Определение № 912 от 25.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 483/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. Х. И., чрез адв.Е. Н., срещу определение № 1281/11.12.2025г. по ч.гр.д.№ 874/2025г. по описа на Окръжен съд Русе, с което е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване поради недопустимост на исковото производство. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение, което счита неправилно. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК поставя следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: 1/ Допустимо ли е съдът да прекрати исково производство по чл. 124, ал.5 ГПК вр. с чл. 239, ал.2 АПК когато искът цели установяване на неистинност на свидетелски показания като самостоятелно основание за възобновяване на административно дело и след като смесен състав на ВКС и ВАС вече е приел, че този иск е допустим и компетентен да го разгледа е РС Русе? и 2/ Как следва да се тълкува текстът на чл. 239, ал.2 АПК, предвиждащ установяване на неистинност на показанията на свидетелите по надлежния съдебен ред? Частната жалба е допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното: За да приеме, че инициираното от И. исково производство е по недопустим иск, въззивният съд е отчел, че съгласно определение на смесен състав на ВКС и ВАС компетентен да се произнесе по претенцията на И. срещу Д.Г. и А.Н. за установяване неистинност на свидетелските им показанията, дадени в съдебно заседание по адм.д.№ 502/2019г. на АС Русе, е гражданският съд и тя има правното си основание в чл. 124, ал.5 ГПК. Приел е, че съгласно заявените от ищеца и установими от представените доказателства обстоятелства, спрямо ответниците е налице стабилизирано постановление за отказ да бъде образувано наказателно производство за лъжесвидетелство и основанието да не бъде възбудено наказателно преследване срещу тях е по чл. 24, ал.1, т.1 НПК. Тълкувал е разпоредбата на чл. 124, ал.5 ГПК и е заключил, че в този случай искът за установяване на престъпно обстоятелство е недопустим. Извън случаите на чл. 280, ал. 2 от ГПК допускането до касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК. Нито един от поставените от касатора въпроси не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК. Първият почива на погрешното възприятие на касатора, че с определението на смесения състав на ВКС и ВАС исковата претенция срещу Г. и Н. по чл. 124, ал.5 ГПК е определена за допустима. С това определение е решен единствено въпросът за подведомствеността на искането на ищеца да бъдат признати за виновни служителите на НАП – Д.Г. и А.Н., в даване на неверни показания пред АС Русе по адм. д.№ 502/2019г. Именно в негово изпълнение спорът е разгледан като гражданскоправен от РС Русе, а единствено в компетенциите на последния е било произнасянето по допустимостта на исковата претенция, с която е сезиран. Сочената от касатора разпоредба на чл. 239, ал.2 АПК няма отношение към решаващия мотив на въззивния съд за недопустимост на иска. С обжалваното определение не е споделен мотива на първата инстанция, че за ищеца липсва правен интерес от иска по чл. 124, ал.5 ГПК, а „надлежен съдебен ред“ както по смисъла на чл. 239, ал.2 АПК, така и по смисъла на чл. 303, ал.1, т.2 ГПК, означава престъпното деяние да е установено с влязла в сила присъда или с решение на гражданския съд по чл. 124, ал. 5 ГПК. В обжалваното определение изводът за недопустимост на иска за установяване на престъпно обстоятелство е изведен не от липсата на правен интерес, а от липсата на коя да е от посочените в чл. 124, ал. 5 от ГПК хипотези, препятстващи развитието на наказателно производство за извършено от ответниците престъпление по чл. 290 НК. За да е допустим искът по чл. 124, ал. 5 от ГПК, е необходимо наказателното преследване да не може да бъде възбудено или да е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2-5 от НПК. Това са все случаи, когато извършеното съставлява престъпление, но поради посочените причини е изключено наказателното преследване. Когато обаче наказателното преследване е прекратено поради това, че деянието не е извършено или не съставлява престъпление - чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, както в случая, искът по чл. 124, ал. 5 от ГПК е изключен като сурогат на недопустимия наказателен процес, защото изобщо липсва престъпление. По тази причина и хипотезата на чл. 24, ал.1, т.1 НПК не е сред посочените в чл. 125, ал.5 ГПК положителни процесуални предпоставки на иска за установяване на престъпно обстоятелство. В обобщение, въззивното определение не следва да се допуска до касационен контрол. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд