобщен на длъжника по вземането по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД с получаване в хода на процеса на препис от исковата молба, към която е приложено уведомление за това, както и на извода, че изявлението на кредитора за обявяване на цялата дължима главница по договора за кредит за предсрочно изискуема е достигнало до длъжника също с получаване в хода на процеса на препис от исковата молба. Тези оплаквания по съдържание съвпадат напълно с изложените в касационната жалба касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат по никакъв начин да бъдат разграничени от тях. Ето защо в изложението липсва обстоятелствена част, от която касационният съд да може да конкретизира някакъв правен въпрос, по който има произнасяне в обжалваното решение и който да не е от значение единствено за неговата правилност, като не е допустимо сам да извежда такъв. Това е достатъчно основание да се заключи, че в случая не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на апелативния съд по материалноправни въпроси. В допълнение следва да се посочи, че всякакви правни въпроси, свързани с произнасянето на въззивния съд относно пораждането на действието на договора за цесия по отношение на длъжника на прехвърленото вземане, както и относно упражняването от кредитора на правото да обяви цялата неиздължената част от кредита по сключен договор за кредит за предсрочно изискуем, дори и да бяха формулирани от касатора, не биха могли да бъдат основание за допускане на касационно обжалване на решението, тъй като те не са от решаващо значение за крайния извод за основателност на предявения иск, който е предмет на разглеждане от втората съдебна инстанция с оглед частта от решението, която се обжалва. Това е така, тъй като апелативният съд е констатирал, че след предявяване на иска са се осъществили и други обстоятелства, които следва да се вземат предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК и които налагат самостоятелен извод, че в полза на ищеца е възникнало вземане срещу ответника за получаване на сума в размер на 16 305, 22 лв., представляваща неплатена част от главното задължение за връщане на предоставения кредит, което е възникнало по договор за кредит, сключен на 23.11.2011 г., както и че това вземане е изискуемо към момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, без значение дали договорът за цесия е породил действие по отношение на ответника и дали са осъществени предпоставките, при които целият дължим остатък от кредита по сключен договор за кредит става предсрочно изискуем. Първото от тези обстоятелства е, че преди приключване на съдебното дирене пред Софийски апелативен съд дружеството „ОТП Факторинг България“ ЕАД се е вляло в дружеството „Банка ДСК“ АД. В резултат на това преобразуване „ОТП Факторинг България“ ЕАД е прекратено чрез правоприемство, а всички права и задължения, които то е притежавало към момента на преобразуването, са преминали към правоприемника „Банка ДСК“ АД, което търговско дружество на основание чл. 227 ГПК е встъпило и в процесуалното правоотношение по настоящото дело като правоприемник на прекратеното юридическо лице. „Банка ДСК“ АД е участвало при сключването с ответника на договора за кредит от 23.11.2011 г., от който е възникнало предявеното в процеса вземане за връщане на предоставените за ползване парични средства, в качеството на кредитор, който предоставя тези средства по кредита на кредитополучателя. Като страна по този договор за „Банка ДСК“ АД възниква спорното вземане към ответника за получаване на средствата по отпуснатия кредит. Впоследствие точно това дружество се е разпоредило с това вземане по силата на договора за цесия от 16.09.2014 г., като го е прехвърлило в полза на първоначалния ищец „ОТП Факторинг България“ ЕАД. По силата на настъпилото правоприемство в резултат на преобразуването обаче „Банка ДСК“ АД, като правоприемник на цесионера по договора за цесия, отново придобива вземането към ответника за получаване на паричните средства по кредита, възникнало от договора за кредит. С оглед на това трябва да се заключи, че ако се счете, че договорът за цесия от 16.09.2014 г. не е породил действие по отношение на длъжника на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД с неговото уведомяване за извършеното прехвърляне, то „Банка ДСК“ АД би се легитимирала спрямо него като титуляр на вземането за връщане на предоставения кредит по силата на договора, от който то е възникнало, защото е страна по него и е субектът, на когото длъжникът трябва да изпълни задължението си. Ако се приеме, че в процеса е доказано, че длъжникът е уведомен надлежно за прехвърлянето на вземането по договора за кредит на „ОТП Факторинг България“ ЕАД и договорът за цесия, с който е направено това, има действие по отношение на него, то тогава „Банка ДСК“ АД отново би се легитимирала като титуляр на вземането за получаване на отпуснатия кредит, но този път в качеството ѝ на правоприемник на цесионера по договора за цесия по силата на извършеното преобразуване чрез вливане и в тази хипотеза длъжникът пак ще дължи изпълнение на това юридическо лице. Следователно каквото и разрешение да се даде на въпроса за това дали договорът за цесия има действие спрямо ответника, това не би се отразило на извода, че дружеството „Банка ДСК“ АД, което на основание чл. 227 ГПК е конституирано като ищец в процеса, е носител на процесното вземане и оттам на изхода на спора по предявения осъдителен иск за него. Другото обстоятелство, което въззивният съд е приел за установено в обжалваното решение, е