Определение № 1104 от 09.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 146/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „ОЗК Застраховане“ АД срещу решение № 365 от 21.10.2024г. по в.т.д.№ 417/2024г. на Апелативен съд Пловдив за потвърждаване на решението по гр.д.№ 134/2023г. на ОС Стара Загора, имащо за резултат осъждането на касатора да заплати на основание чл.432, ал.1 КЗ на Д. Г. Г. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000лв., претърпени във връзка с пътно произшествие от 31.07.2020г. В касационната жалба са въведени доводи за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Твърденията са, че Д. Г. не е трето увредено лице по смисъла на чл.477,ал.1 КЗ, а лице, което на основание чл.477,ал.3 КЗ отговаря за причинените вреди и съгласно чл.494, т.1 КЗ застрахователят по задължителната застраховка гражданска отговорност на автомобилистите не дължи обезщетение за вредите, претърпени от виновния водач на моторното превозно средство. Акцентира се на обстоятелството, че Д. Г. е признат за виновен, че на 31.07.2020г. в [населено място] при управление на лек автомобил марка „Фолксваген“ в резултат на нарушение на правилата за движение, е предизвикал пътно транспортно произшествие и по непредпазливост е причинил значителни имуществени вреди на лек автомобил марка „Ауди“, собственост на Б. М.. Поддържа се, че макар ищецът да е получил телесни увреждания от това произшествие, като водач на увреждащото МПС е изключен от кръга на лицата, имащи право на обезщетение по застраховката „ГОА“. По тези съображения касаторът счита, че искът е изцяло неоснователен, иска въззивното решение да бъде отменено и да бъде отхвърлена изцяло претенцията на ищеца. В евентуалност излага и съображения за неправилност на решението по отношение на определения в степен на 50% принос на ищеца за настъпването на сблъсъка с лекия автомобил „Ауди“. Счита, че отговорността на ищеца е в обем на 70% и присъденото обезщетение следва да бъде намалено. В изложението по чл. чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени въпросите: 1/Как следва да се прилага правилото на чл. 477, ал. 3 КЗ и чл. 494 КЗ при условие, че вината на пострадалото лице за настъпването на вредоносния за него резултат е установена с влязъл в сила акт, който по смисъла на чл. 300 ГПК е задължителен за гражданския съд, които разглежда последиците от това деяние? Следва ли в случаите когато с влязъл в сила съдебен акт на наказателния съд пострадалият е признат за виновен за настъпването на ПТП, в резултат на което са му били причинени вреди, застрахователят да му заплаща обезщетение за тях? 2/Кои са предпоставките на чл. 51,ал.2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал.1 КЗ обезщетение за вреди? 3/При определяне на степента и размера на съпричиняването, от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението ? Посочено е, че въпросите са разрешени „в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановени решения по реда на чл. 290 ГПК, както и при условията на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280,ал.2 ГПК, дотолкова доколкото решението на Апелативен съд Пловдив е постановено при нарушения на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила“. В писмен отговор ищецът оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на подадената касационна жалба За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Сезирана с жалба на ответника с аналогични на изложените в настоящата жалба оплаквания и доводи, въззивната инстанция е констатирала безспорно установените по делото факти, че пътното произшествие е реализирано между лек автомобил „Фолсваген“ рег. [рег.номер на МПС], управляван от ищеца и лек автомобил „Ауди“, рег. [рег.номер на МПС] с водач Б. М.. Причина на произшествието са действията и на двамата водачи - водачът Г. е предприел престрояване от крайна дясна лента на [улица]в [населено място] (което е с три ленти в посока) в крайна лява лента с цел извършване на обратен завой. При тази маневра е бил ударен от попътно движещия се в същата крайна лява лента със скорост 103 км./ч. лек автомобил „Ауди“, който го е застигнал. С така предприетите действия ищецът е допуснал нарушения на правилата за движение по пътищата - чл.25 ал.1 ЗДвП, чл.25, ал.2 ЗДвП и чл.85, ал. ППЗДвП и по непредпазливост е причинил значителни имуществени вреди на лек автомобил „Ауди“, собственост на Б. М., за които е признат за виновен с присъда по н.о.х.д. 2925/2021г. на РС Стара Загора. Противоправното поведение на водача на л.а. „Ауди“, изразяващо се в нарушение на правилото на чл.21, ал.1 от ЗДвП - движение със скорост 103км./ч., при разрешената в населено място 50км./ч., в резултат на което по непредпазливост е причинил на Д. Г. двустепенна средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на челюст и счупване на долния клон на лявата срамна кост, причинило трайно затруднение на движението на долния ляв крайник за срок повече от 30 дни, е установено с одобрено от съда споразумение по н.о.х.д. 2519/2023г. на РС Стара Загора. При тези безспорни факти съставът на Апелативен съд Пловдив е мотивирал от правна страна, че ищецът Д. Г. е трето - пострадало лице по смисъла на чл.477 ал.1 КЗ, претърпяло вреди, произтичащи от използване на застрахованото при ответника МПС, поради което са налице предпоставките на чл.432,ал.1 КЗ за ангажиране отговорността на застрахователя, покриваща отговорността на делинквента. Обосновано е, че поведението на пострадалия в причинна връзка с настъпване на вредоносния резултат обективира съпричиняване, което обуславя приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД, но не изключва изцяло отговорността на застрахователя по смисъла на чл.494, т.1 КЗ. Произнасяйки се по своевременно наведеното от застрахователното дружество възражение за съпричиняване от пострадалия, което въззивникът е поддържал, че е в по-голяма степен от приетото от 50% от първоинстанционния съд, въззивният състав е извършил самостоятелна преценка на тежестта на нарушенията на двамата водачи, довели до настъпване на пътното произшествие с цел да бъде установен действителният обем, в който всеки един от участниците е допринесъл за вредоносния резултат. Мотивирано е, че съпоставимо в равна степен с противоправното поведение на водача на застрахования при ответното застрахователно дружество автомобил движение със скорост 103 км./ч., двукратно по-висока от разрешената скорост 50 км./ч. в населеното място, е поведението на пострадалия ищец, който преди започване на маневрата не се е убедил в безопасността й и не е пропуснал пътното превозно средство, движещо се в лентата, в която е навлязъл. С тези мотиви е възприето, че приносът на пострадалия е в степен на 50%, в който смисъл са и изводите на първоинстанционния съд. Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване произтича от обстоятелството, че по нито един от въпросите не е посочена допълнителна предпоставка, чието наличие, ведно с общото основание по чл.280,ал.1 ГПК, може да обуслови осъществяването на факултативния достъп до контрол от ВКС. Изискване на процесуалния закон е тази предпоставка не само да е ясно посочена, но и да е надлежно обоснована. В случая визираното от касатора „противоречие с практика на ВКС в постановени решения по чл.290 ГПК“ не сдържа позоваване на конкретен акт на касационната инстанция. Отсъствието на селективното основание като допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационното обжалване е достатъчно, за да се отрече основателността на искането за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество. При формулирането на първите въпроси касаторът не държи сметка, че противоправното поведение както на ищеца, така и на водача на лекия автомобил „Ауди“, са установени по реда на чл.300 ГПК, т.е. игнориран е фактът, че ищецът не е единствената причина за настъпване на транспортното произшествие. Той не е единственото лице, което „отговаря за причинените вреди“, за да бъде изключен от кръга на „третите увредени“ по смисъла на чл.477,ал.3 КЗ. В конкретния спор ищецът търси реализиране на отговорността на застрахователя по ЗЗГО по отношение на лекия автомобил „Ауди“, чийто водач Б. М. също има безспорно установено по делото (чл.300 ГПК) качество на делинквент и поради това отговаря за причинените вреди от процесното пътното произшествие. По отношение на това застрахователно правоотношение ищецът няма качество на „застрахован“, респ. на „застрахован водач“, а е „трето лице“ по смисъла на чл.477,ал.1 КЗ. Изводите на въззивната инстанция са в синхрон с тълкуването на отменената, но аналогична уредба на отговорността на застрахователя по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по чл. 275, ал. 3 КЗ - отм., дадено в т. 8 на Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съобразно което всяко лице, извън делинквента, се явява трето лице по смисъла на цитираната разпоредба и като пострадало от деликт разполага с правото на пряк иск срещу застрахователя. Не съответства на изводите в обжалваното решение съдържащото се във въпроса твърдение, че застрахователят е осъден да заплати обезщетение и за вредите, които са резултат от поведението на пострадалия. Въззивната инстанция е извела, че в процесната хипотеза функционално обусловената отговорност на застрахователя по ЗЗГОА е ограничена до приноса на застрахования водач, а дължимото обезщетение подлежи на редукция съобразно приноса на увреденото лице. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване по въпросите за приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД. Въззивната инстанция е изложила съображенията си какви са предпоставките за намаляване на претендираното с иска по чл.432,ал.1 КЗ обезщетение за неимуществени вреди и изрично е изложил мотиви как преценява значението и тежестта на нарушението на правилата за движение по пътищата, допуснато от всеки един водачите. Касаторът не аргументира неправилността на тези изводи с конкретна съдебна практика, а същевременно отсъства основание за преценка въззивната инстанция да се е произнесла в разрез с трайно възприетото от ВКС разрешение на тези въпроси. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280,ал.2 ГПК, не се състои и не се изразява в „допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила“, каквато е аргументацията на касатора на искането му за осъществяване на директния касационен контрол. Този особено тежък порок на решението е различен от неправилността по чл.281,т.3 ГПК, наличието му не подлежи на служебно изследване, а е необходимо да бъде надлежно обосновано от страната. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.