това, че към момента на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, са настъпили уговорените в договора за кредит падежи на всички месечни вноски, на които ответникът се е задължил да изпълни главното задължение за връщане на предоставения кредит, което включва и падежите на тази част от него, която в исковата молба се твърди, че е предсрочно изискуема. С настъпване на тези падежи цялото предявено вземане е станало изискуемо. Осъществяването на тези факти означава, че без значение дали от кредитора е надлежно упражнено правото за обявяване на остатъка от кредита за предсрочно изискуем, или не, към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция вземането за получаване на сумата от 16 305, 22 лв., представляваща неплатена главница, би било изискуемо и осъдителният иск за неговото заплащане би бил основателен. Ето защо и всички правни въпроси, по които се е произнесъл апелативният съд, отнасящи се до това дали целият дължим остатък от кредита по сключения между страните по спора договор е станал предсрочно изискуем, не са такива, които единствено да са обусловили крайният му извод за основателност на предявения осъдителен иск. Отговорът на тези въпроси не може да повлияе на изхода на спора за дължимостта на това вземане, защото са осъществени и други факти, които са самостоятелно основание да се приеме, че предявеното парично вземане е изискуемо, като касаторът не е изложил никакви оплаквания в подадената касационна жалба за неправилност на обжалваното решение в частта, с която в него са направени изводи, че тези допълнителни обстоятелства са настъпили, поради което и доколкото те не са свързани с прилагане на императивна правна норма, касационният съд не би могъл да ги преразглежда, дори и ако решението бъде допуснато до касационно обжалване. Във втората част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК има формулирани три въпроса, които се сочи, че са процесуалноправни и че по тях въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение. Първият от тях е: Допустимо ли е въз основа на нередовно водено счетоводство да бъде установен размер на дълга?. Този въпрос изобщо не е разглеждан от въззивния съд в обжалваното решение. В него липсва извод за това дали счетоводството на кредитора по спорното вземане, възникнало по договор за банков кредит, е редовно водено или не, както и извод, че размерът на възникналото и непогасено задължение на ответника за връщане на предоставения кредит се определя въз основа на записванията в счетоводството на кредитора по него. От мотивите на съда в обжалвания акт е видно, че той е взел предвид записванията в счетоводството на кредитора по договора за кредит, установени от заключението на изготвената ССЕ, само при изчисляване на размера на сумите, които са постъпили за погасяване на задължението за главница, с които е намален размерът на неплатения остатък от дълга, който касаторът-ответник е осъден да заплати, което ползва последния в процеса. Следователно така поставеният въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обоснове наличието на общото основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. Вторият процесуалноправен въпрос, който е формулиран от касатора е: При обезсилване на заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК следва ли искът по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415, ал. 2 ГПК да бъде установителен за потвърдения размер на вземането и осъдителен за отменената част от разпореждането, с което е допуснато незабавно изпълнение? Този въпрос също не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обоснове наличието на общото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, защото и по него няма произнасяне в този съдебен акт. В решението на апелативния съд липсва констатация, че издадена срещу ответника заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК е обезсилена изцяло или частично. В него е обсъдено единствено, че по подадено от „Банка ДСК“ АД заявление е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу ответника П. В. Н. за вземания, които макар да са възникнали от същия правопораждащ факт като вземането, което е предмет на разглеждане по делото, предвид частта от първоинстанционното решение, която се обжалва, са различни от него – вземанията, за които е установено от съда, че има издадена заповед за изпълнение са такива за дължими вноски от главницата по кредита с настъпил падеж от м. 09.2022 г. до м. 10.2013 г., за възнаградителна лихва, за заемни такси и за неустойка, а предмет на разглеждане от въззивния съд по предявения осъдителен иск е вземане за получаване на сума в размер на 16 556, 94 лв., представляваща остатъкът от задължението за главница по договора за кредит, чийто падеж не е настъпил към 07.09.2018 г. В изложението за допускане на касационно обжалване е поставен и следният въпрос: Съгласно източници на правото на ЕС следва ли по дела срещу потребители да бъде осъществяван пълен въззивен контрол, за да бъдат в максимална степен защитени правата и интересите на потребителите? От развитите от касатора доводи не става ясно каква е връзката на този въпрос с проведеното въззивно производство и оттам с постановения по него краен съдебен акт. Не се сочи той да се поставя с оглед извършено от въззивния съд процесуално нарушение при осъществената проверка на правилността на обжалваното първоинстанционно решение. Не се заявява апелативният съд да е бил длъжен да извърши служебно някаква проверка за това дали при постановяване на решението си първоинстанционният съд е приложил конкретни норми на правото на ЕС или на националното право, включително норми, регламентиращи кога една клауза от сключен с потребител договор е неравноправна, и да не е изпълнил това си задължение. В тази връзка трябва да се отбележи, че предмет на произнасяне от въззивния съд, определен от подадената въззивна жалба, е единствено предявеният осъдителен иск за присъждане на част от дължимата главница по договора за кредит от 23.11.2011 г., която е с ненастъпил падеж към датата на сезиране на съда и е предсрочно изискуема, като по останалите предявени искове решението на първата инстанция е влязло в сила като необжалвано от ответника, който е страната, която е имала интерес да направи това. Единствената клауза от договора за кредит, която е част от основанието на този иск и за неравноправността на която въззивният съд е длъжен да следи служебно, дори и такова оплакване да не е въведено от нито една от страните във въззивното производство, е тази, с която съгласно твърденията в исковата молба е уговорено, че за кредитора възниква правото да обяви целия дължим остатък от кредита за предсрочно изискуем. Както обаче настоящият състав вече посочи, въпросът за това дали това право е възникнало за кредитора и дали е надлежно упражнено и е породило действие спрямо длъжника, не е от решаващо значение за основателността на предявения иск, защото в хода на процеса са осъществени и други факти, въз основа на които се налага самостоятелен извод за това, че предявеното парично вземане е изискуемо и искът за осъждане на ответника да го заплати е основателен, които са обстоятелствата по настъпване на падежите на всички месечни вноски, на които е уговорено да бъде изпълнено главното задължение за връщане на предоставения кредит. Това означава, че формулираният от касатора процесуалноправен въпрос няма решаващо значение за крайния изход на делото и следователно не покрива общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 665 от 04.06.2024 г., постановено по в.гр.д. № 103/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 8-ми граждански състав, в обжалваната част. По искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз: В чл. 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/ е предвидено, че Съдът на Европейския съюз /СЕС/ е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на договора и валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Съгласно чл. 267, ал. 2 ДФЕС когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от СЕС да се произнесе, а съгласно чл. 267, ал. 3 ДФЕС когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира СЕС. В постоянната съдебна практика на СЕС се приема, че въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който Съдът предоставя на националните юрисдикции насоки за тълкуването на правото на Съюза, необходими им за разрешаване на висящи пред тях спорове. Посочва се също и това, че основание за отправяне на преюдициално запитване не е формулирането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, а необходимостта от отговор на въпрос, който е от значение за ефективното решаване на даден спор. С оглед на това в редица решения СЕС е изведено, че за да бъде отправено преюдициално запитване, трябва да са осъществени задължително следните две предпоставки: 1) да е налице висящ спор пред националната юрисдикция; 2) да е налице необходимост да бъде тълкувано правото на ЕС, за да може запитващата юрисдикция да постанови своето решение по образуваното пред нея дело. В този смисъл е произнасянето в Решение от 22 март 2022 г. по дело C‑508/19, EU:C:2022:201, Решение от 26 март 2020 г. По дела C‑558/18 и C‑563/18, EU:C:2020:234, Решение от 11 юли 2024 г. по дела C‑554/21, C‑622/21 и C‑727/21, EU:C:2024:594. Наред с това, в Решение на СЕС от 18 юли 2013 г. по дело С-136/12 се приема, че от връзката между втора и трета алинея от член 267 ДФЕС следва, че посочените в трета алинея юрисдикции имат същото право на преценка, както всяка друга вътрешна юрисдикция, да определят дали е необходимо решение по въпрос, свързан с тълкуване на правото на ЕС, за да им даде възможност да се произнесат с решение. Ето защо тези юрисдикции не са длъжни да отправят въпрос относно тълкуването на правото на Съюза, повдигнат пред тях, ако въпросът е ирелевантен, т.е. ако отговорът му, независимо от това какъв е той, не би могъл по никакъв начин да повлияе решаването на спора. При съобразяване на това тълкуване на чл. 267 ДФЕС, направено в практиката на СЕС, трябва да се заключи, че Върховният касационен съд като съдебна инстанция, чиито решения са окончателни, е длъжен да отправи преюдициално запитване до съда на СЕС само когато по висящо пред него дело е повдигнат въпрос за тълкуване на конкретна норма от правото на ЕС, отговорът на който ще има значение за разрешаване на правния спор, който е предмет на това дело. С оглед на изложеното настоящият съдебен състав трябва първо да се произнесе дали отговорът на въпросите, по които касаторът иска да бъде отправено преюдициално запитване, би имал значение за решаването на спора по делото. В искането за отправяне на преюдициално запитване са формулирани три въпроса, с които се иска да се даде тълкуване дали чл. 6 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧ/ и чл. 38 и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/, с които норми са установени правото на справедлив процес, правото на ефективни правни средства за защита и принципа на високо равнище на защита на потребителите в Съюза, допускат национални правораздавателни юрисдикции да извършват процесуални действия по уведомяване в хода на висящ процес на страна, имаща качеството на потребител, за това, че кредиторът по сключен с потребителя договор упражнява правото си да обяви парично задължение по тази сделка за предсрочно изискуемо, както и за това, че вземането по тази сделка е прехвърлено от кредитора на трето лице по силата на сключен договор за това, които действия ползват кредитора и поставят потребителя в по-неблагоприятно положение в процеса. Тези въпроси са поставени във връзка с изводите, които въззивният съд е направил в обжалваното решение, че приема за установен факта на достигане до ответника на изявлението на кредитора за обявяване на главното задължение по процесния договор за кредит за предсрочно изискуемо, което е осъществено с връчване в хода на процеса на препис от исковата молба, в която то е направено, както и че приема за доказан факта на получаване в хода на процеса от ответника на уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД за прехвърляне на вземането за връщане на предоставения кредит от първоначалния кредитор на друго лице по силата на договор за цесия от 16.09.2014 г. Целта на формулираните въпроси е да се даде тълкуване на цитираните правни норми от ЕКЗП и ХОПЕС, с оглед на което да се прецени дали тези изводи на въззивния съд в обжалваното решение са съобразени с тях или ги нарушават, поради което са неправилни. Настоящият състав на ВКС намира, че отговорът на тези въпроси не е от значение за разрешаване на правния спор, който е предмет на висящото дело, защото дори и да се приеме, че настъпването на посочените факти, по установяване на които действително въззивният съд се е произнесъл с обжалваното решение, не е доказано по делото при прилагане на нормите от правото на ЕС, това не би имало значение за крайния извод по двата въпроса, за които те са релевантни, които са дали ищецът по делото е титуляр на спорното вземане за получаване на сума в размер на 16 305, 22 лв., представляваща неплатена част от отпуснатия кредит, което е възникнало за „Банка ДСК“ АД към П. В. Н. по договор за кредит, сключен на 23.11.2011 г., както и дали това вземане е изискуемо към момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция. Както беше посочено, това е така, тъй като въззивният съд е констатирал, че след предявяване на иска са се осъществили и други обстоятелства, които следва да се вземат предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК и които налагат самостоятелен извод, че в полза на ищеца е възникнало описаното спорно вземане към ответника, както и че то е изискуемо към момента на приключване на съдебното дирене във вззивната инстанция. Това е първо обстоятелството, което се установява от вписванията в търговския регистър, по настъпило прекратяване чрез правоприемство на първоначалния ищец по делото „ОТП Факторинг България“ ЕАД, поради преобразуване чрез вливане в „Банка ДСК“ АД, което дружество го замества в процеса и се явява приобретател на всички притежавани от него права. При разглеждане на въпроса дали са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се изложиха мотиви, че осъществяването на този факт, по който касаторът не излага оплаквания в касационната жалба, води до това, че извод, че ищецът „Банка ДСК“ АД е титуляр на предявеното спорно вземане към релевантния момент, който е този на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, би се направил както ако се установи, че договорът за цесия е съобщен на длъжника и е породил действие, така и ако това не се установи, защото в такъв случай това дружество отново би имало качеството на кредитор по вземането на основание договора за кредит от 23.11.2011 г., по който то е страна. Второто такова обстоятелство е това, че към момента на приключване на съдебното дирене пред първата съдебна инстанция, са настъпили уговорените в договора за кредит падежи на всички месечни вноски, на които ответникът следва да изпълни главното задължение за връщане на предоставения кредит. Осъществяването на този факт означава, че предявеното в процеса вземане е изискуемо към релевантния момент, без значение дали от кредитора е надлежно упражнено правото за обявяване на остатъка от кредита за предсрочно изискуем, или не. Ето защо и отговорите на въпросите за тълкуване на правото на ЕС, по които се иска да бъде отправено преюдициално запитване към СЕС, не са необходими за разрешаване на висящия пред ВКС спор, защото отговорът им не би могъл по никакъв начин да повлияе на крайния извод за основателност на иска, по който производството не е приключило. В искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е формулиран и още един въпрос, който е за тълкуване на чл. 51, изр. 1, предл. 2 ХОПЕС и е следният: Има ли националният съд задължения съгласно на чл. 51, изр. 1, предл. 2 ХОПЕС, когато прилага правото на ЕС, както централната, местната и общинските власти, и обществените организации? Касаторът обаче не е посочил с какви конкретни произнасяния на въззивния съд е свързан този въпрос и съответно какво би било неговото значение за решаването на правния спор, по който производството е все още висящо. С оглед на това той следва да се определи като общ и хипотетичен и като такъв също не може да бъде основание за отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Предвид изложеното, трябва да се приеме, че не са налице предпоставките за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по всички поставени от касатора въпроси и искането за това следва да се остави без уважение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение